Канът ювиги даде знак и цялата българска конница като един се „закова“ на място…

„От насрещния отряд се отдели един воин. Имаше две възможности – да бъде вестоносец или преговарящ – табар, или самият владетел на хуните Руа. За да провери каква е ситуацията, канът ювиги даде знак и цялата българска конница като един се „закова” на място. Българските коне бяха обучени при команда да застиват като изсечени от камък. Това винаги респектираше противниковите армии. Воините също стояха върху седлата напълно неподвижни. Единственото движение в нашата армия беше на гривите и опашките на конете, развявани от вятъра. Сега обаче и той, като че ли осъзнавайки напрегнатостта на ситуацията, се скри и се загледа в това, което ставаше. За миг ми се стори, че целият свят е спрял своето движение и напрегнат следи това, което ставаше пред очите ни.

Като гледах нашите воини, се сетих за българските медальони. Върху тях беше изобразен кон, а върху гърба му, без да се изобразява тялото на воина, се поставяше само главата му. Така конят изглеждаше като слят с българския воин. Като че двамата представляваха едно същество, включващо в себе си кон и конник слети в едно. Сега българските воини изглеждаха по този начин.

Когато се приближи на достатъчно разстояние, за да може да бъде разпознат, препускащият човек спря. След като българският кан видя, че това е канът на хуните Руа, тръгна към него и се приближи. Двамата владетели стояха един срещу друг и известно време разговаряха. След малко се обърнаха и всеки се отправи към армията си. Канът се обърна към българските воини и извика само една дума, която предизвика страхотно движение.

– Шпалир!

Конницата се разцепи, както монолитен ледник се пропуква и разтваря. Всички воини се наредиха в две редици на доста голямо разстояние един от друг. Те бяха толкова дълги, че достигнаха до нашия лагер. Редиците гледаха една към друга. Хората на ичургу-боила бяха от едната страна, а от другата страна срещу тях бяха воините на кавкана. Получи се широка алея, по която хунските воини започнаха да минават. Когато стигнаха в средата на шпалира, българите ги приветстваха, като вдигнаха мечове и ги развъртяха с викове над главите си. В първия миг помислих, че ще атакуват и ще ги съсекат.

Въпреки че на пръв поглед приехме хуните като добри домакини, във въздуха витаеше някакво скрито напрежение. Беше невъзможно българите да обърнат гръб на армията на хуните, затова ние ги пуснахме в шпалир. Имаше много рискове за хуните, но те сами се бяха поставили в това положение и се бяха натрапили като наши гости. Затова ние като домакини имахме право да определяме правилата. Хуните бяха принудени да се подчинят и дори да се разкрият пред нас и да покажат уязвимостта си.

По-късно се понесе мълвата, че канът Руа дошъл непоканен и е помолил българския владетел в името на старото приятелство да разреши на неговата делегация да се включи в българския събор. По смирението, с което хуните идваха, всички единодушно решихме, че канът им е решил да покани българите като съюзници в нещо, което е решил да предприеме…“

откъс първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Някога сред тумирите е имало толкова добри разказвачи, че лично бог Тангра е слизал да ги слуша

„Тумир беше специална секта сред българите, която се състоеше от седем разказвачи. Канът ювиги – върховният владетел на българския народ, беше глава на сектата на тумирите. Те бяха специални хора, тях ги посочваше лично бог Тангра, те помнеха цялата история на българите от най-древните времена до днес. Обикаляха из българската земя и разказваха приказки и истински истории, които се бяха превърнали в легенди и митове. За да не може историята на българите да бъде научена и използвана срещу нас от враговете ни, тя беше разделена на седем и всеки тумир знаеше само своята част. Това се правеше, защото в нашата история беше кодирана тайната за успехите на нашия народ и за битките, които сме спечелили. Единствено на големия празник на народа ни, който се провеждаше на седем години, седмината се събираха и последователно разказваха цялата история на народа ни. Племето притихваше и по цели дни слушаше историите на тумир.

Легендите разказваха, че някога сред тумирите е имало толкова добри разказвачи, че лично бог Тангра е слизал да ги слуша. Смяташе се, че да слушаш разказите на тумир е като да общуваш с Тангра, защото Бог присъстваше постоянно в разказите им. И всяка тяхна дума е като произнасяне на божието име и като молитва.

През останалото време тумир обикаляха из българските земи и носеха своите истории и в най-затънтените юрти. Да те посети тумир се считаше за голяма чест и той се приемаше като най-скъп гост. Всяка юрта, в която пожелаеше да отседне тумир, трябваше да се грижи за него. Домакините бяха длъжни да осигурят храна, подслон и сигурност на разказвача. Той можеше да остане при тях колкото пожелаеше. Колкото по-дълго останеше тумир, толкова повече истории щяха да чуят хората от юртата и толкова повече благодат щеше да излее Тангра над хората чрез него. Смяташе се, че лично бог Тангра направлява стъпките и действията на тумир. Тумир никога не ловуваха, не воюваха, не биваше да носят оръжие и ако те не заговореха първи, никой нямаше право да ги заговаря. Хората смятаха, че тумир непрекъснато повтарят наум историите, които трябваше да знаят. Смисълът на живота на всеки тумир бе да не забравя и да не промени историята, която трябва да разказва. Всеки тумир според дядо ми се отличавал с изключителна памет и ясен, силен глас. Старият шаман твърдеше, че е чувал всичките живи днес седем тумири.

Освен че беше чест да бъдеш тумир, беше голяма отговорност и тежко бреме, защото, за да не забравят да са винаги съсредоточени и за да останат винаги тумир, на младите разказвачи, когато достигаха бойна зрялост, им се избождаха очите. Така тумирите цял живот обикаляха със своите дълги черни власеници с качулки и се взираха с невиждащите си очи към върховния Бог на българите.„

откъс от поредицата „Тангра“

Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест

„Вечерта Баяр ме повика при себе си. Влязох в юртата, която толкова добре познавах. Багатурът стоеше изправен. Най-почтително подгънах коляно и го поздравих. Знаех, че Баяр иска да ми каже нещо важно. Той обаче не заговори. Приближи се до мен, докосна двете ми рамене, подхвана ме и направи знак да се изправя, след това ме накара да облека пълното си бойно снаряжение. Аз го направих. След това с особена тържественост той ми подаде меча си. Много добре познавах оръжието на багатур-багаина, много пъти се бях възхищавал на качеството на изработката на острието и ръкохватката. Това беше изключително оръжие, много по-леко от останалите мечове. Въпреки че беше по-тънко от всички остриета, които бях виждал, беше много по-силно от тях. Освен всичко то бе изковано от две части. Вътрешната беше гъвкава и позволяваше то да се огъва и да не се чупи и така поемаше силата на чуждите удари, а външната бе закалена и всеки път нащърбяваше острието, с което се срещнеше. Често, след като се упражнявахме двамата с моя учител, острието ми заприличваше на трион и ми се налагаше да нося меча си за поправка на ковач, за да възвърне гладкостта на острието ми.

Държах меча и го гледах с благоговение. Въпреки че украсата беше много по-проста и беше направена от мед, той си беше все така красив и стойностен. Никога не бях виждал толкова красив меч.

Самият Баяр носеше на бойния си колан меча на кавкана Иратаис, който той му бе подарил. Така всеки един от нас щеше да бъде с меча на своя учител.

Българските мечове, освен по всичко останало, се различаваха и по регалиите. Само канът имаше право да носи меч украсен със злато. Обикновено това бяха изключителни оръжия, при нас те не се предаваха от един владетел на друг, както беше при някои народи, а бойното оръжие се погребваше заедно с него. Сребърни регалии можеха да носят само „хранените хора” на кана. Това бяха най-висшите владетели на българите. Всички останали българи бяхме длъжни да носим мечове украсени само с желязо и мед. Така че Баяр беше приготвил личния си меч за мен.

Друг жест, който ме потресе изключително много, беше това, че Баяр ми подаде един красив български колан. Всеки български воин имаше такъв. На него се закачаше торбичка с огниво, малък мех с вода, нож, меч и други неща. Коланът бе съставен от метални плочки, богато украсени със сребро, мед и злато, на които задължително бе отбелязан родовия знак на воина. На колана ми най-отпред от злато бе апликиран знакът на рода Вокил. Тъй като сегашният кавкан Иратаис и Баяр бяха главите на рода, коланът показваше, че аз произлизам от най-висшите владетелски кръгове на рода Вокил.

На всеки български колан се отбелязваше длъжността, която воинът заемаше, описваше се бойното му ниво и дори се отбелязваха всички битки, в които е участвал. Коланът беше свещен предмет. Ние смятахме, че в него е заключена душата на българския воин и когато българинът го препаше, той се слива с бойната си душа и добива единство. От момента, в който воинът получеше бойния си колан, трябваше винаги да го носи, никога да не се разделя с него и да внимава да не го загуби. Върху колана се отбелязваше целия живот на воина. Да притежаваш бойния колан на велик воин се смяташе за голяма чест. Въпреки че коланът се погребваше заедно с починалия воин, някои колани се предаваха в родовете като семейна реликва. Наказанието за загубен колан беше много тежко. Смяташе се, че така Тангра показва, че е оттеглил благоволението и орендата си от воина и той, независимо до какъв ранг е израснал и какво място в саракта заема, трябва да започне бойния си път отначало.

Поех бойния си колан и в същото време погледнах колана на човека, който ми го подаваше. Коланът на Баяр беше най-красивият и отрупан колан, който бях виждал. Личеше си, че принадлежи на велик воин.

Баяр забеляза погледа ми и докато ми подаваше колана, сухо каза:

– Нека Тангра ти даде сила и оренда и ти предначертае Път, в края на който коланът, който ти давам, да бъде по-красив от този, който гледаш! Знай, че всеки орнамент по колана, освен красива и блестяща страна, има и друга, а тя се състои в това да търпиш лишения, да страдаш, да те раняват и тъпчат и всеки път трябва да ставаш, да продължаваш и побеждаваш! Ти гледаш колана ми и смяташ, че съм велик воин, но аз не нося тези украшения, за да се хваля и да показвам на останалите кой съм и какъв е бойният ми Път, а за да си напомням откъде съм тръгнал, колко Път съм изминал, колко пъти съм се изправял и какво съм преживял! Нося колана, за да ми напомня, че съм велик воин и нямам право да отстъпвам дори стъпка назад от бойния си Път, както това не съм правил никога досега!

Стоях срещу Баяр и тръпнех от вълнение да получа колана си. Почти не чувах какво ми говореше. Когато свърши и ми постави колана, бях истински щастлив.

Накрая традицията бе спазена докрай и получих истински боен кон. Върху коня си видях дамгата на Баяр и рода Вокил. Бях щастлив, чувствах се завършен воин. Някога бях мислел, че дамгата върху конете ми може би трябва да бъде като знака на медальона ми, но знаех, че ако това се случи, ще бъде много по-късно. Почти през цялото време докосвах ръкохватката на меча си или гладката хладна повърхност на колана си и това ме изпълваше с гордост. Аз бях щастлив!…“

откъс от първа книга „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Някои хора имат способността от живота си да направят легенда

„…Когато пристъпиха в двора, пред очите им се разкри чудна гледка. Ромеите бяха строени в редици. Само един човек бе седнал до стената с подпрян на нея гръб. Пред всички тях стоеше Маркиан. Макар пленник, той бе издул гърдите си, а торсът му приличаше на огромна бъчва. Българинът настръхна, спомни си първия им сблъсък в Константинопол, когато генералът се опита да отнеме мечовете му. Тогава той ги беше взел, а сега Гейзерих му говореше за това, че Маркиан градял мит и се домогвал до трона в Константинопол. Възможно ли беше той да е Избраният? Мислите му бяха прекъснати от остър писък, който разсече въздуха. От небето право към Маркиан се спусна великолепната огромна птица. Миг преди да забие острите си като кинжали нокти в бронята на генерала, тя разпери криле. След това много внимателно кацна на гърба на Маркиан и разпери криле, като му пазеше сянка от жежкото лятно слънце на Африка. От войниците се изтръгна стон.

– Виждаш ли? – попита Гейзерих.

Българинът сам бе следвал Пътя си, беше мислил върху това каква е мисията му. Той знаеше как се градят легенди. Някои хора имаха способността от живота си да направят легенда. Те бяха избрани и специални. Другите хора им се подчиняваха и ги следваха. Маркиан явно правеше точно това. Неслучайно ромеят беше избрал орел, който да му прави сянка. Орелът беше символ на Рим, разбира се, и на Константинопол. Това можеше да означава само едно, че някой ден той ще претендира за права над Римската империя…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Когато четеш, ти се докосваш до вечността

„– Можеш ли да четеш? – попита българинът.

– Това не е за мен – каза хунът. – Аз съм воин. Буквичките са твърде малки и неподвижни за мен. Виж, ако бяха животни, ако подскачаха в гората пред мен или воини да бяха, за да кръстосаме мечове. Но те са букви. Когато ги погледна, дори не ги виждам, сливат се и ми се доспива. Много хора се опитваха да ме научат да чета, но никой не успя да ме накара да внимавам.

Дали сме описани в книги, или не, това няма да промени живота ни, няма да ми даде злато, власт, пари, нито ще ме нахрани, или пък ще ме стопли в ледената нощ.

– Това е така, защото никой не е успял да ти разкрие магията на буквите. Тези малки буквички, които ти дори не различаваш и ги виждаш като пъплещи в колони мравки или семена, пръснати върху мраморен под, всъщност са най-голямата сила на света. Всяка една буквичка има свой собствен смисъл, има душа, характер. Когато се свърже с други буквички и образува дума, силата й нараства многократно. Тя може да се смее, да се сърди, да наранява. Един път тази буквичка с други букви покрай себе си може да те зарадва, но може и да те нарани, друг път да стопли сърцето ти, когато любимата ти напише „Обичам те!”, може да те разгневи, когато врагът ти те предизвика, да те натъжи, когато те известят, че любим човек е загинал. Тези буквички, събрани в думи, могат да опишат всичко, което се случва в света, целия ти живот. Дори много повече, могат да те научат на нещо, което се е случило преди хиляди години. Тогава някой египетски писар или жрец писал за себе си, за това как го сърби лявата плешка. Ти вземаш папируса, четеш и все едно всичко се случва сега, пред очите ти. Не е ли това магия? Тези буквички всъщност са живи, те могат да съхраняват човешката памет, да съживяват отдавна отминали времена. Те имат огромна мощ, с тях можеш да увековечиш цял един живот. Те обаче могат и да затрият същия този живот, да прокълнат някого за вечни времена. Виж каква сила имат буквите! С тях дори можеш да опишеш Бог. Те са начинът да именуваме Бог, без да произнасяме името му. Те могат да бъдат най-пъргавото нещо на света, с тях, колкото и да са малки, могат да се разкажат най-значимите, епични и големи истории. Буквите са най-висшата сила. Да четеш и пишеш е огромно предимство. Хората, които не могат да четат и пишат, са слепи. Те нямат сетива за красотата. Цял един свят остава затворен за тях завинаги. Грамотният човек вижда красотата, той може да се почувства жив и да съществува. Четящият човек не е самотен, защото чрез книгата той може да се докосне до душата на други хора. Когато човек не може да чете, до него достигат единствено неговите мисли. Такъв човек с времето започва да живее само според себе си, затворен в себе си, в самота. Тези, които не четат, общуват най-много с хората, които са около тях. Четящият може да общува с хора, които живеят на другия край на света, с такива живели преди хиляда години. Когато не чете, човек общува с десетки хора цял живот, добре, стотици да са. Този, който много обикаля, може да общува с хиляди, четящият общува с милиони хора. Когато четеш книги, разбираш, че в света има и други като теб и всеки е различен. Всеки човек е достигнал до свои открития, преживява собствени драми. Тогава започва да осъзнава, че всеки човек има душа, преживява трагедии и става по-добър, започва да се съобразява, да внимава повече, да уважава другите, многообразието, различните, а по този начин и Бог.“

откъс от поредицата „Тангра“

Българките изпращаха мъжете си безмълвни, като че бяха изсечени от корав сух камък

„Атила изправи своята Българа на задни крака и тръгна напред. Керка бе дошла да го изпрати. Тя беше напълняла и нямаше нищо общо с онази исавърска принцеса, която Авитохол познаваше от младините си. Авитохол знаеше, че няма смисъл да търси Баяра с поглед. Баяра беше българка и като такава никога не разкриваше чувствата си на показ. Когато беше дете, Авитохол не си спомняше нито една сълза върху сухите бузи на българките. Те изпращаха мъжете си безмълвни, като че бяха изсечени от корав сух камък. Дори камъкът можеше да пусне вода, но очите на българките не. От тогава Авитохол бе останал с впечатление, че българките не се притесняват за своите мъже и воините, когато ги изпращат на боен поход и война. Те спотайваха чувствата си и може би плачеха, но винаги, оставайки насаме с болката, страховете и горестта си. Авитохол много-добре разбираше защо Баяра не бе дошла да го изпрати, беше сигурен, че прави това не от липса на любов и привързаност.“

откъс от поредицата „Тангра“