Тези, които се учат от грешките си, са много по-ценни от непогрешимите и глупаците

„– Всеки човек води своите външни битки, сражения и стълкновения. Воините влизат в открити стълкновения, търговците също участват в битки, както и земеделците, дори книжниците имат своите битки. През цялото време обаче всеки един от нас провежда свои вътрешни битки, които са невидими. Не казвам, че са незабележими, защото често външните битки са продължение на вътрешните. Вътрешните битки продължават в хората, докато те не станат воини. Като казвам „воин”, нямам предвид боец или войник, а духовната категория воин. Воинът на духа не е този, който воюва със своите същности и несъвършенства, а този, който постига хармония и омиротворяване на себе си и същностите си, този, който събира частите си и постига концентрация, цялост и единство.

Вътрешната борба на всеки воин става много по-отчетлива, особено ако той участва и в голяма външна битка. Затова воините преди битка са интересни за наблюдение, тогава си проличава тяхното духовно ниво.

След тези думи, Авитохол разбра, че се е отнесъл и се върна към разговора от преди малко.

– Синко, не се притеснявай, че не влезе в битка! Трябва да знаеш, ако един човек сгреши веднъж, може да му се прости. Ако го направи два пъти, това означава, че е непоправим глупак, който не се учи от грешките си. Такъв ще греши цял живот и трябва да го държиш далеч от себе си. Също така се пази от човек, който никога не е грешал, защото неговата грешка тепърва предстои! Патилите хора, тези, които се учат от грешките си, са много по-ценни от непогрешимите и глупаците!“

откъс от поредицата „Тангра“

Тези два коня бяха достойни да се слеят с душата и тялото на някой воин

„Докато вървяхме, проумях, че тези коне не ги държат в някаква конюшня с останалите коне, а може би в някакво подземие. От одеве се движехме в нещо като лабиринт. Скоро ламата ни накара да вземем по една факла в ръце. Изправихме се пред голяма дървена врата. Миризмата на конска тор беше силна и не можеше да се сбърка с нищо. Вдишах с пълни гърди от тази позната и упойваща миризма. За нас нямаше по-хубава миризма на света от тази на кон, съчетана с току-що смачкана зелена трева от степта. Билките се смесваха с миризмата на кон и веднага си представях огромната шир и свободата, и как летя над нея… Без да искам устните ми сами прошепнаха: „Степта е жива!”

Двата коня бяха стреснати от светлината или от ранния час на посещението ни и недоволно цвилеха и танцуваха на място. Може би усещаха, че ще бъдат разделени.

– Стават ли? Ще свършат работа, нали?

– Ще свършат! – поклати одобрително глава Сиджими.

– Досега никога не са били обяздвани – каза ламата.

– Аз ще ги оседлая – каза Олджибай. – Донесете седло!

Знаех, че монголците също като нас израстват върху седлата на конете си. Не можеше да има българин или монголец, който да не може да язди превъзходно. Нали ние, българите, бяхме кентаврите.

Тези два коня бяха достойни да се слеят с душата и тялото на някой воин. Олджибай също бе достоен за тях. Макар и дребен, бях забелязал с колко твърда ръка водеше своя кон, щеше да се справи и с тези животни. Виждах бялата им като алабастър кожа и широките черни ноздри, разширяващи се и жадно поглъщащи въздух. Прекрасни животни, личеше им, че произхождат от българските „небесни коне”.

– Да ги обяздим и да ги боядисаме още тук! – каза Сиджими.

Приближих се като омагьосан към прекрасните животни. Погледнах кобилата и потънах в големите й кафяви очи, в тях имаше стаена толкова мъка, недоверие и в същото време примирение. Беше ми приятно да общувам с животните, това ме успокояваше и ме караше да забравя всичко останало. Така се чувствах преди битка. Тогава всеки български воин остава насаме със своя кон и именно животното бе последното живо същество, с което общуваше. В това имаше нещо много интимно и лично. Това сега ме успокои и ме накара да се чувствам по същия онзи начин, като пред битка.

– Тук има специално приготвено седло за Чжамлин-нин-кора – каза ламата и се приближи с факлата до една ниша. Когато я освети, вътре видяхме чудно седло. То беше от високите седла на българите, но с още по-висока задна част. За пръв път виждах такова седло. То като че ли беше направено да държи своя ездач високо над останалите. Като че ли някой е знаел, че човекът, който ще го язди, ще бъде нисък. Дали наистина хората, създали седлото, са знаели, че дребничкият Олджибай ще седи върху него? В задната част имаше облегалка. За какво ли служеше тази част?!?! Не можеше да е за облягане, защото всеки конник язди с изправен като струна гръб и не е възможно да се облегне назад. Може би беше, за да прикрива гърба от стрели?

Седлото беше изработено от злато. Досега не бях виждал такова великолепие. Богато инкрустирано злато, с два пресичащи се отпред дебели златни пръта. Кожата беше скъпа и не можех да определя от какво животно е, а като украса цялото беше обвито в най-скъпи златотъкани платове. Това беше най-красивото нещо, което бях виждал досега. Как ли щеше да се седи върху златно седло? Колко ли щеше да тежи това нещо? Сигурно всеки нормален кон щеше да се огъне под тежестта му. Погледнах жребеца. Великолепно животно.

– Няма да го боядисвате! – възмутен отвърнах аз.

Гледах бялата кожа на гърба на жребеца, нямаше да допусна такова светотатство. Тези коне носеха в себе си някакво достойнство и чувство за превъзходство, те дори изглеждаха някак дистанцирани и високомерни, нямаше да допусна да преживеят такова унижение.

– Какво ще правим тогава? – попита Сиджими.

– Нещата сами ще се наредят – с убеденост отвърнах аз, без и на мен да ми е ясно какво точно имам предвид и на какво разчитам.

Ламата едва успя да вдигне и да постави тежкото седло върху гърба на коня, добре че Сиджими се втурна да му помага.

– Защо е толкова тъжна кобилата? – попитах аз.

– Наскоро почина последното й жребче. Това се случва все по-често напоследък. Тази досега не е успяла да роди жребче, което да остане живо.

Жребецът биеше къчове, стремейки се да нацели някого от хората, които се опитваха да прикачат седлото с ремъци към гърба му. Ламата се размина на косъм с това копитото да го убие или поне да счупи ребрата му. Добре че се протегнах и го отместих, за да го спася от следващия ритник.

Сиджими също беше отлетял нанякъде. Седлото беше закрепено, но конят се беше развихрил. Той раздаваше къчове наляво и надясно и заплашваше да убие всеки от нас, който си помисли да отлепи гръб от стената. Стояхме и гледахме великолепното животно и не можехме да не изпитаме възхищение. Силният жребец се бореше за свободата си. Кобилата седеше и не помръдваше, тя беше тъжна и изглеждаше много по-примирена.

– Да оседлаем кобилата!? – предложи Сиджими.

– В пророчеството се казва, че трябва да бъде жребец, а и седлото е правено за него – отвърна ламата.

Наблюдавах беснеещото животно и разбрах, че трябва да се намеся. Аз бях шаман. Можех да общувам с духа на коня и да го накарам да се укроти.

– Как се казва жребецът? – извиках аз към ламата.

– Двата коня нямат имена. Такава е традицията. Наричаме ги просто Конят и Кобилата. Тези коне не съществуват, те са само продължение и един ден, когато дойде денят, този от тях, който е избран, ще стане Чжамлин-нин-кора. Именно него ще язди Идващият Буда, този, който ще възвести нова епоха в света, ще разруши стария свят на Калиюга и ще доведе новата епоха.

– Какво означава това име? – продължих да питам аз.

Монахът спря. Личеше си, че не желае да отговори, но все пак скоро промърмори:

– Чжамлин-нин-кора означава „Можещ да обиколи света за един ден”.

Името не съдържаше някаква тайна и не можех да разбера защо ламата не искаше да ни го казва.

– Защо не искаше да ни го кажеш? Нали Олджибай е Хесер хан или Майтрея.

Ламата се намръщи и завъртя глава. Личеше си, че въобще не вярва в мита, който сам бе създал. Това ме накара да се чувствам обиден и заради Олджибай.

Колкото повече време минаваше, толкова по-уверен ставаше конят. Той все повече приближаваше с ритниците си до стената. Макар да бяхме прилепили гърбове до стената, все по-често къчовете му профучаваха в опасна близост до нас. Накрая щеше да се случи нещо лошо.“

откъс от поредицата „Тангра“

Някои легенди разказват, че замъкът е бил стъклен

„– Авалон е дума, която в северните езици означава „ябълка”. Така келтите наричат Острова на блажените. Това е отвъдният свят. Островът отвсякъде е обгърнат с вечна мъгла. В него има изграден каменен замък с високи бойни кули. Някои легенди разказват, че замъкът е стъклен. Там живеят само жени. Всички смятат, че Нимуе е водачката им. На Авалон растат ябълки и те даряват на хората, които ядат от тях, безсмъртие. Затова островът се нарича Авалон, на латински „insula Avallonis” или го наричат „insula pomorum” (остров на ябълката), или „isula vitrea” (стъкления остров). Келтите, живеещи на най-северния остров (Ирландия), смятат, че неговото място е на остров Мананнана, според други мястото на Авалон е някъде на главния остров на Албиона.

– А ти какво ще ми кажеш за Авалон? – българинът се обърна към жената до него.

– За мен това е сарактът – отвърна тя. – Мнозина ме наричат Девата на Езерото и казват, че живея под водата на езерата, че контролирам духа на природата. Авалон е един прекрасен свят. В него са събрани природните сили. Тези, които движат залеза, прилива, луната, повея на вятъра… Когато имаш дълбочината да познаваш всичко това, когато имаш силата да се претопиш, да изчезнеш, да се слееш с природата, ти ставаш част от Авалон.

Изведнъж жените, които ги предвождаха, се спряха на място. Пред тях като стена се изправи огромно валмо мъгла. И ако досега мъглата се стелеше над блатото като водата на море и само тук-там се появяваха вълни, по скоро от тяхното движение, сега това, което се намираше пред тях, се извисяваше като планина. Българинът също спря. За миг му се стори, че мъглата се втвърдява и превръща в някакъв огромен къс лед, но не прозрачен, а бял. Той стоеше онемял пред тази гледка. След миг до ушите му достигна приглушеният вик на някого. Човек ли беше, или призрачно същество? Заслуша се в далечните викове, които достигаха до него. Той вече бе участвал в такъв лов. С ужас си спомни отново денонощията прекарани в блатата над Ктесифон заедно с персийския принц Бахрам. Отново се заслуша, този път по-внимателно. Не можеше да има грешка. Някъде пред себе си дочуваше шумовете на лов, блатен лов. Едно само не можеше да разбере, това истински шумове ли бяха и сега ли се случваше този лов, или „присъства” на лов от своите спомени? За миг му се стори, че ако препусне напред, пред очите му ще се появи изкаляният Бахрам Гур и изтощеният и мразещ го Орест. Без да желае, искайки само да провери какви са тези звуци отпред, Авитохол побутна Аспа да направи една крачка. В този момент шумовете станаха по-силни. Погледна към Анна, която, изпъната като тетивата на лък, бе застанала до него. Зад нея бяха феите. По държането им разбра, че и те чуваха виковете.

Изведнъж от мрака пред тях се появиха стадо сърни. Те изплуваха от мъглата като призрачни същества. Вървяха плахо, като че предусещаха присъствието на хора пред себе си. Авитохол видя черните влажни муцуни на кошутите, красивите им очи и тревожно махащите опашки. Обзет от някакъв прадревен порив да ловува и виждайки толкова близо сърните, които му напомниха на гур, мъжът наддаде боен вик и се втурна срещу животните…“

откъс поредицата „Тангра“

Много хора са тръгвали да я търсят, но малцина са се връщали…

„– Дунсен лама, как да открия Пещерата на колобрите? Обещахте, че ще ми разкажете!

Личеше си, че ламата е изумен от грубото ми прекъсване. Въпреки това той се обърна към мен.

– Не съм обещавал да ти казвам къде е пещерата. Казах, че ще ти прочета някои текстове и ако ти си посветен, ще я откриеш. Досега никога никой лама не си е позволявал да разкрие пред други хора пътя към Шамбала. Това е най-строго пазената тайна в будизма, в цяла Азия и света.

– Какво общо има Шамбала с пещерата?

– Всъщност това, за което питаш, ние наричаме Шамбала. Това е една скрита високо в планините страна. Много хора са тръгвали да я търсят, но малцина са се връщали, а тези, които са я откривали, повече не са се връщали. Шамбала е скрита от света чрез магия. Тя е по-скоро духовна територия, отколкото истинска земя.

В преданията на всеки народ има една територия, откъдето той е тръгнал, това е люлката на неговото зараждане. По-късно всеки народ продължава да поддържа в паметта си тази територия и я определя за свой рай. Това място е люлка на цивилизацията и всички народи поддържат духовна връзка с него, макар да са минали хиляди години, откакто са го напуснали. Така китайците говорят, че първият им император Хуан ди, една митическа личност, е дошъл от запад. Той им донесъл познанията как да отглеждат коприна, да обработват земите си, да създадат държавата си. Той ги научил как да воюват и да отбраняват постигнатото, дарил ги с изкуства и цивилизация. За този император има хиляди легенди. Всички твърдят, че той често посещавал Западния рай и идвал от там яздещ дракон и така се спускал над Поднебесната.

Индийците говорят, че на север в Химават се намира свещена земя, където живеят техните богове: Шива, Брахма, Парвати. В техните Веди още се споменава, че родината на индийците арии е в една котловина сред планините. Именно това са големите битки, описани в свещените индийски писания. Битките между хората, които първоначално са живели в Индия – дравидите и ариите.

Персите пък си спомнят, че Ария – родината на всички арии, е била на изток. Така, като прекараме вектори от всички тези писания и свещени текстове и ги кръстосаме, ще видим, че те се пресичат точно над тези планини. Тук е свещената земя на всички народи. Тук е Западният рай на будистите – прабхупада.

Ти го нарече Пещерата на колобрите, но това не променя нещото, което търсиш. Китайците го наричат Шанг или Шунг, индийците наричат свещения град Шангри ла. Някои смятат, че е в Химават, други – в Алтай, трети – в Тибет, четвърти – в долината Тарим.

Ние, понеже сме най-близо до него, имаме най-точна представа за Шамбала. Тази земя също така се нарича Агарта. Някои хора смятат, че Агарта е страната, а Шамбала е градът в нея. Ние смятаме, че това е близо до планината Кайлас и езерото Мансаробер. Ние наричаме града вътре Кхюнтлунг Нулкер, най-голямата сграда е „Сребърният дворец” – Таруд, други наричат този дворец Калапа. Това е Олмо Лунгрин или Шамбала.

Антите наричат тази страна Беловодие и смятат, че е на юг, а древните йонийци – Хиперборея, и смятат, че е в далечния север, персите пък говорят за пещерата на бог Митра и също я определят като пещера в нашите планини.

Колкото повече знаеш, толкова по-точно можеш да определиш къде е Шамбала.

– Аз не знам много за тази страна и не мога на прекарам тези вектори, за които вие говорите. Затова ви благодаря, че ми казахте къде да я търся – не можех да потисна радостта си.

– Това, че не знаеш много, също не е пречка. Може това, което знаеш, да е по-точно и да се окажеш много по-близо от мнозина други.

– Как близо?! Аз ще я открия! Аз имам оренда и когато наближа, тя ще ми посочи страната!

– Не бързай да се радваш! Това, че знаеш мястото, съвсем не означава, че тя ще ти се разкрие. На теб какво ти казаха, когато трябваше да я търсиш?

– Отначало нищо не знаех, сега съм сигурен, че се намира някъде в подножието на връх Тенгридаг. Това според нас се намираше в планината Имай или Златната планина.

– А какво очакваш да откриеш там?

– Как какво? Някаква пещера.

– Пещера… Добре, търси пещера. Всъщност ще откриеш, каквото търсиш. Шамбала не е само низина или град, тя е плод на нашите най-горещи молитви. Всеки открива Шамбала според нагласата си и колко е готов да понесе и навлиза в нея, доколкото му се позволи да влезе. Когато ние произнасяме своята молитва „Ом, мани падмехум!” („О, съкровище в лотоса!“), освен че имаме предвид прозрението и нирвана, която се крие в лотоса – символ на духовното развитие и преражданията, имаме и още нещо наум. Скритото в лотоса съкровище е Шамбала. Това е мястото, към което всички ние се стремим. Това е нашият рай. В това място са се събрали всички духовни учители, живели някога в света. Тези учители могат да живеят хиляди години в Шамбала. Повечето от тях, след като са изпълнили земната си мисия, обратно са прибрани в Шамбала, където е и мястото им. Тези Световни учители се наричат махатми, което означава „велики души”.„

откъс от поредицата „Тангра“

Според учението на Буда пътят към нирвана е труден

„– Учителю, кажете ми кое е най-важното нещо, което отличава будизма от другите учения!

Монахът се усмихна.

– Това е учението за Средния път. Чувал ли си за него?

Бях чувал, но нищо не бях разбрал, затова той заговори:

– Да следваш Средния път означава да следваш себе си. Център на твоята философия да станеш ти самият. Всичко да съобразяваш с това, което си. До този път нашият учител Шяка Муни Гаутама достигнал, след като се бил посветил на аскеза. Той бил останал само кожа и кости, но и тогава не се почувствал по-силен от плътта и тленното. Напротив, колкото повече гладувал, толкова повече мислил за тялото си, освен това в борбата за победа над тялото той мислил само за него. И колкото по-слаб ставал, толкова по-зависим ставал от тялото си. Тогава прозрял, че не бива да се бориш със себе си и да вървиш срещу природата си. Започнал да се храни и развивал тялото си така, както преди това бил развивал духа си. Вече го правел и с двете. Всъщност развивал всичко, което имал, и се възползвал от цялото си същество. Това той нарекъл Среден път. Затова в много храмове го изобразяват с дебел объл корем, за да демонстрират принципа на Средния път.

– Това не е ли продължение на тантра? – реших да блесна със знанията си аз.

– Да! – учуден старецът погледна към мен. – Средният път е път на ненасилие дори към себе си.

След това старецът ми разказа повече за будизма. От него разбрах, че будистите вярват, че преди своето раждане в образа на Гаутама, Буда е преминал дълга редица от прераждания, че в предишните си превъплъщения той е бил и човек от всички касти и занаяти, и бог, в това число и върховният индуистки бог Брама или Брахма. (Според Палийския закон в миналите си превъплъщения Буда е бил 85 пъти цар, 83 пъти брахман и отшелник, 5 пъти роб, 3 пъти парий, 4 пъти змия, 10 пъти лъв, 18 пъти маймуна и т.н.) Само той достига нирвана (прекъсване, загасване), след която свършват всички прераждания.

Според учението на Буда пътят към нирвана е труден. Човек може да я постигне единствено сам, без каквато и да било помощ. Буда не отричал съществуването на боговете, но отказвал да говори за тях. Това бил един от четиринадесетте въпроса, на които отказвал да отговори. Може би защото не е вярвал в боговете, а се е чувствал наравно с тях или дори по-върховен от тях. Така или иначе той казвал, че дори боговете са подложени на проклятието на самсарата. (самсара – колело на преражданията) Затова постигналият просветление човек стои по-високо от боговете. Всеки човек може само по свой Път да достигне до нирвана през ужаса на преражданията.

След това старецът ми разказа за двете най-важни течения в будизма: Голямата колесница (махаяна, широк път) и Малката колесница (хинаяна, тесен път).

„Малката колесница” обещавала освобождаване само на избраниците, които с помощта на самодисциплина и медитация можели постепенно да преодолеят личното начало и да се откъснат от кръга на самсарата. „Голямата колесница” облекчавала Пътя към нирваната, като призовавала за водачи небесните буди и бодхисатви. Тантристите прокарали трети Път. Те приписали на ваджрата, която започнали да наричат „диамант”, „гръмотевичен грохот”, магическа сила способна да разкъса за миг веригата на кармата. Това била третата колесница на будизма: „ваджраяна”, „Колесницата на гръмотевичния грохот”.

След разговора с Дунсен Ринпоче, много от нещата вече ми бяха по-ясни. Поблагодарих му и бавно се изправих.

– Животът винаги е страдание! Причината за всички наши мъки е една – желанието. Няма да страдаме само когато престанем да желаем, престанем да живеем. Не привързвай сърцето към децата си, не трупай богатство и не страдай за него, когато дойдат потисници! Научи се да гледаш на тях като на благодетели, които ще те освободят от желанията, отравящи битието!„

 откъс от втора книга „Ат“ от поредицата „Тангра“

Сократ бил смятан за най-умния човек в света

„– Вторият философ, който допринесъл много за развитието на научната мисъл и философията, бил Сократ. Най-важното нещо, което той казал, било: „Познай себе си!” Сократ разбрал, че всички знания и въобще всичко, което човек може да научи за света и Бог, преминава през него. Той бил най-важното нещо в борбата за опознаване на света и Бог. Той бил фокусът на света, но и нещото, което гледа и анализира. Ако не познаваш очите си, ако не знаеш как ти самият възприемаш нещата, как можеш да си сигурен, че това, което виждаш, е истина? Най-малката промяна и дефект в окото поражда огромна разлика в това, което виждаме. Именно чрез себе си човек опознава Бог, затова Сократ казал: „Познай себе си!” и това било най-важното.

Сократ бил смятан за най-умния човек в света. Той не обичал да дава отговори, а се опитвал чрез въпроси да накара учениците си да достигнат до отговора, който търсят. Опитал да им покаже, че те трябва да прекъснат порочната верига въпрос-отговор и да не се поставят в положението на ученици и незнаещи. През цялото време мъдрецът се опитвал да обясни на хората, отишли при него, че той не може да ги научи на нищо, че отговорите на въпросите, които те искат да получат, са заключени в тях и не могат да ги получат отвън, а сами трябва да достигнат до тях, но търсейки ги в себе си. Понякога Сократ дотолкова успявал да обърка своите слушатели, че те загубвали яснота на мисълта и започвало да им се струва, че от разговорите и дългите риторики няма смисъл. Те били слаби и с крехка мисъл. Всъщност учителят се опитвал да им покаже, че няма истина и всичко, което поискаш, можеш да приемеш за своя истина, да го защитаваш, след това да приемеш друга истина и със силата на същата логика да защитаваш и нея. Провокацията била най-силното оръжие на Сократ. За съжаление повечето от думите и идеите му останали неясни за учениците му. Те по скоро го имитирали, но не го разбирали.

Докато говореше, Аспасий бе притворил очи и като че се бе замечтал.

– Вие разбирате ли го? – позволих си да прекъсна мечтанието на учения.

– Колко много съм чел и слушал за разговорите на Сократ с учениците му. Вниквал съм във всяка дума. Той наистина е бил изключително умен човек, с ясна и силна мисъл. Като бях млад, мечтаех да седна при краката му и да го слушам. Тогава смятах, че аз ще бъда единственият, който ще го разбира. По-късно седях в краката на Теон и Хипатия и си дадох сметка колко трудно е да разбираш гении и истински учени. И Теон, и Хипатия бяха истински учени, така бяха устроени. Може би те са имали от онази душа, която според Питагор ги тласка към философия, усъвършенстване и сливане с Бог. Аз обаче много по-често бях в състоянието на глупавите и неразбиращи ученици на Сократ. Чак по-късно осъзнах, че не съм истински учен, а съм роден за помощник на учените и всичките ми опити да бъда като тях са само напразни мечти.“

откъс от поредицата „Тангра“