Monthly Archives: ноември 2013

България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят

„…Българинът оседла великолепното животно. Помилва меката му муцуна, конят тръпнеше от допира със своя господар. Авитохол гледаше като омагьосан потръпващите, разширяващи се ноздри на животното. Той мечтаеше да лети върху гърба на този жребец. Kолкото и да обикаляше света, в него бе вродено чувството да бъде номад. Искаше да владее света от седлото на Аспа. Мечтаеше да бъде свободен, да се носи над степта, да прелита над широките свободни пространства. Това всъщност бе неговата представа за свобода, за живот и сила. Каквото и да правеше, стигаше все до това: да има един кон, едно седло и да притежава целия свят. Авитохол не се блазнеше от дворци, злато, имоти, пари. Неговият копнеж бе свободата. „Можеше ли да стане истински Световен владетел?” – това се питаше българинът. Или каквото и да станеше, той щеше да си мечтае за своето малко царство, за своите българи, за багатурите. Авитохол милваше черната, потръпваща муцуна на Аспа и се питаше: „Беше ли готов, имаше ли мащаб в душата си, за да властва над света?” В един момент се замисли. Защо му беше светът? Светът бе многолик и в същото време безличен. Да владееш хора беше безсмислено. Всеки човек беше отделен свят. Как да владееш всички светове? Само Бог можеше да владее света. Авитохол мислеше и за религиите. Какво като християнството беше огромна религия, след като всеки християнин вярваше в нещо свое си. Посветените сред християните се бяха отделили и се наричаха гностици. Останалите вярваха в различни, повърхностни, често смешни и недостойни неща. Християните се молеха, вярваха и бяха подвластни на страховете си. Това, което изповядваха, не беше религия, а нещо безформено, аморфно и безлично…

Съвсем друго нещо беше тангризмът. Всеки тангрист беше посветен и просветен човек. Той беше човек на духа, на самоосъзнаването. Да наричаш себе си тангрист означаваше ниво, отношение към света, към себе си и Бог. Авитохол се замисли. Дали искаше да бъде християнин само за да бъде частица от една от най-големите религии? Нуждаеше ли се душата му на воин от това? Не! Нямаше нужда да бъде част от нещо значимо, за да бъде щастлив, да бъде себе си. Авитохол беше завършен човек, той беше достатъчен на себе си. Той беше воин. Нямаше нужда да бъде част от силна армия, за да бъде силен воин. Авитохол можеше да върви по Пътя си сам. Той предпочиташе да бъде сам. Всъщност през целия си Път беше научил това, че само когато върви сам по Пътя, може да измине истински своя Път. Воинът е воин само когато е насаме със себе си и Пътя си. Едва сега разбра, че не искаше да бъде Световен владетел и да владее всички народи. Душата му на воин копнееше да възроди България. България беше нещо много по-силно, истинско и по-желано от него от целия свят. Авитохол искаше да създаде нещо смислено, да се бори за нещо, което си заслужава. Той трябваше да създаде отново България. Българите щяха да бъдат живи, докато го имаше него. Той беше последният българин. Вече знаеше своята мисия. Трябваше да поведе Аспа. Трябваше да измисли как да възроди България…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Преди да избодат очите ми, светът беше мой, можех да отида където поискам и да правя каквото пожелая

5-Viktor_small„Когато ме ослепиха, злосторниците смятаха, че по този начин ще ме накарат да страдам. Чувствах тяхната злоба и злорадство. Те биха ме убили, но това нямаше да им е достатъчно. Така, като ме ослепиха, те можеха да се радват на безпомощността ми. Такива хора не искат просто да владеят, те са толкова слаби, че изпитват радост от страданието на тези, от които смятат, че са по-силни. Разбира се, когато ме ослепиха, аз бях много млад и предизвиквах съчувствие в не малко хора. Отначало не можех да повярвам, че съм сляп. Душата ми се мяташе като окована. Преди да избодат очите ми, светът беше мой. Можех да отида където поискам и да правя каквото пожелая. После, когато ме ослепиха, светът за мен се срина. Крещях от безсилие, ярост и самота. Светът се сви в топка, която като буца заседна в гърдите ми и горчиво ме давеше непрестанно. Изведнъж разбрах, че съм окован в затвор, а тялото ми са стените на този затвор.

Мина време преди да осъзная, че слепотата не е лоша за мен, а може да ми бъде полезна. Прекарах дълги разговори с един монах и той ми обясни всичко това. Това ме спаси. Изведнъж започнах да разбирам, че когато бях имал всичко, не бях обръщал внимание на света и не бях почитал Бог. Понеже бях сигурен, че светът съществува заради мен, че е мой, че го притежавам, бях пропуснал да го забелязвам. Смятах го като нещо, което Бог е длъжен да ми дава. С наглата си арогантност тогава бях мачкал света, Бог и всички около себе си. Такива са зрящите, те не оценяват това, което имат, и не познават света, в който живеят…

…Скоро запълних света на мрака с най-красивите образи, които бях виждал. Аз и като зрящ бях правил това, но тогава не си бях давал сметка. Вече вършех това по един нов и осъзнат начин. Тези картини се сгъстяваха толкова много в света ми и го изпълниха отново. Аз отново станах зрящ, но в своя си вътрешен свят. Това, което ти казвам, не е валидно за всички слепи. Можеш да бъдеш сляп и отчаяно да си насочил своя поглед към изгубеното, към света на обикновените хора, към светлината. Няма по-тъжно нещо от същество, което се опитва да бъде такова, каквото никога няма да може да бъде. То е все едно червей да се опитва да живее с пилета. Той ще мечтае за пилешарника и ще се стреми да има криле и да бъде птица, но само ще се взира и ще върви към собствената си гибел.

След това започнах да проклинам времето, в което бях виждал, защото тогава не бях живял истинския си живот, а просто бях съществувал.

– Как станахте рапсод? – попитах аз.

– Монахът, който говореше с мен, ме направи такъв. Той запълни празния ми свят с истории. Те бяха по-важни от това, което бях държал там преди. Преди да ослепея, там бях държал собствените си малки, дребни и незначителни егоистични истории, които в моята глупост ми се струваха толкова важни. Когато ослепях, разбрах, че са били малки и незначителни. Осъзнах, че животът ми преди е бил боклук, че не е струвал. Моят голям егоизъм ме беше карал да си мисля, че съм живял значимо. Когато останах сам, разбрах колко много съм се лъгал. На мястото на незначителния си жалък живот и на прозаичните случки поставих огромните световни истории. Понеже изпразних душата си от себе си, тя стана хранилище на света и човечеството. Аз се разширих и станах като Бог, защото мен вече ме нямаше, а бях приютил мисълта в своята обвивка.

Най-тъжното е, че докато имах очи, почти не бях чел, защото бях заслепен от младостта, от глупостта и тогава ми се струваше недостойно и безсмислено да чета. Високомерието ми е било толкова голямо, че аз обяснявах на своите другари по пир, чашка и лов, че четат само глупаците, че четенето е за учените хора. Може би затова Бог ме наказа, заради моята глупост и високомерие. И трябваше като сляп да изкупвам това, дето бях надробил като зрящ…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Бесите били народ мистериозен, те не допускали други хора в своята крепост – Родопа

„Преди да тръгне да завладее познаваемия свят – Ойкумене, Александър решил да направи поход към северните си съседи. В този поход той искал да провери бойната мощ на армията, завещана му от Филип. Това била Първа македонска фаланга, съставена от воини-ветерани, воювали години наред с баща му. Те били участвали в стотици битки, отличавали се със своята твърдост и издръжливост. Северната граница на Александрова Македония граничела с Родопа планина. Така първият досег на александровите воини бил с бесите.

Бесите или сатрите били свободолюбиви и храбри воини. Те обаче се отличавали най-вече със своята потайност и не били познати дори на своите съседи. Бесите били народ мистериозен, те не обичали да общуват с другите народи, не допускали други хора в своята крепост – Родопа. Криейки се в дебрите и мъглите на планината, те обичали мистиката и живеели свой вътрешен живот. Те били саможиви и горди хора и не обичали да зависят от други. Може би затова били толкова свободолюбиви и самостоятелни. Тук в тази планина те можели да си позволят това. Всеки бес бил господар на себе си, той се биел като отделна армия и бил самостоятелна бойна единица…

…Бесите обаче, понеже били едри и живели в тези планини, не използвали коне. Те воювали като пешаци. Тяхното въоръжение се състояло от едно от най-страховитите оръжия на античността, а и до днес – мечът ромфей. Ромфеят на бесите бил комбинация между меч, копие и алебарда. Той бил с дълга дръжка, която можела да се хваща с две ръце, имало разстояние пред ефеса, където също можело да се хваща. Това оръжие било тежко, то се носело на рамо, с него можело да се сече като с брадва, да се мушка като с копие или пика и да се сече и пробожда като с меч. Можело да се използва и като еднорък, и като двурък меч. Тежестта на ромфея определяла голямата сила, която била нужна, за да се води битка с това оръжие. Бесите били наричани воини-копиеносци и макар за тях да се носели легенди, били обвити в мистика и загадъчност.

Смятало се, че те са единствените воини, които, освен с пешаци, могат да влязат в битка и с конници, и дори да се изправят срещу бойна колесница. Това те правели, като развъртали ромфеите над себе си и така отсичали главите на хората, возещи се в колесницата. Когато армия от беси се изправела срещу някой враг, развъртените ромфеи били описвани от гръцките историци като най-зловещото зрелище на света…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Защо Константинопол става най-големият град в света, Градът на градовете

Този град бил основан от траките бизанти. Затова първото му име било Бизантион или Византион. Траките така кръщавали градовете си. Така одрисите нарекли града си Одрин.

Когато Константин, когото християните наричат Велики и говорят за него, че бил християнин, а той не бил, решил да премести столицата от Рим в друг град, той се колебаел между два града. Според него столицата на империята трябвало да се премести на изток, защото там били най-плодородните провинции. Там били съсредоточени богатствата и културата. Тъй като бил роден в Нейсос (днес град Ниш), първият по-голям град, който Константин бил виждал в детството си, бил Сердика. Той много добре познавал лековитите минерални извори там. Бил ходил много пъти в тамошните бани и се възхищавал от широката котловина (днес Шопското поле), в която бил разположен градът. Природата, топлата вода и зелените гори го карали да мечтае за този град. Тази котловина била съвършен кръг, отвсякъде заобиколена с високи планини и така била естествено защитена. Той бил решил да огради цялата тази приказна котловина с високи стени и така мястото да стане непристъпно. Градът щял да се разрасне и по-късно да я изпълни. Там щели да се стичат хора отвсякъде. Този спомен за Сердика, с белите, леки мраморни постройки и приказната природа, карал Константин да мечтае за града. Той казвал: „Сердика е моят Рим.” Всичко това накарало Константин да избира новата столица между Сердика (днес София) и Византион (днес Истанбул). Той знаел, че трябва да избере специално място за новия Град на градовете, защото това трябвало да стане Вторият Рим. Градът, който, освен да властва, трябвало да разпръсва искрите на цивилизацията, Светлината и вярата в света. Затова мястото на този град трябвало да бъде специално.

Византион се намирал на кръстопът. Това място не било толкова добре защитено, нито имало топли извори, но пък било на границата между Изтока и Запада, между Европа и Азия. Там имало пристанище, което било като врата, през която всеки трябвало да мине. Всичко това натежало в полза на Византион и така той станал Вторият Рим, новата столица на света – Градът на градовете. Обкръжението на Константин успяло да се наложи и така императорът се сбогувал с детската си мечта по Сердика и приел прагматичния избор. Скоро станало точно така, както императорът бил предрекъл, хиляди хора се стекли в новата столица и днес това е най-големият град на света…“

откъс от пети том „Виктор“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

За мислите-вълци, които отделят човека от истинските, творчески мисли…

„Приск бързаше. По-добре беше да си припомня и така тези мисли да пречат на другите глупавите мисли, които се въртяха като прегладнели, измършавели вълци около стадо гойни овни. Приск знаеше, че глупавите мисли са много хищни, досадни и нагли. Те много по-често навестяват главите на хората. Повечето хора дори не можеха да ги различат от истинските, подхранващи мисли. Гладните, хищни и глупави мисли се загнездваха в главите на обикновените хора, които не се интересуваха за какво мислят. Те не позволяваха на истински творческите и подхранващи за човека идеи да се развият, а като гладни вълци се хранеха с всяка мисъл, която можеше да доведе до някакъв резултат – наслада, духовна храна, успех или развитие на личността на човека. Тези мисли-вълци завземаха главите на обикновените хора, те ги опустошаваха отвътре и изяждаха всичко полезно, до което човекът можеше да достигне. Обикновените хора имаха само такива мисли. Те не притежаваха собствени мисли, защото, за да запазиш главата си недостъпна за мисли-вълци, трябва да се бориш, а обикновените хора не смятаха, че това е важно. За тях не беше важно дали тази борба съществува и въобще дали може да бъде проведена. И колкото пъти Приск се опиташе да обясни на хората около себе си тази идея, толкова пъти се оказваше, че те за пръв път се замислят за това. Много добре си спомняше как Ксеркс преди много време го бе погледнал в очите и беше казал: „Приск, запомни нещо много добре! Това е най-важното нещо, до което хората могат да достигнат в живота си като прозрение! Приск, човек е това, за което мисли!” От този момент натам Приск започна да разбира. Скоро той вече беше убеден, че е точно така. Това беше толкова очевидно. Човек е това, за което мисли. И ако мислите ти са мерзки, ти си лош човек. Ако мислите ти са дребнави, ти си малък човек. Ако мислиш само за храна, за плътските удоволствия и за ежедневни глупости, ти си по-скоро скот, отколкото човек.

прочети още…

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Всичко, което четеше, беше като храна за неговите мисли и размисли…

…Приск стисна още по-силно книгата с премръзналите си, вкочанени пръсти. Ето, мислите му отново бяха отлетели. Беше толкова трудно да контролираш мислите си, да внимаваш накъде да ги насочваш, да се пазиш от мисли-вълци. Без да иска отново бе допуснал мислите му да бягат. Така имаше опасност мисъл-вълк да е влязла сред стадото му от мисли-овце. Приск се грижеше за това неговото стадо от мисли да е добре нахранено. Всичко, което четеше, беше като храна за неговите мисли и размисли. Младият библиотекар имаше достъп до най-тучните поляни от книги и можеше да се докосва до мислите на всички мъдреци, живели някога по света. Негово задължение беше да направи от себе си най-умният човек на света.

Приск вече тичаше. Той предпочиташе да се подхлъзне и да падне. Ако това наистина станеше, сигурно щеше да се удари и да стане за присмех на войниците и прислужниците, но това сега не го интересуваше. За него този свят, в който щеше да падне, не беше важен. Не го интересуваше това, което перачката щеше да каже за него на прислужницата и дали двете щяха да му се присмеят, че е паднал. Приск презираше света на ежедневието, ненавиждаше клюката, безсмислените разговори, глупавите, повърхностни представи. Това беше най-големият враг на дълбокомислени, умни хора, които се опитваха да живеят смислено. Всичко несериозно, ежедневно, всичко свързано само със света на материята го отделяше от света на духа. Той беше човек, който трябваше да бди над света на идеите. Той беше призван да брани изкуствата и културата, да се грижи за вярата и знанието. Приск беше Библиотекарят или поне посланик Ксеркс се бе опитал да му вмени, че е така…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги