Monthly Archives: август 2014

Има една пещера, в която се съхраняват всички знания на света

–  Елините се смятат за най-учените и умни хора, но това, което те знаят за света, е отделено от живота. Те като че ли тепърва откриват света и се възхищават от откритията си. В сравнение с тях нашето знание и мъдрост са древни. Ние, тумирите, сравнени с елинските философи сме като мъдри старци. Те са деца, учудващи се и гледащи на света с широко отворените си очи. Понякога са шумни, понякога се карат и плачат. Гърците се смятат за много умни, римляните са техни наследници, но това не е съвсем вярно. Още шумерите, по-късно и египетските жреци също могат да се похвалят със знанията, които са дали на света. Китайците също имат големи философи. Ние винаги сме търпели по-младите от нас народи и сме им помагали, без те да забележат. Ние, тумирите, винаги сме стояли в сянка, но сме търсели умните хора и сме им помагали, за да могат по-бързо да минават през трудните си периоди. Винаги сме се опитвали да учим хората на добро. Но нашите знания многократно превъзхождат знанията на другите тумири.

Не издържах и грубо прекъснах стареца.

– А има ли място, където да се съхраняват тези знания?

– Да, в главите на всеки един от седмината тумири – отговори той.

– А има ли място на земята, в което да става това? – продължих аз.

– Да, има една пещера, в която се събират всички знания на света. Тя се намира в най-високата, Златната планина.

– А вие били ли сте някога там? – продължих да настоявам с любопитството си.

– Говори се, че там има много книги, керамични и каменни плочи, има папируси, брезова кора, върху която се е пишело.

Старецът като че ли се сепна от унеса си и сякаш моят въпрос едва сега достигна до съзнанието му.

– Да, бил съм в тази пещера, но знаеш, че там могат да влизат само колобрите и ние, тумирите, а ние сме слепи. Тези знания ние не ги събираме за себе си, това са знания, които събираме за хората. Ние знаем много повече от това, което е затворено в пещерата.

Тези думи събудиха интереса ми и аз продължих да се интересувам:

– А кой знае къде се намира тази пещера? Ако стигна там, кой ще реши дали да вляза? Кой живее там?

Старецът се изненада от страстта, с която питах. Той като че ли се притесни от това да не ми е казал нещо повече и се сви. Продължи да ми отговаря кратко сякаш се уплаши, че целта на въпросите ми може да бъде да потърся и да похитя нещо от пещерата. Затова вече много по-сухо той каза:

Само най-старшият колобър, водачът на всички колобри – канът колобър, може да те допусне в пещерата, но той има определени знаци, по които се добира до нея. Когато в тази пещера ходи тумир, той оставя своя водач отвън и следва някой колобър. Досега никога в пещерата не е влизал зрящ човек. Ние, тумирите, сме слепи в тоя свят, а колобрите виждат в този свят, но истинският им взор всъщност е насочен към другите светове. Ето защо ти казвам, че в пещерата не е влизал зрящ човек.“

откъс от първи том „Тохол“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Всеки бес смятал себе си за жрец, воин и цар

Бесите били най-мистичното племе от всичките траки. По-голямата част от тях населявали най-магическата планина в света – Родопа. Те били по-високи от останалите народи и се отличавали както от гърците, така и от останалите траки. Били посветени в мистериите на боговете. Всеки бес смятал себе си за жрец, воини и цар. Мнозина учени твърдят, че Родопа е била първоначалният Олимп и че тук са живели боговете. По-късно гърците ги заимствали, но не можело гръцките божества да са в Тракия, затова ги преместили на Олимп. Иначе мнозина смятат, че там, където е прорицалището на Дионис, се е намирало мястото, в което трите свята се събирали.

Бесите най-много почитали едно божество, което се наричало Сабазий. Той бил бог на мистериите и на силата на прозрението. Сабазий използвал вино, за да накара човек да вникне и да се пренесе в другия си свят. Този бог, когато бил пренесен в Гърция, станал Дионисий, а в Рим го наричали Бакхус. Мнозина са усещали силата на виното и неговата способност да те пренася в друг свят. Те обаче погрешно смятат, че като пиеш вино, това е достатъчно да си в единение с Бог. Непосветените и пияниците мислят, че пиенето е безвредно, но те грешат. Траките, които участвали в мистериите, пиели само при определени поводи и познавали смисъла на всяко нещо, което правели. Това бил ритуал. Ритуал е, когато зад всяко действие има определен вътрешен, скрит от тълпата, смисъл. Траките, участващи в мистериите, били посветени. Всеки един от тях знаел смисъла на всяко нещо, което правел. По това оргиите, мистериите и шествията се различават от съвременните църковни служби. При днешните служби и литургии в християнството само свещениците са запознати с вътрешния смисъл на това, което се извършва, множеството хора само присъстват и от тях се изисква да вярват. При траките идеята била колкото се може повече хора да участват активно в мистериите. Имало мистерии, в които право на участие имали само посветени.“

откъс от многотомната поредица „Тангра“

2 Коментари

Filed under История, Книги

Бях сигурен, че няма сила в света, която да може да събори тази сграда, тя беше вечна като Персия

„Стори ми се, че беше започнало да се стъмва, когато с мага прекрачихме в колонната зала – ападана. Преди това погледнах трептящото огнено слънце, което се спускаше над равния хоризонт. Струваше ми се, че се намирам по-високо от него и виждах маранята от пустинята. Ападанът беше помещение, в което можеше да се помести цяла планина и бе изпълнено със стотици колони. До всяка колона беше застанал един от „безсмъртните”. Може би колоните бяха хиляда и символизираха именно това, че империята и редът в света се крепят върху „безсмъртните”.

Между колоните имаше разстояние и те образуваха прави коридори. Ние бяхме влезли през входа, а той беше точно в средата. Всичко друго бях очаквал, но не и че залата ще бъде пълна с колони. Всяка колона на върха си имаше украса като лотос. Всички колони и тронната зала бяха боядисани в червен цвят, но не червен като прясна кръв, а като съсирена и изсъхнала. Залата беше украсена с жълт, зелен и бял цвят и това още повече засилваше усещането за завършеност и красота. Дъхът ми секна, когато навлязох в колонната зала, толкова високо помещение досега не бях виждал. Отвън сградата ми бе изглеждала висока и внушителна, но отвътре тя беше още по-впечатляваща. В тази зала можеше да се побере цял дворец на Кумарагупта. Докато ходех сред огромните колони, се чувствах дребен и незначителен. Те ми приличаха на дънерите на огромни каменни дървета. Но това бяха най-величествените и огромни дървета, които можех да си представя. Лицата на „безсмъртните” бяха застинали като тези колони, техните фигури като че ли се бяха слели с камъка. Сетих се за фигурите на воините отвън, които бяха изсечени от камък, и тези тук. Нямаше никаква разлика. Тези хора като че ли нямаха чувства и от служене на шахиншаха се бяха превърнали в камък. Сигурно битките и дисциплината бяха изпепелили сърцата и вкаменили телата им. После си спомних какво ми беше казал Дунсен Ринпоче за медитацията, че всеки човек трябва да я прави така, че да унищожи емоциите си, а след това да се слее с природата. И ако е застанал на поляна, да се превърне в трева, ако е в планината, да стане камък. Дали „безсмъртните” знаеха за медитацията? Едва ли. Те обаче се бяха превърнали в камък. Всеки от тях беше колона в залата и поддържаше тежкия каменен свод на плешките си.

Вървяхме с бавна крачка и все по-ясно си давах сметка колко голяма е залата. Пред мен виждах нещо като свод на дворец. Скоро колоните свършиха. Леко се обърнах назад и видях нещо, което никога нямаше да забравя. Колоните образуваха алея или коридор. Воините бяха застанали до колоните, покрай които току-що бяхме минали. И светлината. Тя беше бакърена и се отразяваше в мрамора, като правеше огнена пътека между нас и огромната порта, висока колкото пететажна сграда. Наистина се намирах в центъра на света, в средата на цивилизацията. Колоните създаваха чувството за вечност и неунищожимост на този дворец. Ако залата беше празна, тя щеше да изглежда огромна, но сигурно нямаше сила, която да задържи толкова тежък каменен покрив. Сигурно покривът на колонната зала тежеше колкото цял квартал на Ктесифон. Колоните обаче придаваха някаква сила и монументалност на залата. С тях тя изглеждаше пълна и вечна. Бях сигурен, че няма сила в света, която да може да събори тази сграда, тя беше вечна като Персия и точно това искаше да внуши на всеки дръзнал да ходи из нея. Чак сега разбрах една от задачите на такава разточителност. Представих си как се чувствам не само аз, а всяка делегация или чужд цар попаднал тук, в колонната зала на шахиншаха. Аз се чувствах като мравка и всеки друг би се чувствал така. Това веднага поставяше всеки „владетел” на чужда страна на мястото му. Колоните като че ли го смачкваха, а каменният покрив заплашваше да го задуши. В този момент се опитах да си представя как би изглеждал българският кан в тази зала. Това, което си представих, не ми хареса. Дори нашият кан би изглеждал дребен и незначителен на фона на толкова много мрамор и тези мащаби. Представих си как душата на степния ни владетел би се почувствала окована и потисната от толкова масивни стени и покрив…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Да обичаш означава да си готов да бъдеш с един човек, каквото и да се случи

Tohol_3D_New_small„– Ти, Лебед, и въобще младите момичета като теб цял живот очаквате мъжа на мечтите си. Вие мечтаете за него. Опитвате се да си го представите, но всичко това ви пречи да го откриете наистина. Ти си принцеса, роднина на каган и все пак имаш възможност да срещнеш принц и да се омъжиш за човек с благороден произход. Те обаче правят същото – като каза това, мъжът посочи назад към придружаващите ги дами. – Всички те са сънуващи и надяващи се. Те ти завиждат и всяка една от тях мечтае да бъде на твоето място. И понеже твоята участ няма да се случи на тях, те ще си я измислят. Един ден те ще срещнат своите мъже и ще ги дорисуват в мислите си като принцове. Но мъжете няма да бъдат такива. Тогава започва разминаването между реалността и мечтата. Тези мечти са унищожили любовта на милиони хора. Жените мечтаят за мъже, каквито нямат и няма да имат, те си ги представят като принцове. Мъжете мечтаят за принцеси, а жените им не са такива, така те създават една лъжа. Хората живеят заедно, мислят, че се познават, че се обичат, че са един до друг или зад друг, но всъщност не са. Те не се познават и живеят с измислени образи. Това може да продължава с години. За да поддържаш такава илюзия обаче е нужно да отделяш много сила. Има ли такова нещо, обикновено един от двамата е по-близо до реалността, а другият отделя повече от личната си сила. Това не може да продължава вечно. Този, който жертва повече, по някое време започва да се изморява и да отпуска булото на самоизмамата. Тогава той прозира реалността и вижда, че в леглото до него не е принцеса, а най-обикновена селска невеста, че децата му не са принцове, а мърляви хлапета, че животът му съвсем не е толкова щастлив. В този момент хората се отдалечават и започват взаимно да се обвиняват. Понякога се обиждат и нараняват. Те обвиняват другия, че се е променил, но всъщност това не е така. Просто те са прогледнали и са видели това, което през цялото време е било пред очите им, премахнали са самозаблудата и са се доближили до реалността.

– Това, което казваш, е много тъжно – каза Лебед. – Ти отричаш любовта.

Любовта е измислена от глупаците и съществува само за тях и в техния свят. Само глупак може да вярва в любовта. Любов няма, в нея може само да се вярва, да я поддържаш се изисква голяма сила. Този, който има нужда от любов, не може да живее в реалния свят.

– Но аз искам да обичам! Имам нужда от това!

– Ти и такива като теб бъркате това да обичате с това да притежавате. Да обичаш означава да си готов да бъдеш с един човек, каквото и да се случи. Да си с него, когато той не е с теб!

Да обичаш истински означава да можеш да бъдеш с някого, без дори да си с него. Дори когато той е с друг, дори когато не те обича, ти да си с него. Да обичаш означава да поддържаш с човека духовна връзка и дори когато не сте били заедно години, пак да сте заедно. Да обичаш някого означава да имаш духовна връзка с него. Не материална и не дорисувана с илюзии, а истинска връзка. Това означава да го познаваш, да го виждаш, да си с него в реалността, а не в някакъв си ваш измислен и дорисуван свят.

Повечето хора не се обичат, а се притежават. Затова те искат човекът до тях да бъде само с тях, само техен. Това не е любов, а страх и несигурност. Това чувство се поражда още в детските години и всяко дете е един малък човек, който се страхува да не бъде изоставен. Това продължава с времето и неувереността постоянно ги връща към страха да не останат сами. Малките хора се страхуват от самотата повече, отколкото от смъртта. Да останат самотни за тях е най-големият ужас, който поражда и стремежа на всяка цена да се задържи някой важен човек.

Малките хора са се научили да притежават. Това е опит да оковеш някого, да го имаш само за себе си. Именно затова много от хората, след като са били заедно, не могат да се разделят. Когато двама или повече души се оковат взаимно, често раздялата става невъзможна, защото страхът и ужасът от самотата скрепят този съюз. Любовта и истинската обич са нещо различно.

Майчината любов е много по-близка до божествената от плътската и любовта между мъж и жена. Това е така, защото тя е много по-устойчива. Ако обичаш някого, повече никога не можеш да се разделиш с него и нищо не може да ви раздели. Дори да не сте заедно, любовта си остава…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

В основата на партиите стояха всички разрушителни и принизяващи човека страсти

„Всъщност Теодосий не харесваше и не разбираше какво толкова хората намираха в това изпреварване, лашкане, препускане, тропот, шум; в цялата тази суматоха, шум, ревове. Не го привличаше и надпреварата с колесници. Василевсът съжаляваше, че театърът и представленията не можеха да заместят това просташко занимание. Тълпата обаче искаше зрелища. Тя не разбираше изкуствата, театъра, красотата. Хората бяха елементарни и първични и спортът им беше по-близък от изкуствата. В този спор между двете, между първичната природа, превръщаща всичко в съревнование и борба, и светлата част, той избираше светлата.

Теодосий се замисли. Разрушителният порив в човека водеше до това да воюва, да убива, да се радва на чуждото нещастие и така да проектира своята победа като щастие. Повечето хора в тълпата сред партиите бяха елементарни и ограничени хора. Понеже нямаха истинска кауза, заради която да живеят, те се присламчваха към измислената кауза на партията, отбора, колесницата. Те фиксираха мислите си върху това и така съпреживяваха нещо, което малко приличаше на армия, със свой строй и йерархия, със свои смешни, измислени правила. Тези хора бяха жалки, ограничени и елементарни и подтиците им да направят това или онова бяха обречени на нещастие. Те се нуждаеха от отбора като от семейство, събираха се на групички и фракции. Те ненавиждаха своя опонент, но в същото време не се различаваха от него по нищо. Жалките граждани така преживяваха нещо като надмощие над останалите. В същото време те се нуждаеха от врагове и противници. Партиите бяха части от едно цяло. Василевсът ги ненавиждаше. Той обаче знаеше, че всеки от неговите сановници плащаше на партиите, за да има привърженици на Хиподрума, защото Хиподрумът бе Константинопол. Теодосий също бе принуден да плаща на всички партии. Беше нужно да ги има всички тях, за да се контролират взаимно.

В основата на партиите стояха всички разрушителни и принизяващи човека страсти. В човека винаги бе имало енергия, която кара емоциите и чувствата му да бушуват. Тази част от него според Теодосий беше черната, неосъзната част. Понеже тя беше по-голямата част от хората, траките я бяха признали. Този древен народ бе успял да включи в култ тази човешка същност. Те се бяха опитали, без да я овладяват, без да се противопоставят и борят с нея, да я превърнат в духовност. Така се бяха получили всички оргистични, хедонистични и екстатични култове. Тази същност, този път накратко можеше да се нарече дионисиев. Траките бяха оформили и извели тази дионисиева същност във всеки човек. Това, което се случваше на Хиподрума, бе необуздано, то засягаше тази част от човека, която траките бяха засегнали в техните дионисиеви култове. Тези култове се родееха с техните екстатични шествия, с празниците, с дивата сила на природата, с необузданото, с масовите шествия, пиенето, оргиите. Императорът се замисли как да изчистят още малко всичко това? Как от чист спорт да стане нещо като тракийските религиозни празненства? Марпалий можеше да му помогне в това. Те двамата трябваше да измислят начин да овладеят тази дионисиева вакханалия и да я направят повече аполонова.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Тангра изпратил на българите най-голямата сила – орендата

Тангристки кръст„Според едно древно българско сказание Тангра изпратил на българите най-голямата сила – орендата, тя трябвало непрекъснато да напомня на българите за Тангра. Тази сила е в основата на голямата сила на българите. Орендата е чудна сила, тя няма нищо общо със силата на другите народи. Те също познават вътрешната сила, но при тях тя не е с божествен произход. Личната сила те смятат, че е някаква човешка сила, но Тангра не им е разкрил божествената връзка, както е направил с нас, българите. На нас Тангра ни е разкрил как вътрешната ни сила да се слее с вътрешната сила на Бог, а неговата вътрешна сила е орендата. Орендата е част от нашия Път на извисяване, нашия Път на придвижване напред, тя е нашият духовен Път. Но орендата в същото време е и нещо повече, тя определя Пътя на движение на всеки един българин. Орендата предопределя съдбата на всеки български воин. Орендата не е само божия воля, тя дава свобода на всеки воин да има свободна воля. Тя дава свобода и не задължава българите, давайки им достатъчна свобода и свободен избор.

Орендата води българските воини по бойния и духовен Път. Това дали воинът ще допуснете тя да го води в живота му зависи изцяло от него. Тази сила е върхът в търсенето и проявите на така наречената „свободна воля”. Само воините притежават свободна воля и могат да се докоснат до орендата. Повечето хора нямат сила да приемат съдбата си и се страхуват от орендата, за тях е по-лесно да я отрекат. Това, че някой не признава Силата или се прави, че тя не съществува, не намалява съкрушителната й безмилостност.

Орендата води българите от седемте свещени рода и всеки, който е българин, притежава оренда. Щом човекът е роден българин, той завинаги остава такъв. Все пак има два вида българи – изявени и неизявени. Неизявените българи са тези, които имат оренда и тя ги води, но те дори не подозират за това. Дори да вярват в друг бог, да се нарекат с друго име или да се отрекат от себе си, те си остават българи и орендата продължава да ги води. Такива хора, ако приемат друга вяра, когато почувстват орендата, смятат, че ги води друг бог, но всъщност това е Тангра.

Източните народи наричат вътрешната сила – чи или ки, персите я наричат хварно, индусите – прана, християните – Свети Дух, а елините – пневма. Но всички тези народи преразказват за истинската сила или познават само някаква част от нея. И това кой и доколко да владее познанието за божествената сила зависи от колобрите – българските жреци на Тангра.

Тумирът като че ли се беше сетил нещо и вметна последните думи, но след това се върна към предишните си думи.

– Българите имат вярата, че орендата е толкова силна, че никога не изчезва. Ние смятаме, че каквото и да прави човек, каквато и вяра да приеме, както и да се нарича, с който и народ да се смеси, той запазва своята оренда. А орендата има следното свойство, тя може да стои скрита в продължение на поколения, но рано или късно се активира и избухва. А с това тя връща отново у човека познанието за истинското духовно учение на българите и истинския български бог – Тангра.

Има хора, които чрез делата си привличат орендата в себе си и й дават водещо място в живота си. Това са истинските българи. Те веднъж са българи, родени и притежаващи оренда, а после са хора на духа и на орендата – българи по Път и призвание.

откъс от многотомната поредица „Тангра“

има 1 коментар

Filed under История, Книги

Познанието е като кама, колкото повече натискаш в другите, толкова трябва да вкараш острието в себе си

„– Освен голям военачалник, Соломон бил и много справедлив водач. Чувал ли си за неговите притчи?

Допреди малко не бях чувал за Соломон, а какво остава за притчите му. Поклатих глава.

– За да го контролираме, ние сме изпращали наши пратеници при него. Ние, колобрите, винаги правим така, изпращаме пратеници – тумир. В историята този пратеник е останал с името Савската царица.

– Савската царица? Нима има тумири жени? – изумих се аз.

Мъжът като че не чу въпроса ми, а продължи:

Затова в историите се разказва колко мъдра и знаеща била тя, как двамата със Соломон се уединили и тя го изпитвала в продължение на дълги нощи. Разказва се, че Соломон налял вода, защото подозирал, че тя вместо женски има кози крака и копита. Всичко това закодирано е начин да се каже, че Савската царица била тумир. Казва се, че детето на Соломон, което по-късно управлява Юдея и Израил, е от нея. Тя го е родила и по-късно той се върнал да управлява Йерусалим. Тя го отгледала при нас и чак когато бил готов, се върнал да управлява Израил. По-късно именно той отново върнал кивота на завета при нас.

– Кивота!? – попитах аз.

– За кивота, юдеизма и Соломон ще ти разкажа по-късно. Сега ще ти кажа, че Авраам също е бил тук. Тук са били Зороастър, Мани, Патанджали, тези, които днес се смятат за богове…

Изведнъж поисках да попитам нещо, което ми се стори интересно.

А от нашия народ много хора ли са идвали?

– Естествено, най-много.

– Моят учител Баяр бил ли е тук? Той ми е разказвал колко много е скитал по света.

Мъжът не отговори, той ме погледна с умните си очи, но в тях прочетох твърдост и разбрах, че няма да ми отговори. Тогава ми хрумна нещо друго.

– А, учителю, от хуните имало ли е хора, които да посещават това място?

От хуните не е имало хора, които да идват тук, но е имало пратеник, който сме изпратили при тях. Той се срещнал с кана на хуните Каратон. Занесъл им познание за това как да водят битки и да обединят степните народи. Познанието не е като нож, да има тъпа и остра страна, то е като кама. Колкото повече натискаш в другите, толкова трябва да вкараш острието в себе си.

Това го бях чувал, когато Баяр ми беше разказвал за Пътя на воина.

– Та този наш пратеник имал за задача да помогне на хуните да станат велик народ, защото преди това те били един от множеството народи на необятната степ. Разбира се, сред тях се появили още добри военачалници: канете Каламбер, този, когото наричали още Баламбер и Щчек Алп, Донат и неговият син Алп Бий, който пък после чрез делата си започнали да наричат кан Арбат, кан Дере, Улдин. Синът на Алп Бий – Каратон, също като предците си бил силен и волеви човек. Той бил смел и с твърда десница и в същото време спокоен и справедлив. Именно него ние избрахме, за да създаде кодекса и законите на степните воини. За съжаление скоро след това той почина и така знанието остана като нож, но бяхме загубили ефеса (ефес –гард, предпазител). Каратон остави четирима сина: Руа, Октар, Муенчак и Ойбарс. Насочихме своите усилия към третия от братята, Муенчак, който беше урус-таркан при Каратон. Прескочихме най-големия брат, защото той беше много импулсивен и жесток, човек с твърда воля, но подвластен на славата и искащ да притежава властта. Най-големият брат се нарича…

– Руа – казах аз.

– Да, Руа.

– Той сега е кан на хуните.  А, учителю, не са ли стремежът към слава, твърдата воля и десница и стремежът към власт нещата, които правят всеки владетел велик? Защо не харесвате Руа?

С тъжна гримаса Баян каза:

– Така е. Точно това са качествата, които правят владетеля голям, но не и велик. За да си велик, освен всичко това, трябва да имаш и човечност. Човечността е много важна. Да не забравяш никога, че макар и владетел на много хора и техните души и съдби, ти си човек като тях. Да не летиш сред облаците, да не забравяш, че и ти си смъртен. Човечността е тази, която смекчава десницата ти и те кара да бъдеш добър с хората. Може би точно това не притежава Руа. Той ще направи хуните велики, но няма да бъде запомнен като велик кан само заради това, че не е човечен.“

откъс втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги