„– Можеш ли да четеш? – попита българинът.
– Това не е за мен – каза хунът. – Аз съм воин. Буквичките са твърде малки и неподвижни за мен. Виж, ако бяха животни, ако подскачаха в гората пред мен или воини да бяха, за да кръстосаме мечове. Но те са букви. Когато ги погледна, дори не ги виждам, сливат се и ми се доспива. Много хора се опитваха да ме научат да чета, но никой не успя да ме накара да внимавам.
Дали сме описани в книги, или не, това няма да промени живота ни, няма да ми даде злато, власт, пари, нито ще ме нахрани, или пък ще ме стопли в ледената нощ.
– Това е така, защото никой не е успял да ти разкрие магията на буквите. Тези малки буквички, които ти дори не различаваш и ги виждаш като пъплещи в колони мравки или семена, пръснати върху мраморен под, всъщност са най-голямата сила на света. Всяка една буквичка има свой собствен смисъл, има душа, характер. Когато се свърже с други буквички и образува дума, силата й нараства многократно. Тя може да се смее, да се сърди, да наранява. Един път тази буквичка с други букви покрай себе си може да те зарадва, но може и да те нарани, друг път да стопли сърцето ти, когато любимата ти напише „Обичам те!”, може да те разгневи, когато врагът ти те предизвика, да те натъжи, когато те известят, че любим човек е загинал. Тези буквички, събрани в думи, могат да опишат всичко, което се случва в света, целия ти живот. Дори много повече, могат да те научат на нещо, което се е случило преди хиляди години. Тогава някой египетски писар или жрец писал за себе си, за това как го сърби лявата плешка. Ти вземаш папируса, четеш и все едно всичко се случва сега, пред очите ти. Не е ли това магия? Тези буквички всъщност са живи, те могат да съхраняват човешката памет, да съживяват отдавна отминали времена. Те имат огромна мощ, с тях можеш да увековечиш цял един живот. Те обаче могат и да затрият същия този живот, да прокълнат някого за вечни времена. Виж каква сила имат буквите! С тях дори можеш да опишеш Бог. Те са начинът да именуваме Бог, без да произнасяме името му. Те могат да бъдат най-пъргавото нещо на света, с тях, колкото и да са малки, могат да се разкажат най-значимите, епични и големи истории. Буквите са най-висшата сила. Да четеш и пишеш е огромно предимство. Хората, които не могат да четат и пишат, са слепи. Те нямат сетива за красотата. Цял един свят остава затворен за тях завинаги. Грамотният човек вижда красотата, той може да се почувства жив и да съществува. Четящият човек не е самотен, защото чрез книгата той може да се докосне до душата на други хора. Когато човек не може да чете, до него достигат единствено неговите мисли. Такъв човек с времето започва да живее само според себе си, затворен в себе си, в самота. Тези, които не четат, общуват най-много с хората, които са около тях. Четящият може да общува с хора, които живеят на другия край на света, с такива живели преди хиляда години. Когато не чете, човек общува с десетки хора цял живот, добре, стотици да са. Този, който много обикаля, може да общува с хиляди, четящият общува с милиони хора. Когато четеш книги, разбираш, че в света има и други като теб и всеки е различен. Всеки човек е достигнал до свои открития, преживява собствени драми. Тогава започва да осъзнава, че всеки човек има душа, преживява трагедии и става по-добър, започва да се съобразява, да внимава повече, да уважава другите, многообразието, различните, а по този начин и Бог.“
Токораз Исто 