Човек трябва да се обгражда с красота, да твори с нагласата във всяко нещо да вплита красотата

„Евдокия често се усамотяваше на различни места в двореца. Там тя търсеше покой и място за уединение. Императрицата обичаше спокойствието и красотата. Тя опитваше да се обгражда с неща, които са красиви, избираше места, които са уникални. Изключително красива, нежна и чувствителна жена беше тази, която някога се наричаше Атинаида. Сега тя се бе върнала в спомените си във времената, в които беше езическа жрица. Тогава баща й Леонтий се опитваше да я научи как да гледа на света и да разбира връзките между отделните части в него. Той беше софист и философ, тя обаче беше жена. Атинаида не беше като Хипатия, тя имаше женска природа и от малка се научи да се възползва от предимствата, които тя й дава. Въпреки че беше обучавана като философ, тя възприемаше живота като поетеса, с нежна и чувствителна душа. Тя смяташе, че от самия човек зависи дали ще живее в ад и ще превърне живота си в нещо неприятно и отблъсващо, или ще блаженства сред красотата в рая. Атинаида имаше усет към баланса в душата си, тя преследваше симетрията и хармонията навсякъде. Тази жена бе една от малкото, които можеха да си позволят да обърнат внимание на душата си и атинянката се възползваше от това. Тя обаче не беше като Пулхерия и останалите християнски монахини, които разбираха грижата за душата си само с това да се молят и да се отдават на Исус Христос. Не! Евдокия също беше християнка, но знаеше, че християнството обещава грижа за душата в отвъдното. Елия не можеше да чака и да се довери на отвъдното, тя също се молеше за душата си, но само за да се презастрахова. Всъщност нейната идея бе да живее, като се грижи за нуждите на душата си. Да направи така, че да задоволява всички пориви на безсмъртната си душа. Не поривите на тленното и на тялото, а на душата. С годините Атинаида бе изминала едно пътешествие в себе си. Тя разбра, че именно душата подтиква хората да се занимават с изкуство, поезия, да четат пречистващи и извисяващи текстове, да слушат музика, да рисуват или гледат красиви творения, да ваят, да се наслаждават на великолепни скулптури или строежи. Това беше чистата душа. Можеше по този начин да се грижиш и за тялото си, като го правиш красиво. Затова Елия се грижеше за сградите на двореца, за украсата. Тя дори помагаше на архитектите при изграждането на новите сгради на Втория Рим. Разбирането й за красота отначало бе затворено само в двореца, но с времето то се разпростря над целия Константинопол. Евдокия знаеше, че дори храната може да се приготвя вкусно и в нея да се влага красота и отношение и не е важно да се натъпчеш, а да заситиш и душата си, дори чрез блюдата. Човек трябваше да се обгражда с красота, да твори с нагласата във всяко нещо да вплита красотата, изяществото, личното отношение. Тя се опитваше да внуши на хората около себе си, че такъв е правилният начин на живот и мислене. Тя се обграждаше с хора, изповядващи нейната идея за живот. На това учеше и децата си, възпитаваше ги да имат сетива за красотата. Непрекъснато излъчваше това свое послание и около себе си. Неуморно изграждаше един свят на красота, на етични и чисти отношения, свят като нарисуван от ръката на опитен художник, излязъл изпод перото на прекрасен аед, изпята от ангелогласен рапсод. Понеже не можеше да промени света с едно махване на ръката, тя бе разделила света на различни сфери. Най-близо до себе си допускаше само хора, които имаха нейното мислене и изповядват идеята й за света. В него се намираха Теодосий, децата им, внучките. Колкото по-груби ставаха хората, толкова по-далеч от себе си ги държеше императрицата. Отначало тя въздействаше на света около себе си, а после се опитваше да наложи своя отпечатък върху покоите, двореца, града на василевса и така да промени и империята. Императрицата живееше в непрекъсната идилия и изграждаше такава около себе си и това й харесваше. Дори на политиците и на Хризафий се опитваше да внуши, че красота може да има дори в политиката. Искаше да го превърне в искрен християнин, него и всичките сановници, да им вмени идеята, че грижата за душата и хората е най-важното нещо в този свят и е дълг на всеки християнин. Хората в двора и около мъжа й обаче отказваха да проумеят нещата, за които тя говореше. Те бяха хора прости и праволинейни и разглеждаха света плоско и двуизмерно. Техните най-сложни категории бяха: приятели и врагове. Повечето от тях бяха воини или политици. И двете категории не можеха да проумеят за какво говореше императрицата…“

откъс от осма книга „Туки“ от поредицата „Тангра“