„– Това, което виждаш, Тохол, е символ на България. Това бойно поле е мястото, където всички българи се сливат в едно. Това всъщност е България. Канът е оста, колът, който виждаш. Това е канът, той се извисява над народа. Канът е оста на България, всички ние се въртим около него. Той е Центърът. Той е нашата най-висока планина. Той е оста на духовната България, на саракта, на тумир и на воините, дори на шаманите. Канът е оста на света, защото България е в центъра на света. Точно през него орендата слиза сред нас. Затова именно върху него е поставен българският туг. Всички българи са еднакво далеч от кана. Всички ние сме равни пред него. Ние сме като тези камъни.
Това бойно поле, което виждаш, олицетворява точно това. То е свещено, него винаги го пазят. Ако вражи воини прекършат нашия туг или ако изтръгнат кола, ние сме обречени. Това, което виждаш, е България. Ти не виждаш, но всеки един от нас в момента се проектира в това бойно поле. Това поле е било изграждано на много места. Легендата разказва, че някой ден българите ще спрат своето пътуване и скиталчество сред народите, може би Тангра така ще пожелае, може би ще изчерпат мисията си. Там, където спре, народът ни ще изгради седем такива бойни полета. Те като духовни бойни кули ще се извисяват и ще пазят народа ни.
(Авторът има предвид народните вярвания и това, което широко е застъпено в народното ни творчество (песни и митове), в които България е представена като медно гумно със златен стожер. В други песни се пее за медно гумно със седем златни стожера. Авторът е посветил много години на изследване на този въпрос. Местата и броят на медните гумна не е случаен. Те са седем и са пръснати в различните части на България. Със сигурност може да се твърди, че тези гумна изразяват разделянето на двата най-големи български рода – Дуло и Вокил, или олицетворяват седемте свещени рода или племена. Те са особено популярни по времето на комитопулите, които прехвърлят властта от централните български родове, начело с Дуло, към периферните, федератни родове, тези от които по-късно произлизат родовете на воинуците, които населяват яката Софийско, Пернишко, Кюстендилско, Македонско, Родопско, Странджанско-Сакарско. В своята книга „Ятаган и Меч” Токораз Исто описва борбата и съперничеството именно на два такива рода – Бимбелови, които пряко произлизат от Момчил и от родовете, някога възглавявани от комит Никола и синовете му, и Болярови, които са наследници на рода Дуло и които идват от Търновско и Шуменско.
Със сигурност може да се твърди, че едно от медните гумна се е намирало в Софийско, там където днес се намира квартал Овча купел. Друго се е намирало в днешните земи на Македония.
Днес има само едно медно гумно в България и то се намира в Пловдив. Авторът на тази книга изповядва идеята за изграждане на капище, саракт и център, който да възроди древното българско бойно учение „Да“ (Да Дао) и тангризма.)
Днес обаче ние сме тук. Където и да отидем, ние носим със себе си туг. Туг олицетворява това бойно поле, но той го съдържа в себе си. Където е българският туг, там е България, там веднага може да се създаде бойно поле. Там веднага Тангра може да слезе сред българите…“
откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“
Токораз Исто 