Щях да победя всеки и всичко, дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал или отклонил от Пътя си

„…Вдишах от кристалния хладен въздух. Не знам защо, но взех в едната си ръка туга, а в другата стисках медната ръкохватка на меча. Така насочих погледа си през прозорчето навън. Въздухът беше студен и чист. Тук, на върха на света, дишах най-чистия и прозрачен въздух, който имаше в света. Погледът ми обаче бе привлечен от великолепната гледка, която се разкри пред очите ми. Слънчевият диск все още беше скрит зад върха на планината, но вече си личеше, че е толкова наблизо, че всичко искреше. Върхът сякаш гореше. Той се бе нажежил до бяло и като че ли във всеки момент щеше да избухне. Въздухът около него трепереше, толкова голяма беше силата на слънцето. Всичко беше в златиста мараня, която трепереше все по-бързо. Гледах всичко това като омагьосан и не можех да откъсна очи. Това слънце беше различно от слънцето в степта. Онова слънце беше могъщо, но подчинено на Тангра, това тук беше диво и могъщо, силно и независимо, като родено от планината, то като че ли съществуваше само за себе си. Нашето слънце беше високо и ние го гледахме отдолу, това тук беше ниско, почти на нивото на очите. Нещо набъбваше зад върха, струваше ми се, че то или щеше да пръсне върха, или да направи нещо друго. Цялото това напрежение ме бе сковало и не можех да помръдна. Някаква странна величествена музика звучеше в ушите ми. Добре че държах туга, на който се подпирах, иначе можех да рухна под напора на величествената гледка. Колкото повече трептеше въздухът около върха, толкова по-напрегната ставаше и тя. Изведнъж силен писък прободе ушите ми. Свих се от болка. Този звук като че ли накара сърцето ми да се свие, а слънцето да избухне. Тънък лъч със страхотна бързина проби върха и ме прободе в очите. Той беше толкова бърз, че от него нямаше нищо по-бързо на света. Въпреки това ми се стори, че в един миг видях как той идва към мен. Аз бях по-бърз от светлината. Може би уроците на Урвитал и тумира бяха дали резултат. Бях успял да видя лъча като че ли беше огнено острие на вражески меч, изпратен към очите ми. Стоях и не помръдвах. Приех появяването на слънцето като лично предизвикателство. То ме беше проболо и искаше да отстъпя. Искаше да ме уплаши и подчини. Болката в очите ми бе огромна, но аз не помръдвах. Стоях като древен воин, изсечен от камък. В този момент можех да умра, но нямаше да трепна. Можеха да ме убият, да ми отсекат крака, но нямаше да падна. Щях да остана така, защото не тялото ме крепеше, а орендата. Нямаше да помръдна и да отстъпя пред нищо. Аз предизвиквах слънцето. Бях воин и можех да се изправя срещу всеки. Щях да победя и слънцето, и дори пред Тангра бих се изправил, но не бих се поклонил, трепнал и не бих се отклонил от Пътя си. Можех да се изправя и да победя всеки и всичко. Волята ми беше по-могъща от богове, животни и дори от самия живот. Аз бях непобедим, аз бях с желязна воля и никой нямаше да ме отмести от Пътя ми, аз бях воин на Тангра!…“

откъс от втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s