Monthly Archives: октомври 2014

От птичи поглед Египет би приличал на огромна ленива змия, която пълзи, извивайки се от пустинята към морето

„Египет е най-старата запазена до днес култура в света – каза той, а аз го слушах мълчаливо. – Нашата страна е изключително деликатна и крехка, всичко в нея: нейното могъщество и сила, дълговечността й, се дължи на едно нещо, на Хапи. Така в древността се е наричала река Нил. Всъщност Египет е една тънка плодородна ивица земя около реката. Тя е толкова тънка, като че заплашва във всеки един момент да прекъсне. Който е ходил с лодка нагоре по течението на Нил е усещал колко деликатен е животът и как всичко зависи от волята на боговете. Египет е плодородна долина, притисната от два планински масива. На запад се намират полегатите хълмове на либийската пустиня, а от другата страна са много по-стръмните склонове на Арабската пустиня. Не голямата, а тази, която се простира между Нил и Папирусово море (днес Червено море). Колкото повече реката отива на север, толкова стените на планините се снишават и се раздалечават и се образува плодородна низина, която свързва този каньон със Средиземното море. Тук Нил, вместо да тече по тесен коридор, се разделя на няколко ръкава по обширна долина с форма на триъгълник. Този триъгълник, наричан делтата на Нил, има за основа брега на Средиземно море.

Всички градове на Египет са разположени или в делтата на реката, или нагоре по течението й. Една част от градовете са от единия бряг, а други – от другия. От птичи поглед Египет би приличал на огромна ленива змия, която пълзи, извивайки се от пустинята към морето, а делтата е нейната глава. В такъв случай Александрия ще е лявото око на змията, а Дамиета – дясното. През есента, когато Нил залива долината на Египет, тази дълга змия има синкав цвят на водата. През зимата, когато растителността избуява, водата се оттегля в коритото си и става слаба, като че ли изворът й пресъхва. Тогава змията би станала свежозелена от буйната растителност и тънките синкави ивици, каналите, които пресичат делтата. Тогава би изглеждало, че на змията й поникват пера или по скоро пух. Скоро синята ивица би се стеснила още повече и би се превърнала в златна, заради житата и ечемика, които зреят. В средата на лятото реката вече би станала толкова тънка, че на места изглежда, че ще прекъсне или че там никога повече няма да тече река. А тялото на змията би било оцветено в пепеляво сиво, като мъртво, поради сушата и прахта. Този момент е кратък, но напомня за смъртта. Миг след това водите на реката отново прииждат и носят със себе си плодородни наноси и животворна влага. Животът отново избуява и всичко започва отначало. Цикличността, това е най-важното нещо за Египет. Около това се върти нашият живот. Това е в основата на нашата религия. Цикличността на живота. Редуването на живота и смъртта. Тук, с горещия и сух климат на пустините, без живителната река животът на хората и животните би бил немислим.

Навсякъде другаде в света, освен че има река или море, валят и дъждове и така там животът е гарантиран от тези два източника на вода и влага. В делтата вали дъжд най-много десет пъти в годината, а нагоре по течението, в Горен Египет вали веднъж на десет години.

Ако през Египет не течеше свещената река Нил, вместо люлка на цивилизацията той би бил просто една пустинна долина, каквито има много в голямата пустиня. Нил е толкова живителен, защото освен вода влачи със себе си плодородна тиня и минерали, отмити от скалите в горното си течение. Именно тези наноси правят от водата безценно богатство, в което вирее всичко. Тази тиня и горещият климат са причина обградения с пустини египтянин да получава по три реколти през годината.

откъс от поредицата „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Исус осъзнавал, че единственият начин да остави името си във вечността е да извърши саможертва

„– Юда Искариот е човекът, който предал Исус на римските войници и на фарисеите. Според християните той е виновен за смъртта и разпването на Христа. Това обаче твърдят хората, които знаят малко. Днес името на Юда е най-презряното име на света. Всички го сочат като предател и го наричат „петно” на хората. Много християни смятат, че хората вече са четири пъти проклети, именно заради предателството на Юда Искариот. Той е виновникът за това Спасителят да изостави хората, неговото име е най-много пъти прокълнато като носител на най-лошите качества на хората: низост, мерзост, неблагодарност и предателство. Когато християните, водени от Кирил, нападнаха евреите и ги прогониха, те твърдяха, че правят това, защото Юда, предателят, е бил евреин. Те викаха, че всички евреи са като Юда и ги прогониха.

– Но това е глупост! Нали Исус и апостолите също са били евреи?!

– Разбира се, но когато тълпата тръгне, нищо не можеш да й обясниш!

– Значи Юда Искариот е предателят на Исус, какво евангелие може да има пък той?! – изумих се аз.

– В този разказ, за който се твърди, че е написан лично от Юда Искариот, е описано неговото житие. Той разказва за себе си, че е от богат еврейски род. Неговото семейство било могъщо, разпръснато из всички страни, намиращи се около Средиземно море. Те се занимавали с това да дават назаем злато на хора, изпаднали в затруднение. Семейството на Юда било едно от най-богатите, те си позволявали да дават пари на римски патриции и дори на самия римски император. Като такива те имали много приятели и хора, вземащи пари от тях и зависещи от благоволението им. Искариот станал искрен привърженик на всичко, което проповядвал Исус, но не прекъснал връзката със семейството си. Той бил човекът, на когото Исус се доверявал най-много и според него бил най-приближеният от учениците му. Това станало, защото Юда бил най-образованият от всички апостоли. Той обяснява чудото с хляба и рибата, с които Исус нахранил множество хора, с това, че платил за пиршеството. Той винаги заставал зад това, което Исус бил решил да направи. През цялото време плащал навсякъде, където апостолите отседнели. Юда финансирал учителстването на Исус и неговата обиколка из Юдея и Галилея.

Понеже бил образован, богат и много стабилен, а и поради влиянието, което имало семейството на Юда, Исус започнал все повече да се доверява на най-добрия си и приближен ученик. Още от времената преди да тръгне с Исус, Юда познавал Пилат, който бил приятел на неговото семейство. Исус виждал как, колкото повече обикалял с последователите си, толкова повече те започвали да го възприемат като най-обикновен учител и не го различавали от останалите учители, които по онова време с групичките си от последователи скитали из земите на юдеите. Той си давал сметка, че губи борбата с това да обясни на апостолите, че е повече от поредния учител, скитащ и проповядващ из тези сухи и неплодородни земи. Исус не искал да се претопи в морето от учители, пророци и месии, а да остане завинаги в съзнанието на хората, не само на учениците си, а на всички евреи. Така двамата с Юда Искариот съставили план. Когато стигнат до Йерусалим, Юда трябвало да се намеси и да осигури безсмъртие на Исус. Той трябвало да отиде и да разкаже на римляните, че нова голяма опасност се е появила, че Исус буни народа и претендира, че той е наследник на еврейския престол, защото е наследник на цар Давид. Той трябвало да направи това, защото иначе римляните не биха обърнали никакво внимание на поредния еврейски учител, проповядващ края на света и идването на Месията. Той искал да разтревожи не само римляните и техния прокуратор Пилат Понтийски. Юда трябвало да използва приятелството си с Пилат. Освен Пилат, това трябвало да разтревожи и тогавашния наместник и фиктивен владетел на Израел – Ирод Велики. Ирод не бил евреин и бил много притеснен за царството си. Той бил човек, който страдал от чувството, че е преследван и някой иска да го убие и да заеме престола му. Именно затова той построил много неща, за да угоди на евреите и те да го приемат като свой. За последен път той издигнал Соломоновия храм и го направил по-красив и величествен от всякога. Дотогава храмът бил два пъти разрушаван и изграждан, но винаги с компромиси, а Ирод го построил точно така, както Бог бил завещал на Моисей.*

(*Съвсем скоро при потушаване на голямото еврейско въстание, края на І век, Соломоновият храм е бил разрушен за трети и последен път и до днес повече няма да бъде съграден. Днес той е в основата на голямата борба на Израел – Соломоновият храм да бъде съграден отново. Евреите искат това да се случи, за да има къде техният бог да слиза при избрания народ, а арабите не желаят това, защото точно върху неговата основа е построена джамията „Куббат ас-Сахра”. Там според един сън на пророка Мохамед, той, яздещ Бурак – крилат кон, се въздигнал в небесата при Аллах.)

