Monthly Archives: декември 2014

Той желаел да се бори, не просто да оцелее, а да пътешества и да изживее живота си пълноценно, макар и с риск

Един ден гълъбът се почувства достатъчно укрепнал и започна да разказва историята на живота си:

– Всички гълъби, цялата колония, живеехме в една отвесна скала. Всички ние живеехме в дупки. Всяко семейство си беше свило уютно гнездо в някоя дупка. Цялата канара беше населена от нас. Отвън изглеждаше сякаш дупките са една до друга, но навътре те се разширяваха и се свързваха. Така ние бяхме едновременно в семейството си и в общността. Въпреки че летяхме далеч, всеки от нас се връщаше в колонията и търсеше подслон, подкрепа и компанията на останалите. И всички – големи и малки, добри и лоши, богати и бедни, живеехме по един и същ начин. Всички водехме мизерния си живот, окопани в скалата, и от поколение на поколение предавахме знанията как да се живее под земята, свивайки се. Но това не беше най-лошото, на което старите гълъби учеха малките още от излюпването им. Те ги учеха как не трябва де се отделяш далеч от колонията, че ятото е най-добрата защита за всеки гълъб.

Гълъбът му разказа, как от малък растял различен. Един ден се замислил и разбрал, че старите го учат как да оцелява, но не и как да воюва. Те го учели как да се примирява със съдбата си и когато дойде сокол и си вземе гълъб от ятото, му казвали: “мисли философски”. Но той чувствал, че това е примиренчество и младата му кръв кипяла и се бунтувала. Той желаел да се бори, не просто да оцелее, а да пътешества и да изживее живота си пълноценно, макар и с риск.

Понякога младият гълъб сядал, гледал залеза, плачел за загубените си приятели и мечтаел да бъде сокол.

Другите гълъби си живеели по дупките и въпреки че можели да летят, дори не поглеждали небето. Те се страхували да мечтаят и се задоволявали със сигурността на ятото и спокойствието на един предначертан живот. Всеки гълъб се бил окопал в дупката си и бил доволен, понеже гълъбите живеели така от хилядолетия, и това бил животът им от рождение до самата им смърт.

Точно над тяхната колония минавало голямо въздушно течение, което свързвало Севера с Юга. Всяка пролет и есен над тях прелитали милиони птици, ята от жерави, пеликани, патици и гъски. Младият гълъб гледал птиците и казвал на останалите гълъби, че това са истинските птици. Той обиждал останалите гълъби и ги наричал къртици, плъхове и червеи. С тези си думи той огорчавал най-вече родителите си.

Един ден решил, че е по-лош от родителите си и от съседите, защото лицемерничи и живее като тях, а нищо не прави за сбъдване на мечтите си. Той само седял, гледал птиците и мечтаел за Юга, слушал как те си говорят и искал да бъде сред тях. Изведнъж взел решение да тръгне и се изправил. Родителите и останалите около него се опитвали да го спрат. Те му казвали: “Откъде знаеш накъде отиват птиците и къде ще те отнесе течението? То може да те запрати в морето, да те запокити в някоя канара в планината или да те отведе в сухата, безжизнена пустиня.”

Гълъбът слушал думите на останалите си събратя и разбрал, че това е страх. Той не се страхувал, неизвестното го привличало и копнеел да разкъса веригата, която го свързва с начина на живот на неговите родители и с живуркането в колонията. Затова се сбогувал с родителите си, с дупката, с приятелите си и колонията и тръгнал. Още не бил излетял и родното му място започнало да му липсва. Това го учудило, защото досега непрекъснато критикувал и всичко му се струвало скучно, досадно и потискащо. Сега обаче нямал време, защото трябвало да лети високо, високо. Пътят на птиците се оказал много по-високо, отколкото му се струвало отдолу. Гълъбът обаче бил отличен летец и бързо се изкачил до основния поток на птиците. Той можел да прелита много надалече и да се връща. Бил чувал, че неговите братовчеди разнасяли съобщения из света и пуснати откъдето и да е, можели да се върнат у дома.

Не след дълго гълъбът приближил ято лебеди. Те красиво летели, махайки съвсем бавно, почти мързеливо, с криле. Едва когато се изравнил с тях, разбрал защо всички птици минават над тяхната колония. Течението горе било много силно. Тъй като било есен, силният вятър бързо го движел на юг. Видял, че повечето птици са отпуснали крилете си и се реят, носейки се по течението. Гълъбът опитал да се отпусне и също да се рее, но не бил създаден за такова летене. Те, гълъбите, били създадени да се борят със съпротивлението и да порят въздуха с крилете си. Той разбрал, че е истински летец за разлика от птиците, които се носели около него. Заставил се да лети бавно и се опитал да разговаря с летящите в изрядна фигура лебеди. Учудването му било голямо, когато разбрал, че всички около него се правят, че не разбират какво им говори. Той опитал да заговори жерави, гъски и пеликани, но всички те се правели, че не разбират езика му. Отначало помислил, че лебедите говорят на друг език, но постепенно разбрал, че се преструват. Те се държали надменно и затова той продължил да лети сам по своя път. Разбрал, че прелетните птици не смятат гълъбите за истински птици, а едва ли не за домашни любимци на хората. И те не желаели да общуват с него. Това го накарало да размаха още по-бързо криле. Скоростта го опиянила и той изпреварвал ятата. Така разбрал, че е най-добрият и бърз летец сред тях. Досега винаги бил смятал прелетните птици за много по-добри летци от гълъбите. Така летял и достигнал до Голямото море, коего трябвало да се прекоси, за да се достигне до другата земя. За нещастие, докато летял над морето, се извила буря. Той я видял и бързо прелетял морето, а на надменните птици това отнело много време, те попаднали в капан и бурята ги удавила. Той бил кацнал на скалистия бряг и се втурнал да помага на птиците, нищо, че те досега не му обръщали внимание и се държали надменно. Така успял да спаси почти цяло ято щъркели, а видял как остро летящите лястовички се стрелкат между вълните и сами се спасили. Докато спасявал щъркелите, насреща се задали неговите стари познайници – лебедите, и видял, че дори предсмъртният им вик е застинал в дългите им шии. По-късно му казали, че лебедите не са надменни, а неми и не могат да говорят с никого, независимо дали искат това. Понеже той решил, че лебедите и сега се държат надменно, ги оставил и те се издавили на метри от брега. Този грях тежал на съвестта на младия гълъб и той разбрал, че всички птици са различни и трябва да се съобразява с това и да ги цени именно поради това. Така надменността престанала да го дразни и той виждал само добрата страна на птиците.

На няколко пъти му идвало да се откаже от дългото пътешествие и да се върне при останалите гълъби. При летенето той много се изморявал – явно не бил създаден за продължителни полети, но въпреки това събирал сили и продължавал. В такива моменти той винаги се сещал, че това е нещото, за което винаги е мечтал и разбрал, че ако се върне, няма да е същият. Затова се заставил дори да не мисли за отказване. След това се почувствал наистина свободен и продължил без да му тежи.

След известно време осъзнал цялата картина на прелитането и се разочаровал от ятата прелетни птици, защото разбрал, че както за гълъбите да живеят по дупките в земята е съдба, така за прелетните птици, да се носят по течението, също е съдба. И проумял, че за тях това не е постигане на свобода, защото те са оковани от това да мигрират два пъти в годината. Скоро осъзнал колко жестоко е грешал, като е обвинявал гълъбите, и че отстрани нещата мамят и привличат, но постигнеш ли ги, виждаш истинската им същност. И гълъбът разбрал, че е много повече от прелетните птици, защото за тях прелитането е окови, а за него това е свободата.

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Европа, макар стара и грохнала, беше опасен противник

„Днес той беше победител. Но не се ли заблуждаваше, както всички победители? Хората бяха устроени така, те смятаха, че победите им са вечни. Всеки военачалник мислеше, че като разшири владенията си, като проведе успешен поход или война, ще направи държавата си по-голяма. Владетелите пък считаха, че като присъединят някоя територия, тя ще остане завинаги тяхна. Често обаче не ставаше така. Всяка победа беше временна и мимолетна. След всяка война идваше следващата. Народите по земите се меняха, походите и победите на императорите и владетелите се забравяха и нямаха край. От лицето на земята изчезваха държави, дори цели империи. Днес той мислеше, че заличава Рим и неговата империя от лицето на Европа, че от утре тук ще бъде Хуния, че ще успее да наложи империята на духа, за която цял живот бе мечтал и бе разказвал на Приск. Дали обаче не се заблуждаваше? Дали това нямаше да бъде само една мимолетна победа, която дори нямаше да остави драскотина във вековната памет на тези земи? Той знаеше, че хуните не идваха тук само като воини, те бяха много по-различни от германите, франките и самите римляни. Ако успееха да запазят тези земи, със сигурност щяха да ги променят. Европа обаче бе успяла да възпре и претопи стотици народи. Тя имаше опит. Тя се хранеше от варварските вълни, идващи от изток. Българинът разбираше, че жестокостта на нападателите бе до някъде оправдана. Атила и неговите воини, всичките му съюзници воюваха с Европа. Те бяха дошли до тук, но не като нападатели, а в своята самозащита, заради самосъхранението си. Европа, макар стара и грохнала, беше опасен противник. Ако тези воини бяха останали в степите си, макар да изглеждаха далеч от тази Европа, тя щеше да протегне към тях кокаливите си старчески пръсти и да ги достигне. Като скорпион щеше да излее отровата си в тях и да чака да се разложат, да умрат на място, а тя и останалите им съседи щяха да ги погълнат. Тези мъже бяха разбрали, че трябва да дойдат до тук, за да унищожат корена на Злото, да отсекат дървото из основи. Те бяха тук, за да защитят себе си и своите деца, да защитят своя начин на живот. Битката беше или Европа, или те.“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Хората си спомнят за славата след битката, но никога не се сещат за мъката, скръбта, смъртта

„– Всяка такава битка през деня е бойно поле, върху което се изразяват страсти, проявява се воля и войнска доблест. Нещата, случващи се през деня, са достойни да бъдат възпети от рапсоди. Тогава враговете са от двете страни. Вечер обаче всяка битка притихва. Труповете лежат еднакви един до друг. През деня те са били от различни лагери, молели са се на различни богове, крещели са имената на своите военачалници, а вечер лежат един до друг като приятели. Забелязал съм, че всички ранени, макар да не говорят на един език, да се наричат с различни имена, стенат по един и същи начин. Болката, страхът, гладът, смъртта ги уеднаквява. След няколко години всички те стават все по-еднакви и достигат до първичното си състояние. А първичното състояние, това, което е първично в нас, е че сме тленни, че някога Бог ни е сътворил от кал и пак в калта ще се върнем. Каквото и да мислим за себе си, каквито и страсти, заблуди и илюзии да имаме по време на живота си, колкото и да се опитваме да забравим, че сме смъртни, това ни очаква и то е най-неумолимото нещо на света. Смъртта е само една от крачките на тази неумолимост. Един ден всички ние ще се превърнем в част от тази земя, ще се слеем един с друг и с Бог. Това е най-древната истина. Цялата земя е едно такова поле. Хората си спомнят за славата след битката, разказват за славните действия на този или онзи народ или военачалник, но никога не се сещат за мъката, скръбта, смъртта. Винаги, когато чуете разговор за този или онзи славен водач, за славата на този или онзи народ, помнете, че тези думи се крепят върху такива полета, че славата на този или онзи военачалник се гради върху страха, гибелта, ужаса на хиляди воини, еднакви, сиви, мъртви, топящи се в земята! На неговите и чуждите!“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Понякога хората забелязват нещо като сянка, която притичва през пътя…

Tohol_3D_clear_fon„– Вие кои сте? – попита на свой ред той.

Това са нибелунгите – отвърна Кримхилда, вместо водача на джуджетата.

Какво са, хора или демони? – Авитохол продължаваше с въпросите.

Тези думи явно обидиха джуджетата, защото те се разшумяха.

– Нибелунгите са народ от джуджета, които живеят в тази пещера. Те са невидими за очите на обикновените хора. През деня те почти не се появяват сред хората, из горите и по пътеките се мяркат само нощем. Понякога хората забелязват нещо като сянка, която притичва през пътя, но досега не се е случвало някой смъртен да види жив нибелунг.

– Защо, след като искате да бъдете скрити, се разхождате сред хората? – попита Авитохол.

Нибелунгите служат на нашия двор от поколения. Дори нашата династия носи името на нибелунгите.

Ние служим на двама господари – каза джуджето водач. – Хората гебети ни карат да знаем различни неща за хората. Понякога някое джудже избягва и се смесва с хората. Тогава сред тях се раждат такива като нас. Но обикновените хора се боят от тях.

– Аз съм виждал такъв като вас – отвърна Авитохол. – Той е негър и се казва Зеркон.

Джуджетата явно не бяха чували за Зеркон.

Авитохол си мислеше какъв ли фурор ще предизвика в хунския двор, ако заведе едно от тези джуджета сред хуните. Те смятаха, че Зеркон е единственият нисък човек в света. Българинът се огледа. Колко много от тези ниски човечета живееха в тази пещера.

– Защо хората се боят от вас? – попита Авитохол.

