Той желаел да се бори, не просто да оцелее, а да пътешества и да изживее живота си пълноценно, макар и с риск

Един ден гълъбът се почувства достатъчно укрепнал и започна да разказва историята на живота си:

– Всички гълъби, цялата колония, живеехме в една отвесна скала. Всички ние живеехме в дупки. Всяко семейство си беше свило уютно гнездо в някоя дупка. Цялата канара беше населена от нас. Отвън изглеждаше сякаш дупките са една до друга, но навътре те се разширяваха и се свързваха. Така ние бяхме едновременно в семейството си и в общността. Въпреки че летяхме далеч, всеки от нас се връщаше в колонията и търсеше подслон, подкрепа и компанията на останалите. И всички – големи и малки, добри и лоши, богати и бедни, живеехме по един и същ начин. Всички водехме мизерния си живот, окопани в скалата, и от поколение на поколение предавахме знанията как да се живее под земята, свивайки се. Но това не беше най-лошото, на което старите гълъби учеха малките още от излюпването им. Те ги учеха как не трябва де се отделяш далеч от колонията, че ятото е най-добрата защита за всеки гълъб.

Гълъбът му разказа, как от малък растял различен. Един ден се замислил и разбрал, че старите го учат как да оцелява, но не и как да воюва. Те го учели как да се примирява със съдбата си и когато дойде сокол и си вземе гълъб от ятото, му казвали: “мисли философски”. Но той чувствал, че това е примиренчество и младата му кръв кипяла и се бунтувала. Той желаел да се бори, не просто да оцелее, а да пътешества и да изживее живота си пълноценно, макар и с риск.

Понякога младият гълъб сядал, гледал залеза, плачел за загубените си приятели и мечтаел да бъде сокол.

Другите гълъби си живеели по дупките и въпреки че можели да летят, дори не поглеждали небето. Те се страхували да мечтаят и се задоволявали със сигурността на ятото и спокойствието на един предначертан живот. Всеки гълъб се бил окопал в дупката си и бил доволен, понеже гълъбите живеели така от хилядолетия, и това бил животът им от рождение до самата им смърт.

Точно над тяхната колония минавало голямо въздушно течение, което свързвало Севера с Юга. Всяка пролет и есен над тях прелитали милиони птици, ята от жерави, пеликани, патици и гъски. Младият гълъб гледал птиците и казвал на останалите гълъби, че това са истинските птици. Той обиждал останалите гълъби и ги наричал къртици, плъхове и червеи. С тези си думи той огорчавал най-вече родителите си.

Един ден решил, че е по-лош от родителите си и от съседите, защото лицемерничи и живее като тях, а нищо не прави за сбъдване на мечтите си. Той само седял, гледал птиците и мечтаел за Юга, слушал как те си говорят и искал да бъде сред тях. Изведнъж взел решение да тръгне и се изправил. Родителите и останалите около него се опитвали да го спрат. Те му казвали: “Откъде знаеш накъде отиват птиците и къде ще те отнесе течението? То може да те запрати в морето, да те запокити в някоя канара в планината или да те отведе в сухата, безжизнена пустиня.”

Гълъбът слушал думите на останалите си събратя и разбрал, че това е страх. Той не се страхувал, неизвестното го привличало и копнеел да разкъса веригата, която го свързва с начина на живот на неговите родители и с живуркането в колонията. Затова се сбогувал с родителите си, с дупката, с приятелите си и колонията и тръгнал. Още не бил излетял и родното му място започнало да му липсва. Това го учудило, защото досега непрекъснато критикувал и всичко му се струвало скучно, досадно и потискащо. Сега обаче нямал време, защото трябвало да лети високо, високо. Пътят на птиците се оказал много по-високо, отколкото му се струвало отдолу. Гълъбът обаче бил отличен летец и бързо се изкачил до основния поток на птиците. Той можел да прелита много надалече и да се връща. Бил чувал, че неговите братовчеди разнасяли съобщения из света и пуснати откъдето и да е, можели да се върнат у дома.

Не след дълго гълъбът приближил ято лебеди. Те красиво летели, махайки съвсем бавно, почти мързеливо, с криле. Едва когато се изравнил с тях, разбрал защо всички птици минават над тяхната колония. Течението горе било много силно. Тъй като било есен, силният вятър бързо го движел на юг. Видял, че повечето птици са отпуснали крилете си и се реят, носейки се по течението. Гълъбът опитал да се отпусне и също да се рее, но не бил създаден за такова летене. Те, гълъбите, били създадени да се борят със съпротивлението и да порят въздуха с крилете си. Той разбрал, че е истински летец за разлика от птиците, които се носели около него. Заставил се да лети бавно и се опитал да разговаря с летящите в изрядна фигура лебеди. Учудването му било голямо, когато разбрал, че всички около него се правят, че не разбират какво им говори. Той опитал да заговори жерави, гъски и пеликани, но всички те се правели, че не разбират езика му. Отначало помислил, че лебедите говорят на друг език, но постепенно разбрал, че се преструват. Те се държали надменно и затова той продължил да лети сам по своя път. Разбрал, че прелетните птици не смятат гълъбите за истински птици, а едва ли не за домашни любимци на хората. И те не желаели да общуват с него. Това го накарало да размаха още по-бързо криле. Скоростта го опиянила и той изпреварвал ятата. Така разбрал, че е най-добрият и бърз летец сред тях. Досега винаги бил смятал прелетните птици за много по-добри летци от гълъбите. Така летял и достигнал до Голямото море, коего трябвало да се прекоси, за да се достигне до другата земя. За нещастие, докато летял над морето, се извила буря. Той я видял и бързо прелетял морето, а на надменните птици това отнело много време, те попаднали в капан и бурята ги удавила. Той бил кацнал на скалистия бряг и се втурнал да помага на птиците, нищо, че те досега не му обръщали внимание и се държали надменно. Така успял да спаси почти цяло ято щъркели, а видял как остро летящите лястовички се стрелкат между вълните и сами се спасили. Докато спасявал щъркелите, насреща се задали неговите стари познайници – лебедите, и видял, че дори предсмъртният им вик е застинал в дългите им шии. По-късно му казали, че лебедите не са надменни, а неми и не могат да говорят с никого, независимо дали искат това. Понеже той решил, че лебедите и сега се държат надменно, ги оставил и те се издавили на метри от брега. Този грях тежал на съвестта на младия гълъб и той разбрал, че всички птици са различни и трябва да се съобразява с това и да ги цени именно поради това. Така надменността престанала да го дразни и той виждал само добрата страна на птиците.

На няколко пъти му идвало да се откаже от дългото пътешествие и да се върне при останалите гълъби. При летенето той много се изморявал – явно не бил създаден за продължителни полети, но въпреки това събирал сили и продължавал. В такива моменти той винаги се сещал, че това е нещото, за което винаги е мечтал и разбрал, че ако се върне, няма да е същият. Затова се заставил дори да не мисли за отказване. След това се почувствал наистина свободен и продължил без да му тежи.

След известно време осъзнал цялата картина на прелитането и се разочаровал от ятата прелетни птици, защото разбрал, че както за гълъбите да живеят по дупките в земята е съдба, така за прелетните птици, да се носят по течението, също е съдба. И проумял, че за тях това не е постигане на свобода, защото те са оковани от това да мигрират два пъти в годината. Скоро осъзнал колко жестоко е грешал, като е обвинявал гълъбите, и че отстрани нещата мамят и привличат, но постигнеш ли ги, виждаш истинската им същност. И гълъбът разбрал, че е много повече от прелетните птици, защото за тях прелитането е окови, а за него това е свободата.

откъс от книгата „Нова Притча“, автор Токораз Исто

Реклами

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s