„Атила изправи своята Българа на задни крака и тръгна напред. Керка бе дошла да го изпрати. Тя беше напълняла и нямаше нищо общо с онази исавърска принцеса, която Авитохол познаваше от младините си. Авитохол знаеше, че няма смисъл да търси Баяра с поглед. Баяра беше българка и като такава никога не разкриваше чувствата си на показ. Когато беше дете, Авитохол не си спомняше нито една сълза върху сухите бузи на българките. Те изпращаха мъжете си безмълвни, като че бяха изсечени от корав сух камък. Дори камъкът можеше да пусне вода, но очите на българките не. От тогава Авитохол бе останал с впечатление, че българките не се притесняват за своите мъже и воините, когато ги изпращат на боен поход и война. Те спотайваха чувствата си и може би плачеха, но винаги, оставайки насаме с болката, страховете и горестта си. Авитохол много-добре разбираше защо Баяра не бе дошла да го изпрати, беше сигурен, че прави това не от липса на любов и привързаност.“
откъс от поредицата „Тангра“
Токораз Исто 