Точно срещу мен се намираше владетелският трон, целият наметнат с кожи. Върху трона беше седнал огромен величествен мъж. Той беше без шапка. Косата му беше буйна, дълга и чуплива, брадата му беше мощна и стърчаща във всички посоки. Все пак си личеше, че човекът е положил усилия да внесе ред в нея, но опитът му можеше да се счете за неуспешен. В главата той приличаше на лъв с буйна грива. Главата му беше огромна, но подхождаше на могъщото му тяло. Той беше облечен в красиви кожени дрехи, наметнат с червена наметка, а на гърдите си имаше пришит златен щит, на който беше изкован знакът на Тангра. Дрехите на владетеля едва побираха огромното му тяло. Дори и седнал, той изглеждаше огромен, освен това беше седнал така, че се беше навел напред, като че ли се готвеше във всеки момент да скочи. Така седнал ми заприлича на огромен лъв, готов за скок. Стоях като зашеметен и бях забравил за всичко останало. Бях си мислил, че ще огледам всичко, но сега този мъж ме накара да прикова погледа си върху него и да не мога да отместя очи. Да, той беше въплъщение на всичките ми представи за власт и сила. Точно така си бях представял нашия владетел. Той беше владетел на всички боили, багатури и тиуни, само такъв човек, който превъзхождаше всички тези, можеше да им бъде владетел. Не, всъщност така си бях представял бог Тангра, но явно канът беше живото въплъщение на Тангра на земята. Не можеше да има грешка, човекът пред мен беше син на Тангра. Брадата и косата му бяха прошарени и странно контрастираха с бялото му лице. Белите косми стояха като отделни от гарвановочерната му коса и брада, без ни най-малко да загрозяват и състаряват владетеля. Те показваха опита, който той притежава, и мъдростта, която е натрупал, но в същото време не бяха толкова много, което означаваше, че владетелят не е стар, а е в разцвета на силите си. Те го караха да изглежда още по-благороден и мъдър. Сила и мъдрост в едно. Чертите на лицето на мъжа бяха одухотворени. Този мъж беше силен, но и мъдър, суров, добър и справедлив. Виждах мекия блясък в острия му орлов поглед. В този момент се сетих, че седящият в трона мъж много ми прилича на грифона, покрай който бяхме минали. Лъв, орел и бик в едно. Могъщ и свиреп като лъва, роден, за да властва, като истински лъв. Хищен и жив като орел. Крилете му даваха сили да лети над хората и да се спуска над враговете ни като могъщата птица. В същото време стабилен, силен, мощен и невъзмутим като някой бик. Този човек носеше в себе си всички тези качества.
Въпреки че гледах като омагьосан кана ювиги в очите, успях да забележа, че малката шатра, която беше разположена в голяма шатра, беше нещо като тронна зала, от тук се управляваше цялата ни държава. Тя беше уютна, цялата покрита с кожи, но не претрупана. По стените нямаше никаква украса, всичко вътре беше чисто и без никакво излишество. Единствената „украса” се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои, затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин. Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя символизира единството, тактическите качества на българите и показваше българските воини в общите действия като армия и войска.
Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог. Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в народа. Народът е щита, а силата е туга, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…
Токораз Исто 