Тези два коня бяха достойни да се слеят с душата и тялото на някой воин

horses„Докато вървяхме, проумях, че тези коне не ги държат в някаква конюшня с останалите коне, а може би в някакво подземие. От одеве се движехме в нещо като лабиринт. Скоро ламата ни накара да вземем по една факла в ръце. Изправихме се пред голяма дървена врата. Миризмата на конска тор беше силна и не можеше да се сбърка с нищо. Вдишах с пълни гърди от тази позната и упойваща миризма. За нас нямаше по-хубава миризма на света от тази на кон, съчетана с току-що смачкана зелена трева от степта. Билките се смесваха с миризмата на кон и веднага си представях огромната шир и свободата, и как летя над нея… Без да искам устните ми сами прошепнаха: „Степта е жива!”

Двата коня бяха стреснати от светлината или от ранния час на посещението ни и недоволно цвилеха и танцуваха на място. Може би усещаха, че ще бъдат разделени.

– Стават ли? Ще свършат работа, нали?

– Ще свършат! – поклати одобрително глава Сиджими.

– Досега никога не са били обяздвани – каза ламата.

– Аз ще ги оседлая – каза Олджибай. – Донесете седло!

Знаех, че монголците също като нас израстват върху седлата на конете си. Не можеше да има българин или монголец, който да не може да язди превъзходно. Нали ние, българите, бяхме кентаврите.

Тези два коня бяха достойни да се слеят с душата и тялото на някой воин. Олджибай също бе достоен за тях. Макар и дребен, бях забелязал с колко твърда ръка водеше своя кон, щеше да се справи и с тези животни. Виждах бялата им като алабастър кожа и широките черни ноздри, разширяващи се и жадно поглъщащи въздух. Прекрасни животни, личеше им, че произхождат от българските „небесни коне”.

– Да ги обяздим и да ги боядисаме още тук! – каза Сиджими.

Приближих се като омагьосан към прекрасните животни. Погледнах кобилата и потънах в големите й кафяви очи, в тях имаше стаена толкова мъка, недоверие и в същото време примирение. Беше ми приятно да общувам с животните, това ме успокояваше и ме караше да забравя всичко останало. Така се чувствах преди битка. Тогава всеки български воин остава насаме със своя кон и именно животното бе последното живо същество, с което общуваше. В това имаше нещо много интимно и лично. Това сега ме успокои и ме накара да се чувствам по същия онзи начин, като пред битка.

Тук има специално приготвено седло за Чжамлин-нин-кора – каза ламата и се приближи с факлата до една ниша. Когато я освети, вътре видяхме чудно седло. То беше от високите седла на българите, но с още по-висока задна част. За пръв път виждах такова седло. То като че ли беше направено да държи своя ездач високо над останалите. Като че ли някой е знаел, че човекът, който ще го язди, ще бъде нисък. Дали наистина хората, създали седлото, са знаели, че дребничкият Олджибай ще седи върху него? В задната част имаше облегалка. За какво ли служеше тази част?!?! Не можеше да е за облягане, защото всеки конник язди с изправен като струна гръб и не е възможно да се облегне назад. Може би беше, за да прикрива гърба от стрели?

Седлото беше изработено от злато. Досега не бях виждал такова великолепие. Богато инкрустирано злато, с два пресичащи се отпред дебели златни пръта. Кожата беше скъпа и не можех да определя от какво животно е, а като украса цялото беше обвито в най-скъпи златотъкани платове. Това беше най-красивото нещо, което бях виждал досега. Как ли щеше да се седи върху златно седло? Колко ли щеше да тежи това нещо? Сигурно всеки нормален кон щеше да се огъне под тежестта му. Погледнах жребеца. Великолепно животно.

– Няма да го боядисвате! – възмутен отвърнах аз.

Гледах бялата кожа на гърба на жребеца, нямаше да допусна такова светотатство. Тези коне носеха в себе си някакво достойнство и чувство за превъзходство, те дори изглеждаха някак дистанцирани и високомерни, нямаше да допусна да преживеят такова унижение.

– Какво ще правим тогава? – попита Сиджими.

– Нещата сами ще се наредят – с убеденост отвърнах аз, без и на мен да ми е ясно какво точно имам предвид и на какво разчитам.

Ламата едва успя да вдигне и да постави тежкото седло върху гърба на коня, добре че Сиджими се втурна да му помага.

– Защо е толкова тъжна кобилата? – попитах аз.

– Наскоро почина последното й жребче. Това се случва все по-често напоследък. Тази досега не е успяла да роди жребче, което да остане живо.

Жребецът биеше къчове, стремейки се да нацели някого от хората, които се опитваха да прикачат седлото с ремъци към гърба му. Ламата се размина на косъм с това копитото да го убие или поне да счупи ребрата му. Добре че се протегнах и го отместих, за да го спася от следващия ритник.

Сиджими също беше отлетял нанякъде. Седлото беше закрепено, но конят се беше развихрил. Той раздаваше къчове наляво и надясно и заплашваше да убие всеки от нас, който си помисли да отлепи гръб от стената. Стояхме и гледахме великолепното животно и не можехме да не изпитаме възхищение. Силният жребец се бореше за свободата си. Кобилата седеше и не помръдваше, тя беше тъжна и изглеждаше много по-примирена.

– Да оседлаем кобилата!? – предложи Сиджими.

– В пророчеството се казва, че трябва да бъде жребец, а и седлото е правено за него – отвърна ламата.

Наблюдавах беснеещото животно и разбрах, че трябва да се намеся. Аз бях шаман. Можех да общувам с духа на коня и да го накарам да се укроти.

– Как се казва жребецът? – извиках аз към ламата.

– Двата коня нямат имена. Такава е традицията. Наричаме ги просто Конят и Кобилата. Тези коне не съществуват, те са само продължение и един ден, когато дойде денят, този от тях, който е избран, ще стане Чжамлин-нин-кора. Именно него ще язди Идващият Буда, този, който ще възвести нова епоха в света, ще разруши стария свят на Калиюга и ще доведе новата епоха.

– Какво означава това име? – продължих да питам аз.

Монахът спря. Личеше си, че не желае да отговори, но все пак скоро промърмори:

– Чжамлин-нин-кора означава „Можещ да обиколи света за един ден”.

Името не съдържаше някаква тайна и не можех да разбера защо ламата не искаше да ни го казва.

– Защо не искаше да ни го кажеш? Нали Олджибай е Хесер хан или Майтрея.

Ламата се намръщи и завъртя глава. Личеше си, че въобще не вярва в мита, който сам бе създал. Това ме накара да се чувствам обиден и заради Олджибай.

Колкото повече време минаваше, толкова по-уверен ставаше конят. Той все повече приближаваше с ритниците си до стената. Макар да бяхме прилепили гърбове до стената, все по-често къчовете му профучаваха в опасна близост до нас. Накрая щеше да се случи нещо лошо.“

откъс от поредицата „Тангра“

Реклами

Вашият коментар

Filed under История

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s