Повечето хора само мислят, че живеят в света на материята, но всъщност не познават материалния свят

„– Какво говориш!? Без чувства човек не е човек, той е някаква бездушна машина! Светът, животът на хората е създаден от чувства!

– Това е така – съгласи се мъжът. – Някога мъдреците делели света на няколко сфери. Най-нисшата според тях била сферата на материята. Този свят бил най-грубият, сътворен от най-едри и груби същности. Днес хората познават единствено тази сфера, която наричат „свят”. Те дори Бог търсят в нея. Древните обаче знаели, че съществуват и други светове. Такъв е светът на етера. Етерните тела са малко по-фини от тези в материалния свят. Това е силата, която създава светкавиците, ефектите на светене и огън. По-фин от етерния свят бил светът на чувствата. Древните го наричали астрал. Te знаели, че светът на хората не е материалният, а астралният. Всъщност ти си прав като казваш, че светът на хората е изграден от чувства. Повечето хора само мислят, че живеят в света на материята. Те всъщност не познават материалния свят, защото той е доста близо до реалността. И понеже е болезнено да пребивават в света на материята, повечето от тях са направили така, че да подменят света на материята с астрала, като всеки е изградил собствен свят, в който живее. Те са опаковали всичко, до което се докосват, с чувства, отношение и емоции. Така всяко нещо, с което живеят, им партнира и отговаря. Да живееш в астралния свят е много приятно и безопасно. Такива хора са с една изнесена напред емоционалност. Това е характерно за по-нисшите народи.

Прав си като казваш, че хората живеят в свят на чувства и отношения, но има и по-висши народи. Българите бяхме сред тях. Ние водихме своите битки и живеехме чрез разума. Този свят древните наричали ментал. Българите бяха предимно ментални същества. Светът на ментала е отблъскващ, скучен, но той те прави истински воин. Когато си човек и воин на ментала, ти ставаш спокоен, уверен, търпелив, хладнокръвен, балансиран и истински опасен.

– И искаш да кажеш, че твоят разум е по-силен от моя астрал? – хунът се изправи в предизвикателна поза.

– Аз и моят трезв ум и преценка ще се изправят срещу теб. Аз, който бях преследван от години. Аз съм воин, живеещ в търпение и баланс, търсещ хармония със силата, примирил се пред Бог. Аз съм в хармония със себе си и душата си на воин. Моята душа е в унисон с живота ми.

Ти си воин като варварите. Разгневите се и се биете. Римляните и гърците се подиграват с нас и ни наричат варвари, защото се напием, ядосаме се, почувстваме се обидени, поддадем се на емоции и започваме война. После се уморим, изтрезнеем и ни мине. Те ни владеят от толкова години, защото сме непостоянни и подвластни на чувствата си.*

(*Днес това все още е характерно за българите. Ние все още имаме този дух на варварство, непостоянство и импулсивност. Мнозина дори с по-ниско ниво на духовност смятат емоционалността си за положително качество. Те казват: „Такъв съм си – емоционален съм!“ като че ли това може да бъде оправдание или е нещо положително. Много хора, след такова оправдание, вършат глупости и смятат, че това ги оправдава. Други казват: „Българите сме такива!” Това също не е вярно, познавам много българи, които не са такива. С емоционалността си хората оправдават липсата на самоконтрол, задълбоченост и разум.)“

откъс от историческата поредица „Тангра“

Хората искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно…

„– За нас римляните банята е част от цивилизацията. Нашата империя е създадена, за да пръска Светлина над света. И понеже Светлината и цивилизацията са абстракции, за хората всичко се свежда до няколко прости неща. Човекът, който живее някъде из необятната Римска империя, няма значение Западна или Източна, го интересуват няколко прости неща. Когато сме били езичници и империята се е създавала, а и сега, хората са искали, след като са част от империята, да живеят по-добре и спокойно, да изхранват семействата си и да не гладуват, да остават средства за изкуство и гладиаторски борби, да се чувстват защитени. Всяка държава се нуждае от това хората да се чувстват задоволени, спокойни и да работят, за да си плащат данъците. Тъй като огромната държава се нуждаела от това данъците да се плащат навреме, били необходими и пътища. Пътищата били първото нещо, което построявали предците ни и веднага след легионите се движели каменоделците. След пътищата веднага били издигани градове. Цивилизацията означава градове и то каменни. В градовете първото нещо, което се построявало, били баните, чак след това стадиони, сенати и всичко останало. Нямало агора, на която да не се изградят бани. Баните, пътищата и градовете били символ на цивилизацията. Това била Светлината за обикновените хора. И когато хората получели това, те сами се убеждавали, че новата империя е по-добра от старите им държави и сами искали да живеят в тази империя. Тези трите били границата между империята на Светлината и варварските народи.

