Monthly Archives: септември 2014

Истинският воин не служи на егото си, а го изгражда като свой противник и воюва срещу него

тангристки кръст„– Пътят на воина има някои дефекти, в основата на всички тях стои егото. Човекът тръгва и воюва чрез егото си, той постига целите си, но всички те са продиктувани от егото. Целта е да се преодолее егото, а не да се задоволява, защото, колкото повече му даваш, толкова по-силно става то. Егото на човек е безкрайно и е голямо, колкото е голямо въображението му. Истинският воин не служи на егото си, а го изгражда като противника си и чрез яснотата на своето разбиране воюва срещу него. Всяка частица от победеното его той превръща в аз. Така се достига до момента на преодоляване на егото.

Всеки човек има три начина, по които може да се справи с егото и разделението в себе си.

Пътят на колобъра е, когато противникът се преодолява с противоположното. На воина се противопоставя добрината и мъдростта. На силата и агресията се противопоставя любовта. Всъщност думата „противопоставя” не е съвсем точна.

Пътят на воина е да го преодоляваш със същото. Срещу воина противник се изправя друг воин.

Пътят на тумир е, когато нещата се изследват и човекът опитва да ги опише, изведе и осмисли. Пътят на тумир е Пътят на мъдростта.

Истинският българин е човек, който използва и трите подхода едновременно. В душата на всеки българин живее колобър, тумир и багатур. Символът, който изразява тази борба и това състояние, се нарича тангристки кръст.

Помни! Силата идва със смирението! Воинът е смирен! Той знае, че всяка победа, колкото негова, толкова е и на Бог. Има случаи, когато победителят го е направил без чест, но в повечето случаи този, който побеждава, го прави с чест, а другите умират в безчестие!

– Значи силата на воините се определя от правдата? – попита Ирник.

– Не, от Бог! Силата и правдата произлизат от смирението, от липсата на воина. Когато човек разбере, че е единен, но не само със себе си, а когато прозре, че е едно с Вселената.

shema_tangr_krust

откъс от многотомната история „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Блогът на Токораз Исто на 1 година

Днес блогът на Токораз Исто става на една година! Благодарим на всички наши читатели, които ни подкрепят и споделят откъси от книгите. Щастливи сме, че блогът се харесва много на нашите читатели и е често посещавано място от тях, когато искат да си припомнят избрани откъси от книгите на автора или да прочетат интересни материали, непубликувани досега. Много ви благодарим за изключително интересните и задълбочени въпроси, които ни изпращате. Надяваме се, че блогът все повече ще се разраства и ще изпълнява мисията, която сме си поставили, да възродим българското!

Orenda_flaier_chelo_small

Вашият коментар

Filed under Токораз Исто

Усещах такъв прилив на сила, че ми се струваше, че мога да заповядам на природата, да управлявам вятъра, да спра вълните

Tohol_3D_New_small„– Някога аз бях търговец на зехтин в Тесалия. Животът ни беше тежък, по-големите от нас търговци непрекъснато ни притискаха и обираха. За да оцеляваме, работехме като роби. Въпреки това си спомням сухата, камениста земя, вековните възлести стебла на свещените маслинови дръвчета, острите, твърди листа, дръвчетата, отрупани с малки зелени плодчета, и ми става мило. Можех да открия зеленото и формите на маслините, където и да ги видех. Бях влюбен в света и живота. Бяхме голямо семейство. Живеехме в малко имение току до стръмния каменист бряг, то отвсякъде бе обградено от вековна маслинова горичка. Бях влюбен в това място, в прекрасните залези, в топлия ветрец, в живота. Нашето имение винаги се обливаше във весел звънък смях, макар и тежък, трудът ни беше благороден. Обичах кристалните утрини, когато морето се обагряше в розово и червено, а тъмносиньото на нощта постепенно отстъпваше място на светлосиньото. През деня златното слънце разливаше лъчите си над това благодатно място. Привечер ми беше най-приятно. Когато свършвахме работата и вече бяхме уморени, ние имахме повече време да се огледаме. Топлият полъх на вятъра се гонеше между дръвчетата, провираше се между малките остри листенца на оливиите. Този вятър беше нежен и се разливаше като дълга, нежна коса, а острите зъбери и маслиновите дръвчета бяха като зъбите на гребен, който нежно разресваше полъха. Небето дишаше, а вълните, ниски и обли като хълмове, се движеха по гъстото като зехтин море. Брегът бе толкова висок, че не се чуваше прибоя. Като застанех на ръба, имах усещането, че можех да погледна почти до Азия и Крит, да преодолея разстоянията. Понякога заставах на самия ръб на скалата, взирах се в безкрая на морето, чувствах неговата безбрежност и разтварях ръце. В този момент усещах такъв прилив на сила, че ми се струваше, че мога да заповядам на природата, да управлявам вятъра, да спра вълните, да накарам морето да застине и да управлявам заобикалящото ме. Струваше ми се, че можех да скоча и да заповядам на отсрещната скала да дойде до мен, а аз да се протегна и да я хвана.

Така живеехме, чувствахме се толкова щастливи! – каза мъжът и докато правеше това, си личеше, че душата му е там, на брега на Тракийско море…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Само когато човек осъзнава всяка своя постъпка и действие, може да се нарече воин

Някога моят учител казваше, че всеки човек има два духовни крака, които трябва да използва по равно, за да може да е сигурен, че се движи по Пътя. Единия крак той наричаше „постигам”, а другия – „осъзнавам”. Според него, само когато човек осъзнава всяка своя постъпка и действие, може да се нарече воин. Има хора, които само си фантазират, те никога не набират смелост да материализират поривите на душата си и завинаги остават мечтатели. Има хора, които се опитват да живеят само в света на материята и се опитват само да постигат. На тях обаче им липсва задълбоченост и духовност. Според моя учител, когато човек се движи само с единия си крак, е като прикован като някой, който се върти около себе си. Тогава той бързо разбира, че не прави нищо стойностно и дори не се премества. Когато куца и с единия крак не стъпва както с другия, тогава той се движи в кръг. Такъв човек скоро започва да губи мотивация и му се струва, че вече е изминал този Път. Така стига до заключението, че няма развитие и започва да обвинява Пътя, учителя си и всички за това, като не разбира, че причината всъщност е в недостатъчната крачка на единия му крак. Много от куцащите и въртящи се в кръг хора никога не осъзнават това. Такъв човек или се е размечтал и си позволява по-широки крачки с крака „осъзнавам”, или тялото му изнемогва и крачката на „постигам” е станала по-къса, а може да е започнал да бърза и крачката му „постигам” да се е увеличила.

Учителят ми винаги подчертаваше, че тези два духовни крака никога не спират да растат или да се смаляват и воините непрекъснато трябва да следят за това.

Много от по-младите хора са успели да изградят тези свои крака до различна дължина и са обречени на това да се въртят в кръг, затова чрез самоосъзнаване и себепознание те трябва непрекъснато да подравняват краката си и крачките си.

Също така трябва да се знае, че с възрастта кракът „постигам” се смалява, а на крака „осъзнавам” му става по-лесно, защото човек натрупва опит, а понякога и мъдрост. Тогава той не бива да измъчва тялото си, защото това отново ще го доведе до въртене в кръг и отчаяние.

Каквото и да става, воинът трябва да помни, че няма голямо значение колко големи са крачките на „постигам” и „осъзнавам”, много по-важно е те да са равни, за да се движи той напред. И никога не бива да правиш няколко крачки само с единия си крак, защото тогава се разкрачваш прекалено много и не можеш повече да пристъпиш с другия крак.

Моят учител казваше още, че двете най-важни качества за всеки воин, тези, които го превръщат от войник във владетел на себе си и околните, са смирението и търпението. Това той изтъкваше всеки път пред нас, младите воини. Според него без търпение и смирение човек е обречен. Той възприема всичко като битка, пръска излишно силата си в безсмислени борби, най-вече със себе си, и не успява да изчака правилния момент, греши в преценките и действията си.

– Но татко, тези две качества не са толкова воински, колкото са важни за духовниците! Спомням си, че в манастира край Мантуа те непрекъснато повтаряха: „Смирение! Търпение!” и твърдяха, че за да си близо до Бог, трябва да си примирен и търпелив! Трябва да отречеш себе си, за да приемеш в душата си Бог!

– Така е. Много воини подценяват тези качества, те им се струват чужди и далечни и пренебрежително казват: „Това е за слабите, за поповете.” Без смирение и търпение обаче воните стават жертви на същата тази сила, която ги прави големи воини. Ако ти си голям воин, имаш много сила. За да стане тази сила Сила с главно „С”, за да се превърне в оренда, трябва да я контролираш, а това може да стане само чрез себеотричане. Тогава на големия воин му е нужно, търпение и смирение, за да стане велик воин.

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги