„Ако човек можеше да сбъдне докрай желанията си, скоро щеше да изпита пагубното чувство на пресищане. Бог е направил така хората винаги да бъдат гладни. За да си жив, трябва да си гладен. Преситеният е мъртъв. Този, който реши, че е достигнал края, че е постигнал целите и сбъднал мечтите си, умира. Човек не става по-щастлив, когато реши, че вече е достигнал края. Тогава той остава без цели и смисъл на живота си. Ние сме като впрегнати волове, цял живот влачим хомота си и теглото ни няма край. Така е отредено, докато не умрем. Затова Бог е направил така, че никога да не сбъдваме мечтите си и едва постигнали някаква цел, пред нас веднага да се изправя друга още по-примамлива. Освен това постигнатите цели винаги изглеждат незначителни и биват неглижирани от самите нас. Изядената храна, пък била тя и най-вкусната, вече е пихтия и не ни привлича. От неща, от които сме се възхищавали, към които сме се стремили, която сме готвили с толкова любов, тя се превръща просто в нещо, което трябва да ни нахрани, да ни даде сила. Това е нещо, което е заложено във всеки един от нас.“
Токораз Исто
Токораз Исто 