– Ние се занимаваме с магии – каза джуджето и погледна така Авитохол, все едно очакваше той да се уплаши. Българинът обаче се усмихна. Смешното изражение на лицето на джуджето нито го плашеше, нито впечатляваше. През живота си той беше виждал толкова страшни и странни неща, че твърдението на джуджето само го забавляваше. Тези ниски хора не го караха да се страхува, дори не го притесняваха.

Освен магии, ние пазим златото на света. Ние превръщаме неблагородните метали в злато и го пазим за своите господари.

(бел. на автора: Смята се, че нибелунгите са първите алхимици. В средновековието повечето алхимици претендирали, че са ученици на мъдрите джуджета и твърдели, че притежават техни древни рецепти за превръщане на олово и други метали в злато. Именно алхимиците направили много открития в областта на медицината, металургията и химията.)

– Дворът на бургундците ли са вашите господари? – попита Авитохол.

Да. За да подчертаят връзката си с нас, те приеха нашето име и се наричат Нибелунгите.

– Дворът на бургундите е унищожен.

Ние имаме и други господари. През цялото време те се грижат за нас. Те са народ от скитници. Тях също никой човек не ги е виждал. Те скитат из пущинаците и горите и носят качулки и наметала.

– Такива ли? – на шега каза Авитохол и се наметна с пелерината от хипопотамска кожа, а на главата си сложи качулката.

Тумир! Тумир! – повтаряха джуджетата и се отдръпнаха от Авитохол. Той беше потресен от реакцията на нибелунгите. В главата му нещата започваха да се изясняват. Нибелунгите бяха народ, който тумир използваха, за да научават различни неща за хората. Техният нисък ръст им позволяваше да се провират, промъкват и влизат на места, недостъпни за останалите хора. Стигаха ли до тук, до тези отдалечени земи, тумир? Откъде иначе джуджетата щяха да знаят името им?

За миг само Авитохол помисли, че нибелунгите на запад бяха правили това, което българите на изток. Те бяха подкрепяни от тумир и колобрите и бяха разпространявали знанията сред народите. Някога Авитохол смяташе, че това отличава българите от останалите народи, но ето, че сега се оказваше, че на запад също е имало народ като българите.

Въпросите на Авитохол застинаха на устните му.

– Освен магьосници и слуги на тумир, какви сте още? – попита Авитохол.

Ние сме ковачи, най-изкусните ковачи в света!

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Виното е едно от най-големите злини на земята

„Тази безкрайна ода за виното омръзна на българина. По някое време той искаше да каже, че според него виното е едно от най-големите злини на земята. То отключваше всички демони в душите на хората. Като се напиеха, те ставаха тъпи и глуповати или агресивни. Тази течност правеше хората зли и жестоки. Много от лошите дела, особено мъжете, вършеха след като се напиеха с вино. Все пък българинът реши да си мълчи, защото знаеше, че думите му ще накарат всички пияни мъже около масата да скочат и да защитават виното. Той не искаше да участва в спорове. Бероес го бе научил, че на света няма нищо по-безсмислено от споровете. Спор има, когато двама души се опитват взаимно да се убедят в нещо, което смятат за правилно. Когато един човек иска да убеди друг в своето мнение, той не е готов да приеме неговото мнение. Затова спорът е безсмислен. Всеки говори своите си неща и не желае да чуе мнението на човека срещу себе си. Българинът знаеше, че неговите опоненти ще му обяснят, че виното им дава прозрение, че ги извисява все едно са в рая и ако го няма „божествения еликсир”, хората ще намерят нещо друго, което да ги опиянява и да ги кара да се чувстват по този начин, затова само се усмихна. Без да иска, в мислите си той произнесе с гласа на Орест:

„Ако виното го нямаше, хората щяха да намерят нещо друго, което да ги прави такива. Това означава, че не виното е виновно, а хората. Те имат потребност да бъдат пияни, зли и лоши. Не виното е Дяволът, а човекът! Виното само засилва нещата, изяснява ги и ги кара да се проявят по един по-ясен и силен начин. Може би затова латинците са казали, че „Истината е във виното!“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

За да бъде създадена отново България, орендата действа по определен начин

shield_blog_saitСтарецът спря и се усмихна. Личеше си, че дългото обяснение го е уморило, но усмивката показваше, че е доволен. Помислих, че разговорът за тази вечер е привършил. Все пак останах малко разочарован. Тумир беше казал, че ще ми съобщи нещо важно, но нещата, които ми каза, не ме впечатлиха особено, аз в общи линии ги знаех. Не ги бях чувал толкова добре обяснени, но не ми бяха съвсем непознати.

Докато чаках да приключим, старецът заговори и аз разбрах, че се бях лъгал. Истинският разговор явно тепърва предстоеше.

Най-съкровеното знание за орендата е, че тя може да се скрие, но не и да изчезне. Мисията на всеки българин е България да се запази, да оцелее и да пребъде. Както в началото, така и в края на света цялата земя трябва да бъде само българска и ние ще бъдем хората, които ще се изправим пред нашия бог Тангра и ще му покажем какво сме успели да направим на земята и на какво сме научили останалите народи. И ако Тангра хареса това, ще ни остави, ако ли не, ще ни унищожи и ще направи друг народ свои любимци, но за да стане всичко това най-важното е да се запази България и българите да оцелеят. Няма значение къде в пространството ще се намира България, по-важно е да я има като духовна територия. Това сътворение на света може да се нарече българско. Това е епохата на българите и така ще бъде, докато животът не бъде унищожен.

Нещо като че ли изпълни гърдите ми. Сега бях сигурен, тумирът наистина беше най-умният човек на земята и беше посветен в най-дълбоките тайни на Вселената. Много пъти бях чувал българите да говорят за мисията, с която Тангра ги е натоварил, но мисля, че в повечето случаи и те самите не бяха наясно с тази мисия. Едва сега разбрах, че старецът ми разкрива именно тази мисия. Едва сега осъзнах колко са дълбоки познанията на човека, седящ пред мен.

– За да се запазим и оцелеем, орендата позволява целият ни български народ да съществува в спадове и възходи за дълъг период от време. Тя позволява целият народ да се покръства и дори да приема други богове, но орендата винаги остава. Тя понякога излиза и разбужда целия ни народ и така знанието за Тангра и българското се събуждат отново. Това досега винаги е спасявало нашия народ и го е предпазвало и в най-суровите му изпитания. Дори когато другите народи около нас са изчезвали и са били претопявани или изтривани от лицето на Земята, ние сме оцелявали. В такива тежки моменти ни е спасявала орендата, която ни е позволявала да бъдем силни и едновременно с това гъвкави и устойчиви. Орендата ни учи да бъдем търпеливи, да издържаме и да се опираме на Силата.

Но сега слушай най-важното нещо, защото няма откъде да чуеш тази история и няма кой друг да ти я каже. За да бъде създадена отново България, орендата действа по един определен начин. Тя се събужда в душите на трима души. Единият от тях е боил (воин) и неговата задача е да възроди българското бойно изкуство. Той обикновено се чувства воин от момента, в който се роди, и е волеви, силен и търпелив. Освен всичко друго той има задача да брани останалите хора, у които се събужда орендата. Другият човек, у когото се събужда орендата, е тумир. У него се събужда интерес към историята на българите, той бива насочван и открива всички знания, които са нужни на българския род. След време той открива, че „знае” всичко, което е нужно. Това е човекът на знанието. Третият човек, у когото се събужда орендата, е колобър. Той открива истините за древната религия на българите и е в единение с Тангра. Ако се налага, Тангра ще му донесе знамение за осъвременяване на собственото му духовно учение.

Така България може да съществува отново само ако тези трима българи се съберат. И е казано, те ще се познаят и по магическия Път ще призоват и четвъртия човек, у когото се е събудила орендата, а той е владетелят – канът. Защото е казано – един трябва да властва над българския народ и той ще бъде от рода Дуло.

Когато се съберат четиримата, могат да създадат отново България, защото носят в пълнота познание за нея.

Знам, че съществува един знак, в който е закодирано всичко това. Този знак се нарича „тангристки кръст” и в него е закодирано знанието за тази най-съкровена тайна.

– А какво представлява тангристкият кръст, учителю? – поинтересувах се аз. Беше ми толкова интересно това, което тумир разказваше, че не бях усетил как вече бяхме говорили почти цяла нощ. Въпреки дългия разговор, старецът изглеждаше свеж и очите му блестяха със страст. Той като че ли се зареждаше от силата, за която говореше. Очаквах той да се опита да ми нарисува тангристки кръст, но вместо това каза:

– Само върховният колобър може да ти покаже тангристкия кръст, той го носи като медальон около врата си. Медальонът и канският пръстен показват, че зад него застава канът и цяла България или канът колобър и цялото съсловие на колобрите.“

 откъс поредицата „Тангра“

схема тангристки кръст:

shema_tangr_krust

8 Коментари

Filed under История, Книги, Токораз Исто