Monthly Archives: септември 2013

Свещеното знаме на българите – туг

2-At_smallСтоях изправен на коня и с широко отворени очи наблюдавах изгряващото слънце. То бе кървавочервено и бавно изплуваше над хоризонта. Сутрините в степите бяха хладни, въпреки че беше лято, затова може би потреперих. А може би почувствах толкова близко присъствието на Тангра, че то изпълни гърдите ми с оренда. Това слънце беше добър знак! Днешният ден щеше да ни донесе победа. Всички бяхме застинали и слушахме думите на кана, и като в унес наблюдавахме величествената гледка. Все едно, че присъствахме на някакво тайнство. Раждаше се слънцето, а с него и могъществото на нашия народ. Сигурен съм, че всеки един от нас си мислеше за това – че Тангра ни обещава победа. Изведнъж слънцето, като тежък меден диск, с мъка се отдели от хоризонта и засия пред нас с пълното си великолепие, очертавайки един съвършен кръг. Не това обаче приковаваше погледа на воините. Изведнъж като че ли стана по-светло и над нас се разля светлина. Явно от омарата и изгрева се създаде една съвършена илюзия. Появи се нещо като огнена пътека от разтопена лава между кървавия диск и народа. От гърдите на всички ни се изтръгна неволна въздишка на възхищение пред могъществото на Тангра и красотата на този свят. Всички бяхме убедени и напълно сигурни – очакваше ни славна победа и поредно доказателство за величието на Тангра. Той ни беше посочил огнения път пред нас. Ние, любимият му народ, трябваше само да пресътворим волята му в този свят, а тази воля беше победа. Тангра щеше да поведе една част от нас към победа, а друга – по-достойната – щеше да извика при себе си и да я дари с вечен живот. Тези, които не разбираха, биха казали, че това е гибел за тях, но те нямаше да са прави. Всичко, което се случваше пред нас, беше сакрално и велико, то нямаше нужда да ни бъде казвано и обяснявано, всеки един от нас го усещаше с цялата си душа и то не като лек повей на въздуха, а като бурен вятър, който помита всичко по пътя си. И ние така бяхме отнесени от силата на духа, когато пред нас се изправи знаменосецът на българската армия – туглу. Той държеше в ръката си нашето свещено знаме – туг. Като се появи пред нас, знамето като че ли оживя. Всеки косъм настръхна и за миг ми заприлича на отделно змийче, което настръхна срещу света. Копието с конската опашка беше нашата връзка с Тангра. Туглу застана там, където всички ние бяхме насочили нашия взор и допреди малко беше стоял канът ювиги, и започна да вдига копието нагоре. Неговият тъмен силует изпъкваше на фона на огнения диск. Всичко беше толкова красиво и нереално, всичко това беше създадено заради нас. Нашата въздишка на възхищение постепенно премина във вик на преклонение пред могъществото на Тангра. С всяко следващо вдигане на туг възгласите ставаха все по-силни и по-силни. Целият народ издаваше мощен вик, като един. Всички знаеха, че това не беше само вик, това беше краткото име на бог Тангра. Така народът го викаше да слезе и да бъде сред нас. Ние не се нуждаехме от помощ, от уважение канехме Тангра да участва в битката. Виковете ставаха толкова силни, че смятах, че повече няма да намерим сили в себе си да извикаме по-силно, но идваше следващото вдигане на конската опашка и следващият вик беше още по-силен. Имах чувството, че виковете ни отекват из целия свят. Бях сигурен, че тази сутрин ние събудихме земята. Виковете бяха толкова силни, че ме оглушаваха, те караха цялото ми тяло да трепти. Усещах вика физически, като силен натиск в гърдите, и понеже и аз в това време виках, имах чувството, че оставам без дъх. Тъй като не чувах собствения си глас, имах чувството, че не викам, а само отварям устата си и поемам от вика на останалите, че техният вик навлиза в дробовете ми и изпълва същността ми отвътре. Бойният зов беше толкова силен, че ме караше да отварям уста, а след това виках само за да извадя въздуха от себе си; ако не виках, силата на ревовете на моите другари щеше да ме разкъса отвътре. Виковете действаха пречистващо на съзнанието ми, те бяха моята молитва и с тях исках да покажа, че съм готов да посрещна смъртта си в днешния ден…“

откъс от втори том „Ат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under Книги

Атила – „Бичът Божи”

6-Atila_smallЕдин владетел, изсякъл името си в гранитните страници на историята, вървеше по пътеката на своята мисия и съдба. Този мъж съвсем скоро щяха да проклинат всички политици и воини, лицемери и християни от Запад. Неговото име щеше да стряска сънищата на всички, които смятаха себе си за цивилизовани, а останалите презрително наричаха „варвари”. Това щеше да продължи поколения наред. Този воин и владетел беше Атила. Един „варварин” щеше да смущава съня на мирните римски граждани, но в същото време щеше да плени въображението на хората и да посочи пътя на тези, копнеещи да бъдат свободни.

Съвсем скоро щеше да се разнесе мълвата за Атила – владетелят, Атила – воинът, Атила – просветеният, Атила – „Бичът Божи”, Атила – унищожителят на империи, Атила – човекът, който предизвиква стихиите и Бог.

Но те нямаше как да знаят, че той е българин… или поне една част от него.

 

има 1 коментар

Filed under Книги

Просветителската мисия на българите

„Някога в самото начало на сътворението на света, още по времето, когато и Тангра бил млад, ние, българите, сме живели навръх най-високите планини. Но Тангра пожелал любимият му народ да направи така, че другите народи, които по това време били диви и изостанали, да бъдат озарени от светлина. Той нарекъл българите светли, просветени хора и им завещал, и ги натоварил с тази мисия: където и да отидат, да просвещават народите.

Така народът ни започнал своето пътешествие, напуснал свещената земя на Тангра и поел тежестта на мисията си. Където отивали българите, навсякъде оставали своята следа и повдигали нивото на останалите народи. Това не винаги било съпроводено с благодарност и често народите, като се почувствали по-силни, се обръщали срещу своите учители. Това обаче никога не ни е спирало, дори когато сме срещали неблагодарност, сме отивали на ново място, сред нови народи и отново сме започвали просветителската си мисия.

Първото място, за което се знае, че сме създали държава, било между две велики реки. Останалите народи и историята учи, че по това време в Междуречието живеели два народа: шумери и акади, но това не била цялата истина. Тъй като Тангра забранил използването на истинското име, българите се наричали – ути и кути. В Междуречието българите общували с народа, който се наричал акади. Те били от семейството на така наречените семитски племена, наречени на Сем или Сим, един от синовете на Ной. В държавата, която създали, българите (шумерите, самарите) били висшата класа, те заемали всички ръководни постове, акадите не били роби, но били по-нисша класа, както знаеш ние, българите, никога не вземаме роби. Ние смятаме свободата за най-ценното нещо, което всеки човек притежава, по-ценно дори от живота. А свободният човек не може да има роби. Свободният човек живее сред свободни хора.

В Междуречието всички жреци, висшите воини и учените били шумери или самари. Религията, която се изповядвала, била нашата, но във всяко едно от местата, в които българите спирали, за да изпълнят мисията си, откривали само различни части от висшето духовно учение на Тангра…“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Всеки българин трябва да уважава предците си, да обича историята си, за да може да се нарече човек

„Човек, който не знае историята си, тази на своя род и родината си, не е човек, а зеленчук. Той не живее, а вегетира. Той се ползва от всички придобивки, постигнати от хората, живели преди него, но не е благодарен за това и не ги оценява. Вместо да познаят историята си и да я използват като фундамент, върху който да стъпят, върху който да градят, от мързел, страх и незаинтересованост такива хора оставят историята като мрачни непознати коридори в своята основа. И върху всичко това се опитват да живуркат. За тях историята им и техните предци се превръщат в черна сянка, в следа, която остава винаги зад гърба им и ги тегли назад. Там са техните неосъзнати неща и историята става част от тях.

Такива хора се смятат за много умни и хитри, защото не се ангажират с нищо, те само използват постигнатото от хората, живели преди тях, но не го разбират и не искат да признаят колко много са получили даром и какво точно. Така те не могат да разберат какво трябва да постигнат сами. Те са пълни егоисти и смятат, че светът започва и свършва с тях. Такива хора живеят само в настоящето, ден за ден. Защото не познават историята си и миналото, те не знаят какво трябва да бъде бъдещето им. Не осъзнават какво притежават, кои са, какви са възможностите им. Това размиване им е нужно, за да не си дават сметка, че самите те нищо не са постигнали. Тези хора няма да допринесат с нищо нито за България, нито ще оставят следа след себе си. Извинявам се, те не са зеленчук, а бурен. Такива хора не оставят след себе си нищо и няма с какво да бъдат запомнени. Те са като троскот и само изтощават плодородната нива, наречена България.

Всеки българин трябва да уважава предците си, да обича историята си, за да може да се нарече човек. За да живее пълноценно днес, човек трябва да знае кой е и откъде са корените му. За да се изправи днес на крака, трябва да знае къде са стъпили те, а това е миналото, историята. Предците са краката на всеки един от нас. И само така ще можеш да се почувстваш свободен и да бъдеш пълноценен днес, като познаваш миналото си и като не спираш да мечтаеш. И само когато си в миналото, настоящето ти ще има бъдеще и ще имаш право да се наречеш човек…“

откъс от първи том „Тохол“, автор Токораз Исто

2 Коментари

Filed under Книги

Интервю с Токораз Исто

Интервю с Токораз Исто по повод издаването на романа „Ятаган и Меч“

1.Как ще ви бъде удобно да ви наричам, с истинското ви име или с псевдонима, под който пишете?

 – За мен няма особено значение. Аз чувствам всичките си имена като истински.

 2. Извинете, но бихте ли пояснили на мен и читателите какво означава този псевдоним?

 – Написах и издадох много книги с истинското си име, и тъй като те бяха специализирани и на съвсем друга тема, реших да не обърквам читателите. Затова пиша част от книгите си под псевдоним. Токораз Исто означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, от тук ТОКОРАЗ ИСТО. Избрах това име, защото преди всичко съм разказвач.

 3. Споменахте, че сте издали много книги, колко, ако не е тайна?

 – „Еничар” е осемнадесетата ми книга, която излиза на пазара.

 4. Какво бихте казали за нея?

 – „Ятаган и Меч” е исторически роман в пет части. Това е увлекателен разказ за живота на двама братя, насилствено разделени един от друг. Единият бива избран за еничар, а другият става защитник на народа – хайдут. За това как въпреки че двамата се намират на едни и същи места, възприемат живота по различен начин и живеят в различни светове.

Написването и издаването на петте романа ми отне повече от седем години. Седем години живях с героите на този голям епос, страдах, обичах и умирах с тях. Тази книга е неразделна част от моя живот. Докато я писах със самия мен се случиха много неща. Неведнъж се разколебавах и мислех, че никога няма да свърша и издам тази книга. Тя ми струваше хиляди безсънни нощи. Дори хората, които държат на мен и ми вярват се разколебаха, толкова голям и амбициозен беше този проект, но ето, че успях.

5. В първите два тома предлагате на читателите си една изключително различна и задълбочена гледна точка към еничарството. Доколко тя е научно обоснована и доколко е плод  на художествена измислица?

– Всичко, което е написано за еничарите в този роман, е исторически доказана истина. Еничарите са били хора с изключителни бойни качества, изповядвали са една особена форма на ислям, която е по-близо до суфизма (бекташи). Върху тяхната чест, доблест и сила се е градяла империята на Осман в продължение на повече от 500 години и повечето от тях са били българи. Самите турци дори днес имат изключителен респект към еничарите.

Днес много хора използват понятието еничар, като го отъждествяват с ренегат, родоотстъпник и изменник. Те правят това, защото нямат никаква представа кои са били еничарите. Аз исках да изясня това, да реабилитирам тяхната памет, защото те са били хора, изтръгнати от нашия народ, били са достойни мъже и днес ние, техните недостойни наследници, не е честно да ги съдим. Със своята книга се опитах да прилаская душите на тези скиталци и да ги върнем в лоното на нашия народ.

6. Какво Ви накара да се задълбочите толкова в опознаването на исляма като религия и в частност на еничарите?

– Ние, българите, имаме уникалната възможност да живеем на кръстопът между различни цивилизации. Ние сме на границата между Изтока и Запада. За нас не е проблем да разберем както християнството и Запада, така и Изтока, исляма, будизма, зороастризма… Ние сме хора, които можем да представим на света всички тези учения по един уникален начин. Когато българите са участвали в Османската империя, която е един типичен ислямски халифат, Западът е тънел в мрачно Средновековие. Днес те тепърва се запознават с тази религия, нещо в което ние можем да им бъдем много полезни.

7. Романът създава усещането за историческа достоверност. Има ли реално съществували личности, които сте използвали за прототипи на главните си герои или те са събирателни образи от епохата, която описвате?

– Всички герои, описани в романа, са съществували реално. Променени са само някои местности, които съм описал, защото не желаех книгата ми да стане пътеводител за иманяри. Иначе в „Ятаган и Меч“ са преплетени исторически персонажи, които са оказали влияние върху цялата българска история, като Вълчан войвода, Кара Кольо, Индже, Момчил войвода, Маринчо Бимбелов – Страшния, Стефан Караджа, а от друга страна са описани мъжете от рода Болярови: Петко Боляров (Ибрахим), Яне Боляров, Кара Тозю; Велко, Гергина, Ирис и Божура Шейтанови.

8. Не се ли притеснявате, че големината на романа ще отблъсне някои от читателите, които биха искали да я прочетат. Доколкото знам, петте тома са повече от 3000 страници?

 – Това е книга за смели хора. За хора ценители, за тези, които обичат да четат, да се потопят в една история и дълго да плуват из нея. Исках да разкажа една истинска история, с която читателите да живеят. Осъзнавам, че днес хората са претрупани от информация, че отвсякъде ни заливат клипове и реклами, че хората свикнаха да четат само за забавление и са се настроили към кратки клипови текстове, днес „сериозните” книги са брошурите. Отделен въпрос е, че много хора въобще не четат.

Написах „Ятаган и Меч” за истинските читатели и ценители, за тези, които в забързаното ни време успяват да пренесат любовта към книгата, за тези, които обичат да разлистват хартиените страници, харесват докосването до корицата и изпитват удоволствие от това да държат в ръката си книга, да чувстват нейната тежест.

Осъзнавам, че книгата е голяма, но ако ви хареса, това означава само едно – повече удоволствие, по-дълго време да живеете с героите и историята, която е разказана.

9. Освен писател, Вие сте създател и инструктор (ренсей) на българското бойно изкуство  Да Дао. Какво  свързва ренсея и добрия разказвач на истории?

– В последната си книга, многотомният исторически роман „Тангра“, съм описал какво представлява българинът. Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина, в древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

Според пророчеството всеки истински българин трябва да бъде просветен човек. Но за да стане истински българин, той трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. През целия си живот съм се стремял да бъда истински българин. За мен да бъда воин и разказвач е нещо напълно естествено.

 10. Каква според Вас е разликата в понятията родолюбие и национализъм?

 – Национализмът има много по-голяма близост до национал-социализма и фашизма, отколкото до българите и родолюбието. Всички националисти смятат себе си за по-висши не заради нещо, което са постигнали, а защото според тях произходът им го осигурява. Това обаче в тях не поражда стремеж към самоусъвършенстване. Своето самочувствие тези хора не градят върху това, че искат да станат нещо повече, а върху омаловажаване и презиране на останалите хора.

Според мен родолюбието е коренно противоположно на национализма. Тези двете дори не са близки. В основата на родолюбието стои любовта, познаването и признаването на предците, а в основата на национализма – омразата и отричането. Национализмът се нуждае от митологизиране, фалшифициране и пропаганда. Във всичките си книги се опитвам да обясня кои са българите и да породя любов към нашата история.

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Символ на Велика България

„– Това, което виждаш, Тохол, е символ на България. Това бойно поле е мястото, където всички българи се сливат в едно. Това всъщност е България. Канът е оста, колът, който виждаш. Това е канът, той се извисява над народа. Канът е оста на България, всички ние се въртим около него. Той е Центърът. Той е нашата най-висока планина. Той е оста на духовната България, на саракта, на тумир и на воините, дори на шаманите. Канът е оста на света, защото България е в центъра на света. Точно през него орендата слиза сред нас. Затова именно върху него е поставен българският туг. Всички българи са еднакво далеч от кана. Всички ние сме равни пред него. Ние сме като тези камъни.

Това бойно поле, което виждаш, олицетворява точно това. То е свещено, него винаги го пазят. Ако вражи воини прекършат нашия туг или ако изтръгнат кола, ние сме обречени. Това, което виждаш, е България. Ти не виждаш, но всеки един от нас в момента се проектира в това бойно поле. Това поле е било изграждано на много места. Легендата разказва, че някой ден българите ще спрат своето пътуване и скиталчество сред народите, може би Тангра така ще пожелае, може би ще изчерпат мисията си. Там, където спре, народът ни ще изгради седем такива бойни полета. Те като духовни бойни кули ще се извисяват и ще пазят народа ни.

(Авторът има предвид народните вярвания и това, което широко е застъпено в народното ни творчество (песни и митове), в които България е представена като медно гумно със златен стожер. В други песни се пее за медно гумно със седем златни стожера. Авторът е посветил много години на изследване на този въпрос. Местата и броят на медните гумна не е случаен. Те са седем и са пръснати в различните части на България. Със сигурност може да се твърди, че тези гумна изразяват разделянето на двата най-големи български рода – Дуло и Вокил, или олицетворяват седемте свещени рода или племена. Те са особено популярни по времето на комитопулите, които прехвърлят властта от централните български родове, начело с Дуло, към периферните, федератни родове, тези от които по-късно произлизат родовете на воинуците, които населяват яката Софийско, Пернишко, Кюстендилско, Македонско, Родопско, Странджанско-Сакарско. В своята книга „Ятаган и Меч” Токораз Исто описва борбата и съперничеството именно на два такива рода – Бимбелови, които пряко произлизат от Момчил и от родовете, някога възглавявани от комит Никола и синовете му, и Болярови, които са наследници на рода Дуло и които идват от Търновско и Шуменско.

Със сигурност може да се твърди, че едно от медните гумна се е намирало в Софийско, там където днес се намира квартал Овча купел. Друго се е намирало в днешните земи на Македония.

Днес има само едно медно гумно в България и то се намира в Пловдив. Авторът на тази книга изповядва идеята за изграждане на капище, саракт и център, който да възроди древното българско бойно учение „Да“ (Да Дао) и тангризма.)

Днес обаче ние сме тук. Където и да отидем, ние носим със себе си туг. Туг олицетворява това бойно поле, но той го съдържа в себе си. Където е българският туг, там е България, там веднага може да се създаде бойно поле. Там веднага Тангра може да слезе сред българите…“

откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Прочетете за славата на българите и силата на бойния дух…

„Това знаме беше свещено за българите, знаех, че имам шанс само ако го използвам, за да убия с него, но аз нямаше да го направя. Почувствах как прелетях над главата на коня си, преобърнах се във въздуха и усетих как падам по гръб на земята. До последния миг, в който бях в съзнание, се опитвах да направлявам полета си, но тугът ми пречеше. В този момент видях дългото копие, което ме прониза. Почувствах как острието разкъса ризницата ми и влезе в гърдите ми. Погледът ми се насочи към небето. Нямах сили да произнеса и една дума на глас, но вътрешно потърсих връзката с моя бог.

-Тангра, благодаря ти, че ми даде възможност да бъда един от твоя народ. Благодаря, че ми позволи да умра в битка, пронизан от копие като истински воин, с доблест и чест.Тангра! Тангра! Тангра!…

Лежах на земята, макар да виждах копието, което стърчеше от гърдите ми, все още бях жив. Освен стърчащото от гърдите ми копие, виждах и сивото, стоманено, студено, изцъклено небе.Чувствах, че около мен битката продължава, но вече не чувах нищо. Вече нищо не ме интересуваше. При падането бях изпуснал сабята си, но в лявата си ръка все още стисках дървената дръжка на туга. Дори да умра, щях да държа копието с конската опашка-нашия символ на бойната чест, и нямаше да го предам на враговете ни. Ръката ми продължи да стиска толкова силно дръжката на копието, че имах чувството, че ще я счупя само със силата на хвата си. Бях сигурен, че мускулите ми не могат да държат толкова силно и дълго флага, това беше орендата, тя беше свързала ръката ми с туга. Сега чувствах тази сила толкова отчетливо, че не можех да я сбъркам с нищо друго. Това беше сила от друг свят, онзи истинският, светът на Тангра…“

Откъс от втори том „Ат“ от многотомната поредица исторически романи „Тангра“ на Токораз Исто

2-At_small

2 Коментари

Filed under Книги