От одеве слушах пламенната реч на Орест и се замислих. Наистина, светът беше много просто устроен. Хората се нуждаеха от няколко неща и не можеха да се замислят за Мрака и Светлината. Нима тези толкова прости неща бяха крепили една толкова могъща империя като Римската?

– Хляб и зрелища, това давали императорите на народа, за да устои империята – продължаваше да говори Орест.

– Хляб и зрелища – повторих аз. – Хората не се ли нуждаят и от наука, от творчество, изкуство и Светлина?

– Хляб и зрелища – повтори Орест. – Хлябът са пътищата, градовете, баните, храната, законът, сигурността и спокойствието, Зрелищата са победите, изкуствата, гладиаторските борби, политическите боричкания, войните. Човек е просто устроен!

– Зависи кой човек. Ние, степните воини, се нуждаем от много повече неща. Странно е, че империя, крепяща се на такава опростена представа за човека, е успяла да просъществува толкова дълго време. Това опростено разбиране за хората явно е валидно само за някаква тълпа или за някакви хора, набутани в градовете като животни в стадо.

– Лумпени, така ги наричат римляните. Те са болшинството хора в градовете. Империята се крепи на лумпените и служи на тях. Римляните прозрели това. Макар да имали роби, те осъзнали, че лумпените крепят империята. Обикновените граждани презирали лумпените, но постепенно се превърнали в такива като тях.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“

Българите винаги са били добри воини и с майсторство обучавали както по-младите воини, така и конете, и кучетата си

„– Някога един българин попаднал в Рим. Като всеки воин, той водел със себе си бойното си куче, голям звяр.

– Като Фенрир ли?

– Не! Българските кучета бяха по-ниски, но по-тежки и с по-мощна структура. Та този българин сигурно бил пратен за нещо от кана ювиги и отишъл в Рим. По това време Рим бил най-големият град в света, столицата, метрополията. Неговите граждани обожавали гладиаторските борби, но и всякакви други игри, на които залагали. Всеки ден, на специални места в малки арени, се провеждали битки между кучета. Римляните, макар да претендирали, че са цивилизовани хора, харесвали да гледат насилие и смърт. Много от битките между кучета завършвали със смъртта на едно от тях.

Нашият човек искал да покаже силата на българското бойно куче, затова отишъл на една арена. Там кучето му се изправило срещу мастифи и всякакви бойни и ловни кучета. Някои побеждавало, от други губело, но нито едно куче не заплашило живота му. Българите винаги са били добри воини и много умело и с майсторство обучавали както по-младите воини, така и конете, и кучетата си. Този българин се засегнал на чест. Искал да направи така, че кучето му всеки път да побеждава. Един ден грабнал коня и кучето си и заминал нанякъде. След две години се върнал. Със себе си водел проскубано куче, което на нищо не приличало.

Хората, които провеждали битките, му се присмивали. „Къде е онова, здравото куче, което побеждаваше?“ – попитали те. „Не всеки път побеждаваше, а когато го направеше срещу сериозен противник, после не можеше да ходи няколко дни – така отговорил българинът. – Кучето трябва всеки път да побеждава! Най-висшето ниво е да побеждава без бой. Само като го видят другите кучета, да бягат.“ При тези негови думи организаторите го изгледали все едно е луд.

Пуснали проскубаното му куче, което настина било едро, но на нищо не приличало, срещу едно голямо пиринейско овчарско куче. Двете били почти еднакви на ръст и тегло, но пиринейската овчарка била красиво куче и всички знаели, че побеждава. Всички заложили на красивото куче с дълга козина. Какво било учудването на мъжете обаче, когато пиринейката подвила опашка и заскимтяла жално, само като видяла как проскубаният пес излиза на арената. Хората били изумени. Стопанинът на кучето се опитвал да го накара да се бие, но краката на клетото животно се подкосявали и то не можело да стои на тях.

Хората били гневни. Те загубили много пари, а българинът забогатял.

Скоро всички искали да дадат урок на българина. Изнамерили най-зверското куче, което имало в Рим – един мастиф, който събарял бик със захапката си. Тежко и мощно било кучето. Кожата на врата му била толкова дебела и набръчкана, че нямало куче, което да го победи. Мъжете отново заложили на мастифа и само българинът – срещу тях. Целият град се събрал да гледа тази битка. Всички се възхищавали на мастифа, той бил истински роден боец, а проскубаният пес изглеждал трагично и не приличал на нищо.

Какво било изумлението им обаче, когато извели двете кучета. Мастифът изскимтял и така побягнал, че не могли да го стигнат, а той бил много тежък и силен и не се славел с бързината си.

– Защо станало така, татко? – попита Ирник, а очите му бяха като на малко дете – толкова изумени и наивни.

– Това се питали всички хора. Българинът натрупал доста пари, но не това го радвало. Той бил доволен, че кучето му постигнало в пълнота воинските качества. То побеждавало всеки път и дори без да захапе и излае.

Вечерта българинът тръгнал да се прибира, нямал повече работа в този град. Той бил изпълнил задачата си и в същото време бил дал урок на римляните какво разбират българите под „воин“.

Организаторът на двубоите обаче не бил доволен. Било го яд, че е загубил много злато, но в същото време искал да разбули тази загадка. Той опитал да напие българина, но както знаеш, по онова време ние вино не сме докосвали. Въпреки това накрая мъжът склонил да му разкрие тайната си. Качил се на гърба на коня си и тръгнал, а кучето вървяло вързано след него.

На организатора му правело впечатление, че всички кучета, като видели българското, подвивали опашка, виели и бягали, все едно се вглеждали в смъртта. Конете също се дърпали, а катърите биели къчове.

– Каква е тайната ти? – попитал изуменият човек. – Ти вече взе твоето злато. Каквото било, било, кажи ми обаче тайната си, за да не може повече никой да ме измами!. Сигурен съм, че има някаква хитрина! Всичко това не е възможно! Твоят пес е проскубан и на нищо не прилича!

– Така е – съгласил се българинът. – Сега ще ти разкрия тайната. В битките няма измама. При тях най-важното нещо е да победиш и да излезеш с чест от ситуацията. Когато видях, че моето българско бойно куче не може да направи това, което исках, аз смених подхода. Взех това нещо. То може да победи всяко куче, но не прилича на куче.

– Какъв е този звяр? – изумил се организаторът.

– Това е лъв.

– Лъв!?! – не можел да повярва римлянинът. – Но то не прилича на лъв?!

– Не беше лесно да го направя да прилича на куче, защото той има душата на воин.

– И как успя? – попитал човекът.

– Глад! Бой! Глад! Бой!… Глад! Бой!

Ирник стоеше и нищо не разбираше.

– Ирник, такива бяха българите. Те приличаха на кучета, но природата им беше друга. Лъвове бяха те. Лъвове. Затова побеждаваха. Лъвове бяхме, макар да ни наричаха „кучета на войната”, лъвове, живеещи сред глутници кучета. Трудно беше да направиш така, че на българите да не им личи, че са от друга порода…“

откъс девета книга „Айбат“ от поредицата „Тангра“

Светът, в който живеем, е отражение на нашата душа

„Ако на един човек му е хубаво, ако се чувства щастлив, това означава, че е добър човек. На лошите хора им е отнета възможността да бъдат щастливи. Те могат да бъдат нахранени, да имат много жени, коне, злато или сребро, но не могат да бъдат щастливи, защото нямат душа.

Само добрите хора могат да бъдат щастливи. Такъв човек се чувства запълнен. Той никога не прави злини, защото се чувства цялостен. Злините идват от липси, а не от излишества, не защото човек е лош, а защото няма. Тези липси обаче не са от този свят, а са в душата му.

Владетелят не тръгва да завладява нови земи, защото тия, дето ги има, са му малко. Той има много земя и не му е нужна повече. Той тръгва на война, защото в душата му зее дупка. Така цял живот опитва да я запълни, но не осъзнава това. Всички злини в тоя свят са заради празните места в душите на хората, но те не го разбират. Ако можеха да го разберат, щяха да осъзнаят, че светът, в който живеем, е отражение на нашата душа и не бива нищо да се върши навън, ако не е направено вътре в нас. И ако искаш много да имаш нещо, не се опитвай да го придобиеш в тоя свят, а погледни дали нуждата ти не е в душата ти и там се опитай да я запълниш!

Всеки човек има две очи, с лявото гледа в душата си, в отвъдния свят, а с дясното в настоящето, в тоя свят. На повечето хора не дясното им око е гладно, а лявото, но те не разбират това. Ето защо човек трябва да раздели себе си и да се научи да вижда и с лявото, и с дясното око, и чак тогава ще разбере кой глад откъде идва. И ще проумее, че повечето чревоугодници хранят левия глад, войните са от лявата страна, желанието да властваш също е от там, горделивостта, дребнавостта, отмъстителността, любовта, властта, всички тези са от лявата страна.“

откъс от първа книга „Тохол“