Точно на това разчитали Юда и Исус. Освен това те знаели, че с думите си Исус дразнел еврейските първосвещеници и жреци на храма. Преди да вземе това тежко за него решение, Исус бил изправен пред страшната дилема дали да продължи живота си, както са правили това стотиците еврейски учители и с времето да стане просто един от тях, или да приеме един нов драстичен курс към разграничаване от тях. Исус осъзнал, че единственият начин да остави името си във вечността е да извърши саможертва, осъзнато да пожертва живота си и да умре, но да остане в паметта на хората. Той дълго се колебал, но най-накрая приел това решение. По време на Тайната вечеря той намекнал, че сред тях е избраният от него и той вече е решил кой да бъде. По-късно те изопачили всичко и го изтълкували като знак, че Исус така посочил Юда като свой бъдещ предател. Всъщност истината била друга. От много време Симон (Петър) настоявал Исус да определи кой е любим негов ученик и той да бъде старши сред апостолите. Това била древна еврейска традиция. Така с този знак Исус посочил за свой наследник и най-посветен човек именно Юда Искариот. Това обаче не се понравило на апостолите и след разпването на Исус, понеже не били посветени в нито едно действие на учителя си, те си отмъстили, като описали и изтълкували всичко повратно. Вместо да признаят, че Исус посочил за свой любим и най-доверен апостол Юда, те го дамгосали като предател и го низвергнали.

След тайната вечеря, Исус поканил именно Юда и двамата се отделили от останалите пируващи ученици. Двамата взели решение какво да правят. В своето евангелие Юда твърди, че на няколко пъти се опитал да възпре Исус от това, което бил намислил, защото колкото повече наближавало това, което трябвало да се случи и колкото по-близък ставал денят, в който Исус трябвало да бъде предаден и убит, толкова Юда започвал да осъзнава ролята си и че ще трябва да загуби любимия си учител. Въпреки молбите на Юда, Исус бил непреклонен. Това, да остане във вечността, го блазнело много повече от този живот. Понеже Юда на няколко пъти намекнал, че може да се откаже, Исус го заклел да изпълни своята част от плана. В замяна на това, което трябвало да направи, Исус го посветил в най-дълбоките тайни на своето учение и наистина го утвърдил като най-близък и любим свой ученик. Така всъщност авторът на евангелието твърди, че именно християнството на Юда е истинското християнство и неговите последователи са най-дълбоко посветени в това, което е искал да каже Исус, а наследниците на Юда сме ние, гностиците.

Вечерта в Гетсиманската градина мислите, които вълнували младия учител, били дали да избере смъртта и вечността, или живота и дали Юда ще има силата да спази своето обещание? Той се бил отделил и за последен път решавал как да постъпи. В това време Юда изпълнявал приетия от двамата план. Той довел римските войници, като ги увещавал колко опасен е Исус. След това, защото много го обичал, а сърцето му плачело за Учителя, го целунал за последен път и прошепнал в ухото му: „Аз изпълних що бяхме намислили с най-голямо нежелание. Щастлив бъди, учителю, върви по своята сияйна пътека, водеща те към Бог и безсмъртието! Вземи и мен със себе си в своя Път!”

По-късно тази сцена е описана повратно в евангелията на четиримата евангелисти. Те не проумявали защо Юда предал Исус? Защо да го целува, като можел просто да го посочи? Как така Исус би допуснал да бъде заловен, като бил пророк? Как Бог би допуснал неговият син да бъде разпнат, ако това не е воля на самия син?“

откъс от четвърта част „Ксеркс“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

В Александрия учените опитали да съберат всичко най-добро, създадено от човека

Корабът ни се насочваше към пристанището на Александрия, воден от един висок фар, който осветяваше пътя пред нас дори през деня. През цялото време като омагьосан наблюдавах неговото примигване. Отначало виждах само върха, но постепенно фарът се издигна над нас с цялата си височина и великолепие, като че ли изплува изпод водата. Изтръпнах когато видях колко е висок. Нещо в корема ми се стегна като си представих, че може да се кача на върха му. Дали отгоре щеше да се види цялото море?

Александрия е перлата на морето, което египтяните наричат Уадж-ур, което означава „Великата зелена шир”. Именно така египтяните наричали морето, намиращо се между континентите Европа, Азия и Африка и сега се нарича Средиземно. Има спор дали градът е бил създаден от Александър, или тук вече е имало рибарско селище преди него. Великият завоевател харесал пристанището, брега и стратегическото място на града. Той бил проектиран и построен от архитекта Дейнократ, който придружавал Александър в похода му още от Тракия. Днес градът е сборно място на всички народи. Тук са събрани хора от цял свят. Няма по-космополитен град в света. Това е градът на Светлината, център на науката, Вторият Вавилон.

В момента Александрия беше вторият по големина град в света след Ктесифон. Въпреки това той беше много по-многолик и пъстър от персийската столица. Тук можеха да се срещнат хора с най-различни дрехи, цвят на кожата и вероизповедание. Рим вече бе западнал и бе загубил своя блясък и значение, откакто властта бе поделена между източните и западните християни. Константинопол пък, втората християнска столица, тепърва щеше да набира мощ и да расте. Точно сега, на границата между античността и християнството, Александрия беше фокус, в който се събираше целият свят. Както някога във Вавилон били събрани всички народи, сега това се случваше тук, в Александрия. Тук беше велико стълпотворение. Вървяхме по улиците на града и аз се чувствах така все едно съм попаднал в центъра на света. Това беше малък модел на света и земята. Виждах хора с различни дрехи, говорещи толкова различни и непонятни езици, че за миг се притесних. Земята беше много по-голяма, отколкото си бях мислил. Александрия се намираше точно на границата на делтата на Нил и пустинята. Нима бях стигнал до края на света, до земята на смъртта?

Отначало, докато вървяхме, се забавлявах, като се опитвах по най-бързия начин да определям към кой народ принадлежат хората, с които се разминавахме. Градът, макар да се намираше в Египет, винаги бе представлявал смес между гръцките, римските и египетските традиции. Той беше основан от Александър и никога не е бил чисто египетски град. В него винаги са живели много евреи, привлечени от възможностите за търговия и богатствата му. Евреите, макар да не харесвали Египет и още да имали горчиви спомени от годините на робство, охотно се връщали в Александрия, където били събрани парите и златото на целия свят. Финикийците също били привлечени от най-голямото пристанище, от богатствата и възможностите за търговия. Градът, из чиито улици ходехме, беше границата между Запада и Изтока. Тук съжителстваха гръцката и римската цивилизация с културите на Египет, Сирия, Финикия, Персия. Това тук беше порта, в която двата свята преминаваха един в друг.

Съвсем скоро започнах да различавам гърците по техния светъл цвят на кожата от сипаничавите римляни, коптите – наследниците на древните египтяни, пък бяха с медена кожа, с която се бяха гордели техните предци. Негрите от Нубия (днес Етиопия) бяха с красиви удължени тела и черна кожа, а арабите приличаха много на евреите, но ходеха облечени с по-прости дрехи. Перси срещахме малко. Номадски воини от степите не видях. Това ме притесняваше. Толкова ли се бяхме отдалечили от моята родина? Докато в Персия, дори в Индия, хората, които срещах, ми бяха много по-близки и познати, тук като че бях попаднал на съвсем непознато място.

Докато вървяхме из тълпата се опиянявах от говора, цвета и миризмата на всички хора, с които имах досег. Още по нещо Александрия приличаше на Вавилон. Разбира се, не на сегашния, а на онзи древен велик Вавилон, който бе описан в свещените текстове – блудницата Вавилон, Вавилон предизвикващ могъществото на Бог. Освен по стълпотворението, Александрия заслужаваше да се нарече Втори Вавилон и защото още от самото си начало градът бил създаден и управляван от учени, просветени хора, които се бяха опитвали да го направят център на Светлината, науката и религиите. Тук се събирали всички антични науки, философията и културата на йонийските народи, Мала Азия и древния и мистичен Египет. Тук било мястото, в което хората създали и управлявали науката и където се бяха опитали да съберат всичко най-добро, създадено от човека.

откъс от четвърта част „Ксеркс“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Всеки човек се появява на този свят незавършен и сам

„…Той не желаеше да бъде в този свят. Онзи свят, миналото, виденията, там му харесваше повече. Тук беше липсата, болката, самотата, това беше неговата незавършеност. В този момент разбра, че всеки човек се появява на този свят незавършен и сам. След това през целия си живот се опитва да попълни тази своя празнина. Повечето хора правят това механично, като се опитват чрез хората до себе си да запушват тези свои пробойни. Това са родителите, близките и роднините, приятелите, съпругите и съпрузите, децата, внуците, въобще всички, които смятат, че обичат и ги обичат. Такива хора са шумни, защото така заглушават своя страх от тишината и самотата, те са самодоволни, защото смятат, че са надмогнали самотата и незавършеността си. Идва обаче време, когато всеки човек започва да губи близките си същества и тогава в него отново зейват празнините. През тези дупки в душата му прониква смразяващият студ на самотата, от там надзърта болката, старостта и смъртта. Много от хората се пречупват точно в този момент, защото осъзнават, че няма как да спечелят тази битка. Чак тогава осъзнават истински, че са смъртни. Те губят илюзиите си, че приказката за света, семейството и себе си, която са изградили, е истинска и вечна. Това е тяхната идея, тя ги е успокоявала, хармонизирала, осмисляла е живота им, правила ги е щастливи. Скоро обаче грозната истина се озъбва срещу тях. Това става най-често след като загубят някой близък, когато камъните в тяхната крепост един след друг започнат да изчезват. Тогава те се прекършват, защото осъзнават, че това, което са мислили за вечно, е тленно и обречено на разруха…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Българите бяха хора на дълга и честта

Тангра_банер_новДългът и честта са две категории, които определят поведението на воина. Честта е пряко свързана със самоуважението. Много хора смятат, че за тях златото е най-важно, други твърдят, че това са децата, любимите им хора, трети считат себе си за най-важни, но всички те грешат. В основата на всеки човек стои самоуважението. То ни дава сила да понесем себе си, да приемем своите слаби страни и несъвършенства. Самоуважението е най-съкровената територия на всеки човек. Само по себе си то е нищо и се нуждае от реализация. Най-жестоко наранен е човек, чието самоуважение е засегнато. Затова приятелите могат да нараняват по-лошо от враговете. Реализацията на себеуважението в света, отражението му се нарича уважение. Голямото самоуважение изисква голямо уважение. Човек чувства, че има проблем, когато има разминаване между големината на самоуважението (самомнението) и уважението, което демонстрират заобикалящите го. Всеки човек се оглежда в околните като в огледало. Там той иска да види себе си колкото се може по-близо до представата, която има за себе си.

Честта предшества себеуважението. Това е поведение, на което всеки воин се подчинява. Различните воини могат да имат различна представа за честта. Честта е лична територия, в която воинът не допуска никого. Тя обуславя един периметър, в който той осигурява своето достойнство. Който прекрачи тази граница, засяга честта на човека или воина.

Честта определя поведението на воина и той твърдо следва пътя, който тя му подсказва. Именно тя обуславя твърдостта в поведението и неотстъпчивостта в постъпките. Честта понякога ни кара да вземаме ирационални решения. Ние осъзнаваме, че именно тя ни води към загуби, понасяне на болка и лишения, дори гибел, но след като нашата чест го изисква, нищо не можем да направим. Знаем, че за „нормалните хора” понякога нашите битки изглеждат безсмислени и ненужни, но за нас те са въпрос на живот и смърт, защото дори не можем да си представим да изживеем живота си без чест. На хората, които не уважават и не познават честта, не може да се обясни нищо за нея, защото за тях тя не съществува.

Българите бяха хора на дълга и честта. Ние знаехме, че дългът е предадената и наследена чест от нашите предци. Дълг означава, че ние сме длъжни пред тяхната чест и памет, защото те са ни завещали своята неопетнена чест. И от момента, в който се наречем българи, ние вече сме длъжни на воините живели преди нас, на нашите деди, защото носим същото име като тях, макар да не сме достойни и още да не сме защитили честта си. Българите осъзнаваха колко свято е името, което носеха. Заради това име бяха загубили живота си толкова достойни хора, че цял живот да воюваха, нямаше да могат да се отблагодарят за това, което предците са им завещали, и нямаше да могат да върнат този дълг. Всеки един от тях се опитваше да живее така, че да върне дълга и да се прослави дотолкова, че да има право да се нареди до своите предци, a името му да бъде запомнено и разказано от тумир. За да стане това, ти трябва да върнеш своя дълг, да се изравниш в саракта с най-великите воини и чак след това да изсечеш името си и това, което си сътворил, в разказите на тумирите и каменната твърд на нашия Бог-Небе.

Доблестта и достойнството произлизат от честта и са част от нея.

Воините на всички народи използват честта, дълга, доблестта и достойнството като оръжия или се прикриват зад тях като щит. Те казват: „Върша злини, защото честта ми бе засегната!” Тук е разликата между всички останали воини и българите. Това е разликата между Торе и „Да”. Ние също сме мъже на честта, непрекъснато усещаме дълга към предците си. Ние имаме доблест и достойнство, но знаем, че всички тези са от малката същност на човека. Те произлизат от желанието на слабото дете в нас да порасне, да бъде силно и значимо, да се държи безупречно, да стане голям воин, да бъде забелязано и оценено. Ние осъзнаваме, че в основата на тези качества стои комплексът за незначителност и непълноценност. Българите сме такива, но се опитваме да осветлим своите тъмни кътчета, да ги обясним, да се подчиняваме на разума. Всяка външна битка ние насочваме навътре към себе си. Ние сме воини на двата пътя, хора на тангристкия кръст. Ние следваме повелите на Българския Бог.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Хората опитват чрез храната да запълнят празнината, що зее в душите им

Западните хора са свикнали да ядат много. Те се опитват да изядат света. Повечето от тях се тъпчат, защото са нещастни и чрез храната опитват да запълнят празнината, що зее в душите им. Когато човек яде много, той не получава повече сила. Напротив, силата, която взема от храната, му пречи да почувства орендата. Човек, който яде малко и е на предела на глада и оцеляването, оценява храната много по-добре. Той е пречистил дотолкова своето същество и организъм, че е станал много по-чувствителен. Неговата енергия е много по-фина и деликатна. Той уважава и усеща всяка своя хапка и всичко, което постави в устата си, става част от него, от неговата същност и живот. То му носи наслада и може да го оцени по достойнство.

Хората, който се тъпчат и изяждат много храна, не уважават себе си и Тангра. От толкова много храна те спират да усещат фините енергии. Те се опитват да станат едно с Бог, като погълнат колкото се може повече от него. Човек не може да се слее с Бог, като го погълне. Истинският път е да се отделиш от Бог, да се ограничиш, да бъдеш по-малко себе си и по-малко его, за да има в теб повече Бог. Така се хранеха българите. Те осъзнаваха, че всеки залък е част от Тангра и изяждаха само толкова, колкото сметнеха, че им е нужно. Всичко това те правеха с най-дълбоко уважение и смирение. При българите храненето беше свещенодействие. Да се храниш в присъствието на друг човек бе смятано за най-високо благоразположение и доверие. Неслучайно най-близките хора на кана ювиги се наричаха „хранени хора“. Те имаха привилегията да се хранят в присъствието на владетеля и да виждат как се храни той. Канът не просто ядеше храна, докато се хранеше, той свещенодействаше, защото отделяше, откъсваше плът от Тангра и я поглъщаше, правеше я своя и на народа си. При това той беше много внимателен да не вземе повече, да не обиди Бог, да не го нарани.

В суровата степ животът на воина се измерва от едно хранене до друго, от една победа до друга. Храната, която воините на степта ядат, е жива. Хората, които се хранят малко, се задоволяват с по-малко и то им е достатъчно. В степта храната е оскъдна. Всяка храна има душа и собствен живот. Тези тук ядат храна, която не може да им избяга. Те могат да планират реколтата си, да складират запаси в хамбари, делви или да я превръщат в злато. Нашата храна се движеше. Тя беше жива и умна и се бореше за своето оцеляване. Точно това е направило воините на степта толкова добри. Веднага след като се нахранеше, степният воин трябваше да започне да мисли за следващия си лов. Ако зимата беше лоша, ако имаше болест някаква или мор по животните, ако нещо подплашеше животните, воинът, колкото и добър да беше, гладуваше, а ако не се справеше, скоро умираше. Той, родителите му, жена му и децата му, всички загиваха. Воинът осъзнаваше, че от него зависи животът на целия му род. За него не беше достатъчно да е добър, той трябваше да е жив. Това бе най-голямата награда за всеки воин.

Както се отнасяха към лова, по същия начин воините гледаха и на войната. Най-важното нещо бе да побеждаваш и да оцеляваш.“

откъс от девети том „Айбат“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги