Всеки египтянин живеел с ясното съзнание, че трябва да се подготви за отвъдния живот

„– Всеки фараон е бил син на Амон и на Богинята-майка и следващият фараон се появявал като бог, явяващ се в мъжки образ. И всеки път, когато фараон встъпвал на престола, това ставало от името на Амон. И тогава се пеело: „Това е истинският мой син и плътта му е моя защитник на моя престол, владика на Египет… Аз ще ти дам мощ и победи над всички чуждоезични страни… Аз ще низвергна твоите врагове и ще ги накарам да живеят под твоите сандали…” (автентично)

Според древната представа на нашите предшественици, небето било водна повърхност, това бил небесният Нил, по който през деня слънцето преминавало над земята. Под земята също имало Нил. Хапи, богът на Нил, обединявал трите Нила.

Всеки египтянин живеел с ясното съзнание, че трябва да се подготви за отвъдния живот. В края на краищата животът тук на земята продължавал няколко години, а вечността всеки един от нас щял да прекара в отвъдния свят. Отвъдният свят е продължение на този и никой от нас не бива да приема прехода драматично. Сега виждаме как хората отдават прекалено голямо значение на смъртта. Те я издигат едва ли не в култ. Превръщат я в нещо по-значимо отколкото е. Вина за това имат християните и тяхната представа за отвъдния свят.

– Хората се страхуват, защото са неуки и ограничени. Те са привързани до такава степен с тази си форма, с тялото си, с ролята, която играят в този свят, че не могат да мислят по друг начин. Вече е много трудно някой да пожертва себе си в името на някоя идея. Днес егоизмът тържествува над духа. Повечето хора молят боговете за по-дълъг живот, а не за духовно израстване. Днес духовното превъплъщение се възприема като смърт. В наши дни всичко е с главата надолу. Невежите превзеха света. От пустинята изпълзяха камилари и мулетари, днес те определят нивото на познание. Жреците са избутани в ъгъла. Тези, които хилядолетия са носили духовната светлина, са подложени на поругаване и подигравки. Тези, които пазеха тайните за света, са заплашени от преследване и унищожение.

За да може човек да продължи живота си в отвъдния свят, тялото на умрелия трябва да се съхрани. Именно затова телата на египтяните трябва да бъдат мумифицирани.

Сега разбрах защо жреците бяха изстенали, когато бяха разбрали, че Нехер е изяден от зухос. Така бе отнета възможността му да живее вечно в отвъдното. Отново се заслушах в думите на жреците.

– Именно затова ние винаги сме отдавали такова голямо значение на заупокойните дарове, всеки един от нас е погребван в гробници, заедно със своите любими предмети, които да дават храна и вода на душата ни. Ние знаем, че душата на човек не е единна, както смятат други народи. Една част от душата съдържа идентичността на всеки човек и се нарича „ба”. Това сме ние. Хората, намиращи се на по-високо ниво на посвещение, възприемат себе си именно като „ба”. Душата обаче има и друга същност, тя е изобразена като душа-птица и се нарича „ка”. Тази част от душата е скитник. Тя се извисява до слънцето, пресича световете, скита и е равна на боговете, спуска се в подземното царство „дуат”. Душите на човек са самостоятелни, но всеки един от нас може да бъде цялостен, само ако притежава и двете си души. Тези души знаят заклинания и молитви, след смъртта те имат предимство пред тялото, което не е цяло.

Преди да встъпи в отвъдното, всеки човек бива изправен пред съда на Озирис. Тук става това, което гърците наричат психостасия – притегляне на сърцето на починалия на теглилки. От едната страна е истината, а в другото блюдо се поставяло сърцето на чакащия присъдата. Грешника го очаква страшно чудовище, което се нарича Амт. То е с тяло на лъв и глава на крокодил. Праведника го очаква щастлив живот в полетата иару. Оправдан от съда на Озирис може да бъде само човек, преживял така наречената „Отрицателна изповед”.

Животните в нашата митология били много популярни. Много хора знаят Апис и смятат, че той е обожествяване на бика, но всъщност свещените бикове са много повече, имало е още Мневис, Бухис, Бата. Богини крави са били Хатор и Изида. Много жреци вярват, че всъщност това са първите животински божества и всички богове отначало били крави и бикове, а чак след това добили чертите на други характерни за Египет животни. Именно затова отначало фараоните били наричани „теле”. Знае се, че на празника „Хеб сед” на дрехата на фараона се закачала бича опашка. Амон и Хнум станали овни, Себек станал крокодил, Баст станала кокошка; много богове приели лъвски образ, такива били Технут, Сехмет, Хатор. Анубис приел образа на чакал, Хор – на сокол, Тот – ибис. Змията била смятана за враг на боговете. Главният враг на бога на слънцето Ра бил огромният змей Апоп, олицетворяващ мрака и злото. В същото време обаче като змия била почитана и богинята на плодородието Раненутет, и останалите богини, пазителката на гробищата Меритсегер, Изида и Нефтида – защитницата на Озирис, както и пазителката на Долен Египет – Уто.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Гладиаторът не мислеше за това, че утре отново трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее

„За да избегна погледа му, насочих вниманието си към ремъците, които пристягаха бронята му. Виждах грубите ремъци, които се бяха впили в яките мускули отдолу. Гърдите му – обли и широки, здравите ръце и кривата сика. Той беше олицетворение на гладиатор. Гледах го на фона на стадиона. От одеве той бе обърнал взор към небето и се молеше на своите богове. Не беше ли Тангра неговият бог без, разбира се, той да знае това? Не го ли правеше ли самият Тангра толкова добър боец? Нямаше ли Тангра да направи така, че двамата да се изправим един срещу друг? Може би. Никой не беше казал, че ние, българите, имахме единствено право над Тангра. Може би и други народи, и други воини си бяха проправили път към сърцето на Бог. Пинас със сигурност беше един от тях. Той беше воин, цял живот беше живял като такъв и щеше да умре като такъв. Дали това щеше да стане от моята ръка?

Проследих погледа на Пинас и насочих взор нагоре, към синьото тракийско небе. Дали Тангра се намираше и тук, над Филипопол, в това небе? Можеше ли нашият бог да бъде толкова далеч от степта? С какво това небе беше по-различно от нашето? Скоро си отговорих на тези въпроси. Бях сигурен, че това беше най-красивото небе, което някога бях виждал. Тук небето бе изключително светло и чисто. Да, Тангра се намираше над нас. И дори Пинас да не знаеше за него, в този момент му се молеше. Молех се и аз. Моята молитва като че се закачи за тази на Пинас и аз видях неговата чистота и целеустременост. Гладиаторът не се молеше и не просеше за себе си, дори не благодареше, че е победил и че е по-силен. Пинас насищаше мига, той го изпълваше, беше забравил битката и това, че беше победил, той не мислеше за това, че утре пак ще трябва да се изправи в битка, за да продължи да живее. Не! Пинас насищаше настоящето. Като гладиатор, той се бе научил да живее без минало и без гузна съвест. Всеки гладиатор, за да продължи да живее със себе си, трябваше непрекъснато да изчиства миналото си. Там, в миналото, бяха хората, убити от него. За всеки нормален човек би било непосилно да живее с мисълта за това колко много смърт, нещастие и мъка е предизвикал. Гладиаторите се учеха да живеят с това. Те изчистваха миналото си и приемаха, че трябва да убиват, за останат живи. И всеки гладиатор трябваше да е готов за това, преди още да е излязъл на арената.

Гладиаторите не се замисляха за бъдещето. Тяхното бъдеще бе свързано само с това да убиват или да бъдат убити. Ето защо това, което Пинас правеше, беше да се отдаде на мига, на настоящето. Всички останали хора живеят със спомените си, те са привързани към своето минало. Те мечтаят и искат утре да направят това или онова. Обикновените хора са винаги разчекнати между тези двете и никога не са в настоящето. Затова и не харесваха настоящето, не го усещаха и не можеха да го отделят. Всеки следващ миг за тях, както е бъдеще, изведнъж става минало. Обикновените хора се молеха в бъдещето и миналото. Гладиаторите напротив, само те живееха и можеха да познаят настоящето. Гледах към небето и разбирах толкова добре всичко това…“

откъс от многотомната история „Тангра“

 

Тангра ли е било името на българския бог?

Наистина, никъде няма сигурен източник, който да доказва, че името на българския бог е било Тангра, освен на две места, където е загатнато, че може би е било точно така. Българската история винаги е била разкъсвана между учени, които са теглели чергата в собствената си посока. В изгода на някои от Великите сили това гнусно смесване на политика и конюнктура с история според мен е недопустимо. Не може да се нарече учен човек, който предварително е решил какво иска да докаже. След Освобождението по разбираеми причини групата, която се опитва да докаже, че българите нямат нищо общо с тюрките и че българският бог не се нарича Тангра, е най-голяма. И днес много хора държат името на българския бог да не е било Тангра, но това има малко общо с науката. След Освобождението различни групи са се опитвали да ни внушат, че българите сме славяни, че сме скити, че сме вярвали в някакви странни богове. В последно време изключително модерна стана тезата, че сме от сарматски произход (северноирански). Това е вярно, но някои хора стигнаха до там, че опитват да внушат, че сме зороастрийци. Те твърдят, че дори били открили храм в Плиска с правоъгълна форма, който бил зороастрийски. Знае се обаче, че зороастрийците, освен култ към огъня, който подробно съм разгледал в трета част „Шатру“ на романа „Тангра“, са приковавали телата на мъртвите върху каменни кули, за да изкълват птиците месата им. В България такива кули не са намерени. Българите не са славяни, разбира се, във вените ни има славянска кръв, така както има остготска, куманска, тракийска и най-много българска. Българите наричат своя бог Бог и като такъв той преминава и в християнската традиция. Формулата, която византийските императори използват, при българите е много различна. Нашите владетели най-често пишат за себе си: „От Бога владетел“, като не указват за кой бог става въпрос, но във всеки случай не и за Христос. (Това е станало, защото българските колобри и тумири застават зад християнството и решават да скрият тайните на нашата вяра в християнството. Това е причина българите само няколко години, след като официално са приели християнството, да създадат ереси. Този процес на прикриване на тангризма и внедряване на тайните на колобрите в християнството подборно ще бъде описан в романа „Покръстването“, който ще издадем след романите „Тангра“ и „България“.) Все пак най-вероятното име, с което поне в началото те са наричали своя бог, е Тангра, то има връзка още с шумерския Денгир, с Едфу от Бехдет. В поредицата „Тангра“ аз разказвам за седемте свещени стъпки на българите по земята и смятам, че на различните места сме наричали бог с различно име, но най-важното нещо е не името, а това, което сме влагали зад него. На това са посветени изследванията ми. За съжаление хора чели няколко книжки се опитват заради заглавието на моята книга да проведат спора дали Тангра е бил богът на българите, Ахура Мазда или Перун, а някои безумци твърдят, че сме били християни още преди Христос да е бил роден. На всички тях бих препоръчал да четат книгата и да опитат да вникнат в идеите, вложени в нея, защото там е заложен кодът за духовно израстване на всеки един от нас, единение и оцеляване на България. Моят съвет е по-малко крещете, не говорете, когато няма какво да кажете, слушайте, мълчете и четете!

Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ…

„– Аз произлизам от един народ, който населяваше Великата степ. Там където зеленият цвят на степта се слива със синьото небе и само сутрин и вечер кървавият залез и изгрев вкарват клин между тази неразривна връзка. Там хората са в непрекъсната връзка с природата. От там, от онова място идвам аз. Ние сме великите ездачи на степта. Нашите души не са ограничени от стени и прегради. Такава е и нашата вяра. Ние вярваме в един бог, силен и свободен като нас, създател на всичко около нас, на природата, на небето и земята, на най-силния воин, на най-красивия кон и на най-нежната тревичка. Този бог ние наричаме Тангра.

– Чували сме за този бог, това не е ли богът на онези скити, които живеят на изток? – каза Аспасий.

– Не! Повечето хора, които са идвали да изследват степта, бъркат народите в нея. Ние не сме скити и не сме тюрки, макар да сме живели на едно място, защото ние, народите на степта, се движим и се случва един народ след време да живее върху земята на друг народ. Ние не сме така привързани към едно място и не градим държавите си около територията, а около народа си. По това ние се различаваме от останалия, „цивилизования” свят. Ние държим на Небето, което винаги е едно и също и е над нас. Небето е нашият бог. Вие обратно на нас се прекланяте повече пред земята, вашите държави се определят от земята, върху която живеете. Вие живеете върху тези територии от хилядолетия и ги браните като живота си. Може би затова сте много по-привързани към тленното и към материалния свят. При нас Тангра е най-важен и макар да сменяме територията си, ние винаги оставаме с Тангра в сърцата си. Ние виждаме Тангра в тревичката, в пеперудата, в слънчевия лъч или в полъха на вятъра.

Останалите народи в степта вярват в Тенгри, но той е малко по-различен бог от нашия. Така народите ни, отвън погледнати, са еднакви, но ние сме различни…“

откъс от поредицата „Тангра“

Защо за славяните е изграждана представата, че са миролюбив народ

„Славяните са племе близко до германците и датчаните. Тяхната религия е много сходна с немската. Те са северен народ. Техният върховен бог обаче не е Один, а Перун, който е много подобен на немския Донар и скандинавския Тор. Те са войнолюбиво племе, което събира все по-голяма мощ. Някой ден то ще окаже голямо влияние на Европа.

Славяните са северен народ, езическата им вяра е много близка до келтската, немската и скандинавска. Те съвсем не са били миролюбиви и беззащитни, както са описани от ромейските летописци и ни е внушавано в българската история. Славяните са много близки до представата за викингите. Те били войнолюбиви, силни, храбри и добри воини. Инвазията им не била мирна и не били като море, а като бушуващ океан. В България със столетия е изграждана погрешна представа за това племе. Византийците ги описват като миролюбиви, за да оправдаят липсата на битки срещу тях. Всъщност ромеите пропускат славяните като конфедератен народ, за да могат да спрат народите от Великото преселение. Византийците предпочели народ, подобен на готите, склонен към приемане на християнството, пред номадските степни народи. Те искали да изправят славяните срещу номадите. Въпреки това има сведения за големи офанзиви на славяните на Балканския полуостров, например обсадата на Солун.

Славяните заселват територията на днешна Гърция и стигат до Пелопонес. Мощна славянска група остава да живее в региона на Солун. Българите не се смесват със славяните. Днес във вените на гърците има повече славянска кръв, отколкото в българите. Със сигурност се знае, че българите са били подозрителни към славяните, които са се ромеизирали и голяма част от тях са приели християнството. Знае се, че Крум за последен път извършва преселване на големи маси славяни, което ще рече, че българи и славяни до този момент не са били слети, както ни внушаваха доскоро от учебниците по история. Отношенията на първите български кане в Дунавска България към славяните са били по-скоро дипломатични, дистанцирани, внимателни и подозрителни, отколкото добри. За сливане на двата народа и дума не може да става. За това няма никакви сведения.

Днес славянската група народи е най-голямата в Европа. Мнозина смятат Русия за най-голямата славянска страна. Всъщност руската нация е претопила в себе си много народи и племена. В нея участват и много средноазиатски народи и древни племена.

Българи и руси може да са братски народи, но не точно по славянска линия, която е странична и за двата народа. Със сигурност се знае, че руските князе възприемали славяните като чужди. В някои народи славяните били наричани нормани. Техни потомци и до днес живеят във Франция (Нормандия) и Англия, където нормани, сакси и келти са участвали във формиране на английската нация.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Защо постигнатите вече цели стават незначителни дори за нас самите

„Ако човек можеше да сбъдне докрай желанията си, скоро щеше да изпита пагубното чувство на пресищане. Бог е направил така хората винаги да бъдат гладни. За да си жив, трябва да си гладен. Преситеният е мъртъв. Този, който реши, че е достигнал края, че е постигнал целите и сбъднал мечтите си, умира. Човек не става по-щастлив, когато реши, че вече е достигнал края. Тогава той остава без цели и смисъл на живота си. Ние сме като впрегнати волове, цял живот влачим хомота си и теглото ни няма край. Така е отредено, докато не умрем. Затова Бог е направил така, че никога да не сбъдваме мечтите си и едва постигнали някаква цел, пред нас веднага да се изправя друга още по-примамлива. Освен това постигнатите цели винаги изглеждат незначителни и биват неглижирани от самите нас. Изядената храна, пък била тя и най-вкусната, вече е пихтия и не ни привлича. От неща, от които сме се възхищавали, към които сме се стремили, която сме готвили с толкова любов, тя се превръща просто в нещо, което трябва да ни нахрани, да ни даде сила. Това е нещо, което е заложено във всеки един от нас.“

Токораз Исто