„– Някога българите живели в Шумер и били известни като шумерци. Там те били водени от един велик владетел, който по-късно бил провъзгласен за бог от хората, живеещи в Междуречието. Този владетел се наричал Мардук.
– Чувал съм нещо за този Мардук – каза Атила. – Не беше ли обаче бог?
– Да. Мардук бил главният бог на Шумер, но някога той бил жив владетел и българин. За него се говори, че можел да се превъплъщава в крилат дракон със змийска опашка. Барадж или Мардукан – така ние наричаме Мардук, бил символ на това, че българите са издръжливи, че ще устоят на всички трудности. Той станал символ на държавата и на нашите владетели. Знае се, че всички Дуло, всеки, който е бил кан на българите, имал змей в себе си. Това със сигурност е Мардукан или Барадж. Ние обаче наричаме змея верени още и с вашите понятия Елбеген и Леу.
– Защо не си ми разказвал за всичко това? Аз още като бяхме деца ти разказах за Барадж.
– Тези неща ги научих при обиколката си из света. Българите не говореха много за това. Те мълчаха и за кана нищо не казваха. Чак по-късно попаднах в Етеменанки и в истински зикурат в Ур. Когато влязох в зикурата, разбрах смисъла на българските думи зирата и зиарат. Така ние наричахме зикурата, което на български означава място за покой, гробище. Тогава проумях, че най-големият зиарат, този във Вавилон, който се нарича Етеменанки, а хората познават като Вавилонска кула, всъщност е гробницата на древния български владетел Мардукан, онова е мястото, в което живее духът на Мардук…
– Ние също познаваме Барадж или Елбеген, но го олицетворяваме с червена топка, от която се спускат ресни, а не с конска опашка – каза Атила. – Тенгри не би спуснал силата на хуните над българско бойно знаме. От този момент тази топка и ресните, символ на Барадж, ще бъдат нашето бойно знаме. Това ще е нещото, което ще ни различава от българите и другите народи!“
Токораз Исто 