Monthly Archives: февруари 2014

Книгите на Токораз Исто не могат да се четат дистанцирано, а трябва да се съпреживеят…

Тангра_банер_нов„Много хора в началото ме питаха защо съм нарекъл книгата си „Тангра” и дали съм сигурен, че това е бил богът на нашите предци. Те се опитваха да спорят и да докажат своята правота, но си личеше, че нямат потенциал да научат истината. Те не питаха, защото душите им са жадни за знанието и не защото бяха изследователи на Бог, а понеже смятаха, че знаят много и се опитваха да си го докажат. Повечето от тях така и не започнаха да четат книгата ми. Такива хора нямат силата да прочетат моите книги, защото те са само за хора, които вътре в себе си са започнали и изминали дълъг път от своето духовно пътешествие. Само хора, които са готови и непрекъснато си задават въпроси, а не търсят лесни отговори, са в състояние да прочетат книги като „Ятаган и Меч”, „Тангра”, „Артур”, „България” и „Покръстването”, а и всички книги, които пиша.

Аз се прекланям пред своите читатели, защото смятам, че те сами са поели по Пътя на духовното си израстване. Ако човек не е подготвен, той няма силата да прочете моите романи. За мен е чест, че в това свое пътуване за малко са ме взели със себе си и ние се движим заедно, един до друг. Аз като воин вървя до тях рамо до рамо, като тумир им разказвам историите за Бог и орендата, за българите и нашите кане, като колобър споделям с тях орендата, за да изградим заедно саракта. Щастлив съм, че има хора, на които им е интересно това, което съм написал, и имат подтик в себе си да изградят Велика България. Моите книги не са обикновено четиво и не са за развлечение. Те не могат да се четат дистанцирано, а трябва да се съпреживеят, животът и четенето да се слеят и да се превърнат в Път. Те подтикват към магическо пътешествие всеки, който ги чете искрено и задълбочено. Само тогава един човек може да каже, че е чел моите книги. Те не са справочник, исторически роман или философско четиво, те са Книги на Пътя, Живи книги.

Ако тези, които уж питат какво е било името на българския Бог, можеха да прочетат тази книга, не само щяха да разберат какво е било името на древния бог на българите, но и какво българите са влагали зад името „Бог”, с което наричали своя Бог, а това е много по-важно от това как са го наричали. Това, че го назовавали „Бог”, не означава, че в себе си не са го наричали Денгир, Тангра, Едфу и по много други начини. Хората, независимо как изговарят Бог с уста, в мислите си го наричат с различни имена и влагат различен смисъл в името му. За това много хора вярват в Исус или Аллах, но всъщност всеки вярва в нещо свое си. Тези от вас, който четат внимателно и с душа, са разбрали не само какво е било името на българския Бог, но и какво нашите предци са влагали в това име. Аз не искам да споря, да доказвам, не се нуждая от последователи и вяра. Надявам се читателите да оценят това мое откровение и да споделят това духовно пътешествие с мен… поне донякъде.“

Токораз Исто

има 1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Горгоната Медуза – демон или пазителка и покровителка на дома

горгоната Медуза„Бях чувал за горгоната Медуза, но всъщност нищо не знаех за нея. Изненадах се, че главата й можеше да служи за украса, според мен тя беше по скоро демон или чудовище.

– Коя е тя? Каква е нейната история? Каква е тя, чудовище, пазител или покровителка на дома ви?

– Служи за украса, но е и пазач на този дом. Нейната история се отнася за времето, когато в Атина, в чест на богинята покровителка на града, бил издигнат най-големият храм – Акрополът. Атина, като най-знатния град тогава в Елада, искала да има най-големия храм, който да съответства на нейния блясък и слава. Този храм бил издигнат в чест на богинята покровителка на града. Атина Палада, макар да била богиня на мъдростта, не била добра богиня. Тя била строга и изисквала пълно отдаване от своите жрици. Освен това жриците, които се грижели за нейния храм, трябвало да бъдат невинни и чисти. По онова време Медуза била най-красивата девойка в храма на Атина. Тя се била отдала на служене и богинята й се радвала искрено.

Тази история я знам от Бероес. Той винаги успяваше да разкаже историята, която всички смятаме, че знаем, по някакъв нов, неочакван начин. Когато ми разказваше за Медуза, персиецът говореше така все едно е бил там и е живял по онова време. Аз знаех, че Медуза е дъщеря на Форкс и Кето и че е била единствената смъртна горгона. Бероес обаче ми каза, че тя била най-обикновена девойка. Освен че била много хубава, имала много красива коса, с която се гордеела. Според мага това, че е горгона, било измислено много по-късно, за да се придаде приказност на цялата история. Един ден обаче богът на морето Посейдон забелязал прекрасната девойка и я поискал за себе си. Посейдон направил всичко възможно твърдостта на младата девойка да бъде сломена. Според легендата, която знаех от детство, Посейдон изнасилил Медуза, като се превърнал в птица. Бероес обаче смяташе, че след много ухажване най-накрая нежното сърце на Медуза трепнало и там се породили чувства към бога на морето. Девойката му се отдала и така нарушила обета си за целомъдрие, даден към богинята. Богините обаче са коварни и не прощават. Атина, въпреки че била богиня на мъдростта, била и богиня на войната. Тя проклела най-красивата си жрица и я обрекла на вечни мъки. Направила така, че кожата на Медуза да стане като на змия, напукана и на люспи, а косата, с която се гордеела, се превърнала в хиляди малки змийчета, които заплашително разтваряли паст, щом някой се приближи към нея. Атина превърнала Медуза в чудовище – в горгона. Тя станала грозна и отблъсваща, така че никой да не смее да се приближи до нея. Освен това, за да е сигурна, че повече никога няма да бъде с мъж, Атина проклела Медуза и така всеки, който се приближал до нея и тя го погледнела, се вкаменявал. С годините дворът на мястото, където живеела сама горгоната Медуза, се изпълнил с фигури на вкаменени от нея хора. Хората избягвали и се страхували от нея и никой не искал да загуби живота си по толкова зловещ начин. Така Атина обрекла Медуза на вечна самота.

Ето защо главата й се изобразява върху мозайки. Тя пази дома и напомня на крадците, а и на всеки гост, решил да прояви неуважение към домакините, че ако има и най-малко колебание в сърцето си, ще бъдат вкаменен, както горгоната е вкаменявала своите гости.

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Човек може да обича само ако има в излишък

Влюбването е нещо, което произтича от тялото. Това е нагон. Когато тялото ти се нуждае от човек, с когото да ти е хубаво. Тогава ти се влюбваш, но влюбването си отива също така спонтанно, както и идва. То е неконтролируемо. Влюбването е тленно, защото е крайно. Влюбеният човек обикновено е такъв само известно време, най-много две-три до четири-пет години. След това влюбването си отива. След като двама души са заедно, влюбването започва да отстъпва място на друго нещо. Много хора не знаят това и искат постоянно да са влюбени. Те не могат да разберат, че е естествено влюбването да премине в някое от другите чувства: в обич, в съжителстване, и понеже търсят влюбването, те се насочват към друг човек. Влюбването не е възможно да бъде дълго време към един и същи човек, затова се прехвърля към друг човек. Така има хора, които непрекъснато се разделят с хората, в които са били влюбени преди. Те не обичат човека, а самото влюбване и се пристрастяват към това да бъдат в това състояние. Мъжете наричат такива жени курви или кучки, но и мъжете са така устроени, те харесват състоянието да бъдат влюбени и непрекъснато го преследват. Когато поживеят няколко години с партньора си, те се насочват към следващата жена, защото отново са влюбени в някоя. Това е влюбването. То е мимолетно.

Любовта е нещо много сходно до влюбването, но има съвсем друга природа. Докато при влюбването най-важното нещо е да ти е хубаво, при любовта трябва да загубиш егото си. Влюбването е чисто егово, то е продиктувано от това да ти е хубаво. Когато ти е хубаво с някой човек, си с него, когато престане да ти е хубаво, отиваш другаде. Любовта е нещо много по-възвишено. В основата на любовта винаги стои любовта към Бог. Затова се казва, че любовта е божествено качество. Някои хора смятат, че любов към човек въобще не е възможна, други твърдят, че изпитват към човек нещо много повече от влюбване.

Преди да обича някой друг, човек трябва да обича себе си, защото, ако не се обича, ако не се познава, няма как да обича другите. Човек може да обича само ако има в излишък, от недоимък не може да се обича. Обича ли човекът от липса, той не обича, а обсебва и използва човека до себе си за лекуване на раните и несъвършенствата си. Ако имаш много, тогава можеш да даваш, а любовта е даване, а не взeмане.

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Главният бог на Шумер – Мардук, някога е бил български владетел

„– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.

– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог?

Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.

– Защо не си ми разказвал за всичко това? Аз още като бяхме деца ти разказах за Барадж.

– Тези неща ги научих при обиколката си из света. Българите не говореха много за това. Те мълчаха и за кана нищо не казваха. Чак по-късно попаднах в Етеменанки и в истински зикурат в Ур. Когато влязох в зикурата, разбрах смисъла на българските думи зирата и зиарат. Така ние наричахме зикурата, което на български означава място за покой, гробище. Тогава проумях, че най-големият зиарат, този във Вавилон, който се нарича Етеменанки, а хората познават като Вавилонска кула, всъщност е гробницата на древния български владетел Мардукан, онова е мястото, в което живее духът на Мардук

– Ние също познаваме Барадж или Елбеген, но го олицетворяваме с червена топка, от която се спускат ресни, а не с конска опашка – каза Атила. – Тенгри не би спуснал силата на хуните над българско бойно знаме. От този момент тази топка и ресните, символ на Барадж, ще бъдат нашето бойно знаме. Това ще е нещото, което ще ни различава от българите и другите народи!“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Днес хората дотолкова са нисши духом, че се опитват да имитират красота

 „– Когато ме гримира и ме приготвяше за тази церемония, ти ми каза нещо, но аз не го разбрах. Може ли да го повториш сега?

– Да, господарке. Аз ви казах, че всеки човек, всяка жена има два вида красота. Повечето жени, а и мъжете, се стремят неистово към красотата не за да бъдат красиви. Този стремеж да бъдеш красив не е онзи, древният стремеж, в който хората са се съпоставяли и съревновавали с божествената красота. Онова тогава е било преследване на съвършената красота. Днес хората искат да бъдат красиви отвън, защото отвътре са толкова грозни, че не могат да живеят със себе си. Те се опитват отчаяно да се направят на красиви отвън, като изграждат една фасада, за да се самозаблудят. Днес хората дотолкова са нисши духом, че се опитват да имитират красота. Те са свикнали да живеят в постоянни лъжи и опитват да излъжат другите и дори себе си, като си изрисуват вежди, като се гримират и отрупат лицето си с пудра. Всичко това те правят, защото вече никой не се стреми към истината. Никой не си спомня за нея. В този свят, освен че лъже себе си, всеки човек лъже и за това как изглежда. Някой ден ще се разбере, че всички хора се опитват да бъдат такива, каквито не са.

Пътят на красотата не е отвън-навътре, а обратно. Най-важната, единствената красота е тази отвътре. Това са знаели хетерите. Знаели са го и весталките, това знаят всички жени-жрици. Истинската жена е тази, която е жрица, всички останали жени са само външно подобие на жени, но не са хора. Пътят на красотата е да направиш себе си красива отвътре. Да си честна, да си задълбочена, да се занимаваш с изкуства, да изучаваш философия, да изучаваш култовете, да си мъж и жена едновременно, това е жената. Всичко останало е лъжа, маска, грим върху друго лице. Когато станеш красива отвътре, когато станеш човек, вече има смисъл, а и знаеш как да бъдеш красива и отвън.

Преди столетия мъжете са преследвали тази наша същност. Тя ги е привличала, те са се стремели към нея. Днес с всички тези гримове ние се опитваме да скрием същността си и да се харесаме на мъжете, да бъдем такива, каквито те искат и очакват от нас. Това обаче е предателство към всички жени, към нашата природа и към Богинята майка. Мъжете искат от нас да бъдем зависими от тях, празноглави, подчинителни, да не бъдем пълноценни хора, да не сме им равностойни…“

 откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Матрицата е като коренище, което е обхванало живота на хората

Повечето хора са подчинени на матрицата. Тя е като коренище, което е обхванало в мощните си пипала целия живот. До такава степен го притиска и души, че днес вече не е останало нищо от живота.

Освен във всички останали сфери, матрицата се е разширила и в света на воините. Българите са хора, които се борят срещу матрицата. Те са воини и цял живот се опитваха да обяснят на останалите народи каква е разликата между воина и това, което матрицата представяше за воин.

Българите говореха непрекъснато за това, че повечето хора, които смятат себе си за добри бойци, не са нищо повече от слуги на матрицата. Те изпълняват една жалка функция – да служат за пример на обществото. Всичко това всъщност е измислено от матрицата и обслужва една нейна прослойка – господарите. Всички тези силни хора, гладиатори, спортисти в олимпийските и всякакви други игри, празненствата и шествията са имали една първоначална задача – да осигурят сакрален, ритуален характер на воините, участващи в тях. Всичко това е било ниво на посвещение. Тези телесни акции трябвало да се слеят с духовните, ритуални движения и така да се постигне единство на действията.

Днес всичко това е забравено. Спортът, гладиаторските борби, дори това човек да стане воин е подчинено единствено на външното и неосъзнатото. Днес няма воини. Хората вече не знаят какво е Път. Бойците са като жалки, безмозъчни маймуни, които господарите показват. Господарите ги ползват. Техните „роби” трябва да са силни, за да им работят, да са здрави, за да се множат и има повече роби.

Като казвам роби, нямам предвид истински роби. Тези, които от сутрин до вечер превиват гръб на нивите, които виждат само червеи и никога не поглеждат към слънцето, също са роби. Такива са и тези, които наричат себе си свободни, кълчат се, забавляват се, пият, работят, мързелуват, живеят един порядъчен живот.

Но сега да поговорим за псевдовоините. Днес тези силни, мускулести мъже са жалко подобие на хора. Те се напъват и играят в едно пошло и мижаво представление. Тяхната роля е твърде жалка. Те са глупави страхливци, които смятат, че ще смаят хората с вида си, но това може да стане само с човек, който не разбира и не е воин.

Аз не съм творение на матрицата. Аз съм българин – просветен човек. Расъл съм в свобода. Засукал съм майчиното си мляко свободен, свободен правех своите избори и свободен ще умра. Аз съм Авитохол. Аз съм България. Аз съм син на Тангра.

Тези смешници не ме притесняват, те дори не могат да предизвикат вниманието ми. Знам, че всеки човек, който не разбира, би разсъждавал над въпроса кой е по-силен, те или аз. Хората ще разсъждават кой е с по-големи мускули, кой е по-млад, пъргав или бърз. В моята глава такива мисли не съществуват. Ето, аз ги поглеждам и не ги виждам. В саракта тези роби ги няма. Те са толкова малки и жалки, че не мога да ги видя. Те са по-малки от бълхи, по-невидими от въздуха. В саракта аз съм воин. Моята същност се намира там. Когато се изправя пред някого от тези иначе страховито изглеждащи мъже, аз даже не се замислям кой от нас би победил. За мен всичко е ясно. Аз съм воин. Аз притежавам душата и силата на воин. Моята сила може да прониже и изпепели същностите на тези нещастни, обикновени, обречени, жалки хора. Днес те изглеждат страховити, но това е днес. Утре те ще загубят привидната си сила. Аз съм воин днес, вчера също бях воин, както и утре ще бъда. Тези хора вчера са били малки, комплексирани деца, днес са силни, те са в разцвета си, техните мускули пращят, те се смятат за зверове, но аз виждам нещо, което тези жертви не забелязват. Аз виждам утре. Утре тези жалки хора ще са слаби. Силата ще ги е напуснала. Утре те ще бъдат сами, наранени, с болките, със страховете си. Утре те ще са обречени на самота и страх. Те са обречени, защото не са развивали непреходните си същности. Дори днес, когато всички се страхуват от вида и мускулите им, аз знам, че тези мъже са жалки. Още като деца, да направят това, което са днес, ги е подтиквало само едно нещо – страхът. Тези хора днес изглеждат така, водени от страха. Днес този страх и малкото страхливо дете, което ги води по пътя, също е в тях. Утре то ще стане още по-голямо и ще ги превземе. Затова казвам, че тези мъже са обречени. Те ще преминат през живота си и нито за миг няма да се докоснат до това, което ние наричаме Пътя на воин…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги