Monthly Archives: април 2014

Откъде идва името на пехливанските борби Кърк панар?

Enichar_3D_clear_fonСлушай историята на пехливанските борби и Кърк панар! Борбите на Кърк панар от години се провеждат на територията на Виран теке. Това е изоставено теке по пътя от Едирне към Тракия – пътят на Мустафа паша. Виран теке се намира близо до Хаскьой (днес Хасково). (Днес по пътят на Мустафа паша е прокарано така нареченото Цариградско шосе. Българите са го наричали Цариградски път.) Намира се на два-три дни път от тук. Легендата разказва за това как през 1346 година османският султан Орхан Гази – синът на Осман и втори турски султан, нахлул в Европа. Първата земя, в която стъпил, била Тракийската низина в България. Тогава султанският брат Сюлейман паша предвождал елитна армия от турски воини, които, като окупационен корпус, преминали от Анадола в Рум. Техният поход минавал през няколко византийски крепости, които те превзели. Сред тях била и Домуз хисар. Битките се провеждали в местностите Ахир Капи Кайри или Ахиркьой Медоу. Там била отседнала армията. За да поддържат войниците своята бойна форма, в свободното време се борели. В тези борби като най-добри винаги се откроявали братята Али и Селим Пехливан. Един ден двамата се борили много дълго, от първи зори до вечерта. Сюлейман паша трябвало да сложи край на това тяхно съперничество, затова решил незавършеният двубой от тази година да продължи по-късно – на годишния пролетен фестивал. На победителя султанският брат Сюлейман обещал да подари къси кожени гащи – киспет, за мазна (елей) борба. Денят настъпил. Битката започнала от ранните часове на деня и продължила цяла нощ, осветявана от факли и свещи. Двамата братя се вкопчили в епична битка. Те били толкова добри, че никой от двамата не успял да спечели двубоя. Въпреки молбите на своите приятели да прекратят тази самоубийствена борба, те се отнесли с пренебрежение към смъртта и предупрежденията им. Така двамата братя умрели от изтощение и останали непобедени, като най-силните воини и най-добри пехливани в света. От този ден Сюлейман паша решил да сформира елитна армия, в която да участват всички най-силни мъже и победители в тези борби. Това били най-могъщите воини в света. Те се упражнявали толкова много, че достигали до границите на своите възможности и дори някои от тях губели живота си в тренировките.

Двамата братя били погребани под едно смокиново дърво. За да си личи къде е гробът им, приятелите им закачали на дървото кожения киспет, обещан от Сюлейман паша. След година, когато групата се връщала от похода, преминала отново по същите места. За да изразят своето уважение и преклонение пред подвига на братята Али и Селим, те посетили това място – Ахиркьой, но вместо погребални камъни, открили бурни потоци от бликаща чиста вода, точно там, където били погребани двамата братя. Затова тази местност била наречена Кърк панар (Четиридесетте извора).

След това пехливански борби започнали да се провеждат на много други места в Османската империя. Това ставало ежегодно, обикновено по време на мюсюлманския свещен месец Рамадан, когато правоверните постели през деня, а през вечерта се борели. Борби се провеждали и по времето на съборите, които били в различни дни за различните селища. Главното място, на което веднъж в годината се събирали всички шампиони, било едно поле до Самона и село Ахиркьой, но никой не знае какво е Самона и къде се намира. Днес много села претендират, че тяхното село се казва Самона или че това е землище близо до тяхното село…“

откъс „Еничар“, от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Защо днес Светият граал е една от най-строго пазените тайни?

„– Тази чаша не е за теб. Ти беше само неин приносител!

– Вие откъде знаете, че е така? Тя ми беше дадена от един свят човек. Щом я е дал на мен, това означава, че трябва да е в мен. – На Авитохол не му хареса това, че магът бе решил, че чашата вече не му е нужна. – Искам си чашата!

Бероес не беше доволен. Той бръкна в някоя от диплите на робата си и от там извади чашата, върна я на българина, без да каже нито думичка. Авитохол я взе, помилва топлото дърво и това го успокои. След това я закачи на бойния си колан, където бе стояла толкова много време.

Това е най-ценната чаша! – каза Бероес след малко. – Тя е участвала в церемониите на всички народи. Тя е била позната на скитите. Те смятали, че в нея техният бог им изпраща благодатта си. Тази чаша е вземала участие в церемониите на шумери, вавилонци, халдейци, египтяни, още от най-ранните дни на света. Тя е била почитана в Елада и Тракия. Това е чашата на боговете. Същата чаша е била пратена на Христос.

– Това ли е Чашата? – попита той.

– Да! – кимна магът.

Може ли чашата да е дадена на Христос от тримата влъхви, които го посещават?

– Да! – каза магът.

Авитохол вече знаеше, че тримата влъхви не са били нито персийци, както смятаха повечето, нито са били от различни народи. Тримата влъхви бяха колобри или тумир. Те бяха българи. Посветени. Точно те бяха занесли чашата на Христос. Четиристотин години по-късно бяха дали чашата на него. Не беше ли това знак? Авитохол вече беше сигурен, че това е Чашата.

Тази чаша е присъствала на тайната вечеря, от нея пиели вино апостолите и самият Исус – каза магът. В нея по-късно Йосиф Ариматейски събира кръвта на разпнатия, умиращ Исус, когато той е прободен от Лонгин на кръста. Това е граалът или както тук го наричат сангреал – Светия граал.

Това обаче не е цялата истина. Тази чаша има много по-дълбок смисъл. Тя символизира идеята, че в света има един род, който е специално избран от Бог. Този род е свещен и трябва да бъде пазен от хората, като тяхно съкровище.

– Аз знам кой е този род – каза Авитохол. – Този род се нарича Дуло. Това е родът на българските владетели. Той е един от седемте свещени български рода.

– Именно с чашата, която носиш, е свързана нашата задача – каза магът. – Тази част от историята, свързана с чашата, е само материалната, но тази легенда има още много страни. Аз обаче искам да ти разкажа за една друга част от легендата за Светия граал. В християнската черква се говори, че той е бил потир. Във всеки християнски храм има такава чаша, с която се извършват церемониите. Черквата или не знае истината, или се опитва да я скрие.

Освен всички други начини, по които може да се разгледа Светият граал, има и още един и това е начинът на поколенията. Ти вече знаеш, че Исус и Мария Магдалина са били заедно.

След като Христос е разпнат на кръста, Мария се оттегля. Няколко човека застават зад нея и я извеждат от пределите на Юдея и Галилея.

– Тези хора юдеи ли са били? – попита Авитохол.

– Не! – каза Бероес. Авитохол не питаше случайно. Някаква идея назряваше в него.

– Може ли тези, които са извели Мария Магдалина, да са били като онези, които са му дали чашата?

– Да, мисля, че са били същите хора.

Значи са били влъхвите.

Авитохол беше сигурен, че хората, извели и спасили Мария Магдалина, са били българи. Те са били тиуни. Едва ли слепите тумири или колобрите са можели за запазят Мария.

Мария била бременна. В себе си тя носела дете, то било от Исус. Тази част от историята за граала разказва, че именно Мария Магдалина е Светият граал. Светата кръв в нея е кръвта на Спасителя. Корабът с Пазителите и Мария акостирал на южния бряг на Галия, някъде в Лионския залив. След време Мария Магдалина родила момиченце. Именно братята на Исус и Мария Магдалина и дъщеря й можели да претендират за това да са наследници и да познават в най-голяма точност учението на Исус. Черквата обаче ги унищожила и никъде не ги споменава. Днес граалът е една от най-строго пазените тайни. От този момент родът на Христос и Мария имали само по една дъщеря. Те се женели за Пазителите. С времето пазителите намалявали. От известно време тази тънка нишка е заплашена да бъде прекъсната…“

откъс от поредицата „Тангра“

2 Коментари

Filed under История, Книги

Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа

„– Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири типа. Това деление е напълно условно, но ще ти помогне да се ориентираш.

Първият тип разговори са тези, които се водят най-често. Това са разговорите за глупости. В повечето случаи хората говорят за това или онова, оплакват се от болежки, от това кой какво им е направил, какво се е случило през деня, но най-много говорят за храна. Те се отнасят към нея все едно най-важното нещо на света е да се наядат. Толкова много мислят и говорят за храна, че не им остава време да мислят и говорят за друго. За тях всичко се върти около яденето и храната. За тези, които пият, понякога виното или кумисът са по-важни дори от храната. Тези разговори са от клюкарски тип.

Когато слушаш тези разговори, не бива да се подвеждаш и да се вслушаш какво говорят хората. В този момент трябва да знаеш следното: когато хората говорят по този начин, изразяват неудовлетвореността си от живота си. Често те дори не разбират това. На тях им се струва, че животът е несправедлив, болестите ги преследват, зимата е студена, децата им не ги слушат, възрастните са глупави, храната не е вкусна, разказват си какво са пили или яли. Спомнят си някакви неща, случили се преди време. Понякога се смеят и се шегуват, забавлявайки се. Тези разговори са тъжни и никога не изразяват това, което хората искат да кажат. Истината е следната, понеже тези хора са незавършени и нямат цялост, те се чувстват наранени и неудовлетворени. На тях все нещо им пречи, „убива ги обувката“, но те не съзират, че всичко това е, защото са незавършени и наранени.

Този тип разговор или живот, отношения между хората се нарича тип „овца“. Нали знаеш какво е овца?

Овцете са стадни животни, те са тревопасни. За да оцеляват, те непрекъснато се врат една в друга, притискат се, като по този начин ограничават личната си свобода. Тяхната тактика е такава, да се притискат и хищникът да избере тяхната сестра вместо тях. Това предопределя те да са слаби, беззащитни, предателски настроени и лицемерни. Овцете са глупави и единственото, което по цял ден правят, е да блеят. Те имат дебело руно, с което се отделят от околния свят, за да не бъдат наранени. Обикновените хора са като тях. И те така се врат един в друг, зависят от мнението на стадото и се нуждаят от неговата подкрепа. Стадото обаче не може да се управлява, ако няма куче или овчар.

Затова нарекох този тип разговори „овца“, защото тези хора са като овце и блеят като тях. Тези разговори са блеене. Най-важното нещо, което трябва да знаеш за овцете, е, че те винаги гледат една от друга. Ако една глупава овца се хвърли в пропастта, другите, без да мислят, ще я последват. Овцете са последователи. Те следват една и съща религия, обличат се една като друга, учат се да харесват едни и същи неща, блеят по един начин, мислят по един начин. Това животно най-пълно разкрива начина на живот и разговорите между повечето хора.

Има обаче и втори тип разговори, които хората водят. Този тип е много по-рядко срещан от разговорите на овцете. Той представлява разговори уж за „дълбоки“ теми. Хората говорят дълбокомислено, уж споделят мъдрост, но всъщност само говорят. Правят си вятър на устата. Тези разговори приличат на духовни, но не са. Това са просто приказки за развлечение. Понеже не ги удовлетворяват разговорите на овцете, те често имат нужда да водят някакви по-сложни разговори, да оцветят живота си в някакви по-специални цветове. Тогава идват тези разговори и този тип живот. Към него спада и религията. Този тип разговори или отношения между хората могат да се нарекат „разговори на магарето“. Нарекъл съм ги на това животно, защото то не е благородно, силно и издръжливо е, но обикновено се прави на такова, каквото не е. Овцете са класически жертви, магаретата уж са свободни, уж са красиви, уж са силни, уж са умни, уж са коне, но не са. Такива са и тези разговори, уж са умни, уж са за изкуства, уж покриват потребности от духовност, но не могат да го направят.

Третият тип разговори са за работа. Българите основно говореха за две неща – за битки и коне. Всеки народ има свои такива разговори според това, което основно правят. Отделните съсловия в другите държави също имат свои професионални разговори. Търговците говорят за търговия, воините – за битки, селяните – за времето и реколтите, занаятчиите – за цените и за техни си неща, матроните – за червила, лакове, помади. Тези разговори са благородни, когато се водят, хората изведнъж стават сериозни и задълбочени, защото това е тяхната работа, от това зависи да живеят и оцеляват. За мнозина това е по-важно от техния живот. Те осъзнават, че зависят от тези разговори и са много сериозни по време на провеждането им. Понякога, когато слушаш такива разговори. може да се подведеш, че хората са зрели, с голяма духовна възраст, след това ги чуваш как говорят помежду си като овце и разбираш, че си се лъгал много сериозно, че хората са си „деца“ и „овце“.

Конете са по-благородни животни, те вършат основната работа и осигуряват лова, оцеляването при битки; в някои от другите държави дори ги впрягат. Понеже конете са основна тема на разговор за българите, наравно с битките, нарекох тези разговори, този тип отношения и начин за водене на живота от „типа на коня“.

Магарешките разговори всъщност искат да бъдат като конските.

Има и един последен тип разговори, това са най-ценните и редки разговори. Това са разговорите между зрели духовни хора с голяма духовна възраст. Тези разговори са задълбочени и сериозни. В тях става въпрос за живота на хората. Това са разговори, в които не се говорят пословици и поговорки, а хората открито и без заобикалки говорят за себе си, за живота си. Този тип разговори са най-благородни. Това са истинските разговори, които оказват влияние на човешкия живот. Всъщност човешкият живот е изграден само от времето, в което си водил такъв тип разговори или си живял живота си по такъв начин. Така се оказва, че някои хора са живели истински само няколко мига, а някои и по-малко. Аз винаги съм казвал, че човек е това, за което мисли. Сега бих допълнил: Само мислите, които не си водил като овца, магаре и кон имат значение, всичко друго е преходно и не е истински живот.

Ти, Тохол, някога замислял ли си се колко време всъщност си живял истински?

Такъв тип разговори могат да се водят от истински мъдреци и воини. Само самостоятелни хора, хищници, такива, които винаги са безупречни и в адекватност, са способни да живеят и да говорят така. Затова нарекох този тип разговори и начин на живот на „барса“. Всички хора искат разговорите им да бъдат като барските и се стремят към тях, но не могат. Повечето никога не постигат състоянието на барса. За тях това е недостижимо. Те ги имитират и подражават и тогава разговорите им стават тип „магаре“, но не могат да живеят и говорят така, защото са изпразнени от съдържание. И магарешките, и конските се опитват да ги наподобят, но не могат. Овчите въобще не знаят за тяхното съществуване. И често овцете, като се уплашат, се опитват да водят само магарешки разговори, защото барски не могат. А има хора, които цял живот се опитват да работят и да водят разговори от типа на „коня“. Останалите хора ги ценят, но ти трябва да знаеш, че това те правят от страх и защото не искат да водят овчи разговори.

Ти трябва да знаеш, че само един тип разговори и отношения между хората имат значение, само един тип мисли могат да осмислят живота ти и това е поведението на барса.“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности

medalion_tangr_krust_2Според едно древно пророчество всеки българин трябва да съчетава в душата си три същности. Първата е на мъдрец и просветен човек. Този път се нарича Пътят на човека. Някога тези хора са се представяли от една древна българска секта от слепи разказвачи – тумир. Тази традиция в България продължава до края на ХІХ век и е била олицетворявана от слепите-разказвачи гъдулари. Другата същност, която трябва да притежава всеки българин, е тази на воина. Това е Пътят на воина. В древността всички българи са били воини, боили, багатури и тиуни. Третата същност е тази на духовен човек. Това е Пътят на колобъра.

В пророчеството се казва, че всеки истински българин трябва да бъде просветен човек. Но за да стане истински българин, той трябва да съчетава в себе си воин, мъдрец и разказвач и духовник. В многотомната история „Тангра“ авторът е описал какво представлява българинът.

В знака „тангристки кръст” е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна, как може отново да бъде създадена Велика България. В голям мащаб той символизира начина, по който се е управлявала древната българска държава – саракт, в която канът е стожерът или копието – туг, воините са мечовете, а колобрите са щита. А в малък мащаб символизира всеки български воин – копието е гръбнакът, ръцете са мечовете, а гърдите и торса са щитът. Копието с конската опашка символизира връзката на нашия народ с Тангра. То показва оста на орендата и върхът му като молитва е насочен към бог. Освен това долният край на копието идва от земята, средната част е скрита зад щита и оръжията, а горният край сочи към небето. В този смисъл долният край показва, че народът ни идва от древността и носи със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се вижда, е скрита в него. Народът е щитът, а силата е тугът, който народът брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра…

Всъщност това бяха четири знака на Тангра слети един в друг. Тангристкият кръст олицетворява легендата за българите, че България ще я има, когато се съберат трима: колобър, багатур и тумир и накрая се появи канът ювиги.

shema_tangr_krust

Най-отдолу бяха тумир, това бяха обикновените хора. Това беше Пътят на хората. Отдясно се намираха воините. Те бяха силните, затова държаха дясната страна. Лявата страна беше на духовността, на колобрите. Горната страна беше на кана. Тя осъществяваше връзката с Тангра – Бога-Небе. По нея протичаше основната оренда.

 Всичко това е описано подробно в поредицата „Тангра“ на Токораз Исто

14 Коментари

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби

Богатството на човек не е в това, което притежава, а в това, което може да загуби. Не, по скоро богатството се измерва със страха за това, което можеш да загубиш. Всъщност мерната единица за богатството е страхът.

Тези, които са привързани към тленното и материалното, се боят да не го загубят, те са обсебени от този свят и не могат да познаят другите си същности и светове. Така богатството и страхът са едно и също проявление на еговата същност на човека. Тези, които притежават „богатство”, се страхуват да не го загубят и накрая се оказва, че те са обвързани и всъщност са бедни, защото не притежават себе си и безсмъртната си душа, а са я продали за дрънкулки и храна.

Истински богатите хора са тези, които имат себе си и само те притежават възможността да живеят свободно.

откъс от седма книга „Етцел“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто