„В годината шегор, месец вечем, 5916 българска година от създаването на света, 407 година по Христа, моят учител багатур-багаинът Баяр, след като надълго и нашироко ми обясни как да се държа като млад български воин и какво трябва да правя, за да не петня честта на рода ни, ми връчи една кожена торбичка и ми заръча да открия и събера една определена билка, която трябваше да се намира в степта. Познавах тази билка, тя растеше навсякъде около юртите и то в изобилие. Тя беше нужна за приготвянето на мазило, с което да се налагат раните на бойците от нашето племе.
Багатур-багаинът водеше бойната група на нашия род, която трябваше да вземе участие в двубоите, провеждани по време на големия събор на народа ни. Всяка година разпръснатите родове и племена на народа ни се събираха на едно място. Тук, освен всичко друго, воините от различните родове премерваха сили помежду си. Мястото за празника се определяше от кана ювиги и колобрите. Този празник трябваше да покаже на Тангра, че сме оцелели след зимата, че народът ни е силен и готов за битки. Това беше начин да се преброи армията ни, воините от различните родове да се опознаят, да се сплоти народът, а върховният владетел на българите да затвърди властта си.
На този празник народът се веселеше и се извършваха жертвоприношения към бог Тангра. Провеждаха се ритуални борби, битки и игри, които също се приемаха като жертвоприношения към нашия бог. Бях на седем години, за пръв път имах право да присъствам на събора и да наблюдавам битките отблизо. Докато слушах моя учител, преметнах кожената торбичка на рамо и се заоглеждах като жребец, който са оседлали и тръпне да потегли на път, но не знае накъде. Слушах думите на по-стария воин и гледах с широко отворени очи. Всичко, което виждах, ме караше да тръпна от вълнение. Ноздрите ми се свиваха като на чистокръвен жребец. Бях преизпълнен с желание и енергия, бях толкова щастлив, че не ме свърташе на едно място, исках да побягна, да препускам, да живея. Исках да се впусна в някакво приключение, да ми се случи нещо интересно, нещо което тумир да разказват вечер край огнищата. Копнеех някой ден името ми да остане втъкано в легендите на моя народ, да бъда най-великият воин, да побеждавам врагове, змейове, да воювам, да обикалям света…
– Хъмм… – прочисти гърлото си багатур-багаинът и с това ме върна към реалността. Той се беше извисил над мен и ме гледаше със свъсени вежди, явно изисквайки цялото ми внимание. Тъй като бях все още малък, единствената работа, която имах, беше да се навъртам около бойците и да помагам с каквото мога. Багатур-багаинът не би ме търпял, но тъй като разбирах от билки и можех да масажирам и помагам при рани и натъртено, бях високо ценен от него и от нашите бойци. Освен това чистех, готвех, носех вода, грижех се за конете, не се оплаквах и вършех всичко с огромно желание, само и само да имам възможност да бъда близо до хората, които обожавах – бойците от нашия род.
Нямах баща и майка и бях израснал при своя дядо, който беше шаман на нашия род. Благодарение на него знаех толкова много за билките и лечението. Той ме беше научил да познавам всички билки, да мога да разговарям с тях, да зная кога е най-добре да ги бера и как. Тъй като дядо ми като шаман следваше собствения си Път, който често се разминаваше с Пътя на племето, през по-голямата част от времето, когато не бяхме в поселението, багатур-багаинът ме държеше в шатрата си, където се грижеше за мен като за собствен син.
– Синко – повтори моят покровител, явно решил, че не съм го чул първият път, – отиди в равнината около лагера и набери от билката, след което по най-бързия начин ми я донеси! Побързай, защото бойците ни имат нужда от нея!
После ме погледна втренчено и каза:
– Помни, изграждането ти като воин започва от изпълнението на най-малките заръки! Не подценявай нито една задача, колкото и малка и незначителна да ти се струва! Върши нещата бързо и безупречно и знай, че от това зависи дали ще станеш велик воин, или ще си останеш най-обикновен боец!“
Токораз Исто 