Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва…

– Тъй като живеели в тази планина, бесите били много добре подготвени като воини, те можели да се движат с дни, без да спират, тичали бързо и се катерили като планински кози. Начинът им на водене на бой представлявал вихрена атака, съпроводена с неистови крясъци, които всявали ужас в душите на враговете им. Обикновено след първата атака бесите пречупвали и разбивали враговете си, а след това ги преследвали поединично и ги доунищожавали. Това още повече затвърждавало славата им на сурови воини. Ако им се случело да бъдат разбити, те се пръсвали из планината и всеки започвал да води лична война с враговете. Бесите, макар и много рядко, претърпявали поражение, но никога не били победени и покорени.

Фалангата на Александър навлязла в Родопа, но там не успяла да се разгърне. Отначало ветераните на Александър се движили в тесните проходи и клисури, а отгоре, от върховете, бесите ги наблюдавали безизразни и мълчаливо и безпристрастно ги съпровождали. Те като че ли не можели да разберат какво става и били само неми наблюдатели. Александър започнал да се притеснява. Това, че не го нападали, го изнервяло. Той искал да се изправи срещу враг и да воюва. Тогава разузнавачите му заловили един бес и го отвели при македонеца.

– Кой е вашият владетел? – попитал Александър.

– Ние нямаме владетел – бил гордият отговор на беса.

Тогава Александър помислил, че това са диваци, които все още не са открили, че всеки народ трябва да има владетел и да се обединява около владетелския род, и колкото по-могъщ е владетелят, толкова по-силни са народът и държавата. Александър погледнал снизходително беса и го помислил за дивак.

– Ние търсим прорицалището на Дионисий – казал македонецът. – Кой е вашият първожрец?

– Ние нямаме първожрец – отвърнал бесът.

– Добре тогава – започнал да се гневи Александър. – Миналата нощ няколко от вашите воини ни атакуваха, някой трябва да ги е предвождал, кой е вашият военачалник? Поне военачалник имате! Искам да сключа договор с някого.

– Ние нямаме военачалник!

След това пред стъписания поглед на този, който скоро щял да властва над цялата земя, бесът казал:

– Ние сме синове на планината, ние се завиваме с меките облаци над Родопа планина, нашият брат е вятърът, а нашият въздух е свободата. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел на себе си и е свой цар. Всеки един от нас е жрец и пророк, всеки един от нас е духовник, всеки един от нас е отделна армия и сам си е военачалник. Ние сме беси. Всеки един от нас е владетел, воин и жрец. Ако искаш да подпишеш договор, трябва да се разбереш с всеки един от нас поотделно.

– Това е безумие! – разгневил се македонецът.

– Така смяташ ти. Ние не сме свикнали да се подчиняваме на никого. Ние сме свободни в своите избори и никой не смее да ни заповядва. Ти наричаш това безумие, ние го наричаме свобода. Както и да го наричаме обаче, сега ти си в нашата земя, тук важат нашите правила. Когато си в Македония, спазвай твоите закони, но тук си длъжен да постъпваш по нашия начин.“

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

Някога българите-шумери създали първите градовете в света

„Българинът беше виждал и посещавал много такива градове. Някога блестящи и живи, днес те бяха западнали и населени с много повече хора, отколкото можеха да поберат. Символите на Рим бяха виите – каменните пътища, които свързваха градовете и им осигуряваха търговска и военна връзка. Те като паяжини се разстилаха над територията на цялата империя. Вторият символ бяха градовете, а третият – акведуктите и канализацията. Когато Рим западна, това бяха първите неща, които започваха да се рушат. Виите се рушаха и камъните им се ползваха за други цели, мостовете над реките се рушаха и срутваха и само акведуктите, като безмълвни паметници, продължаваха да се извисяват. Те бяха паметта на това, което е било някога в разцвета на Рим.

След разрухата, която бе настъпила с упадъка на Рим, бяха дошли нашествениците. Всъщност това не беше истинско нашествие, защото нямаше битки и войни. Новите племена просто дойдоха и заеха обезлюдените земи и градове. С тях се бе завърнал животът. Днес градовете кипяха от живот. В тях заедно живееха келтската, римската и варварската култури. В тези градове се зараждаше общество, което не беше номадско, хората се опитваха да живеят като римляни, но по своя си начин. Варварите вече обработваха земята, учеха се на занаяти, които бяха нужни на хората, живеещи в града. В същото време воините, облечени в шарени дрехи, все така мечтаеха за грандиозни битки в откритите площи на степта.

Градът се оказваше по-силен от свободолюбивия дух на хората. Той ги покоряваше и претопяваше. Градът беше странно място. Който и народ да се заселеше в него, започваше да се променя и да живее както народът, населявал го преди това, дори народите да нямаха никаква връзка помежду си. Градът и цивилизацията обезличаваха хората, стените ги притискаха като в затвор. В града „матрицата“ на обществото бе най-видима. Тук, където хората бяха наблъскани един в друг, живееха и ходеха върху главите си, социумът трябваше да е най-добре организиран и се виждаше най-ясно. Мъжът бе сигурен, че дори хуните, затворени в градовете, щяха да започнат да се променят. Някои от тях вероятно щяха да се поболеят заради липсата на свобода и простор и да избягат. Други обаче щяха да опитат да се приобщят, а градът щеше да ги обезличи и формира, докато не ги превърне в граждани.

Мъжът се замисли дълбоко. Някога българите-шумери бяха създали градовете. Въобще града като понятие и структура. Техните градове били първите в света. Означаваше ли това, че те са създали и „матрицата”, може би затова те трябваше да са хората, които да посочат изход от нея? Може би това бе причината така да са привлечени от градовете и носеха мисията, която той много добре познаваше, и точно те бяха хората, които щяха да донесат новия ред на света. Българинът се замисли как ли са се чувствали шумерите, първите цивилизовани хора, когато е трябвало да напуснат градовете и за една нощ да станат номади? Явно вярата им е била много силна, за да се подчинят и чувството им за мисия да надделее. Да! След като бяха създали първите градове в света, религията, писмеността и всички други неща, които днес се наричаха цивилизация, те бяха казали на акадите – източните семити, че един ден просто ще си тръгнат. Така и сторили. Изчезнали, все едно никога не са били сред хората, сякаш се въздигнали към небето. Едва след това хората в Междуречието осъзнали, че те през цялото време говорели за Небето и се наричали синове на Небето.“

откъс от поредицата „Тангра“

Наричаха ни „светлите глави“, защото имахме мисия, красиви мечти и умове

„– Чак сега разбирам колко сложен си като човек! В теб живее цяла Вселена! Ти имаш красив ум и всичко, до което се докоснеш, го озаряваш със Светлина! Караш света да оживява и му придаваш толкова смисъл и дълбочина! През твоя поглед той е толкова ясен и красив! Много ми харесва да гледам света през твоите очи! Дори когато обясняваш най-сакралните неща, които най-големите философи и светци са описали като загадки и тайни, ти ги описваш толкова ясно и просто! Всеки път, когато разговаряме, разбирам колко малко се иска от човек, за да бъде духовно буден и всеки разговор с теб ме зарежда с оптимизъм и повдига воала на неяснотата пред очите ми!

– Престани да ме ласкаеш, защото ме притесняваш! Всичко това е вярно, но само за теб. Това е процес, в който участват двама, ако ти не беше готов, нямаше да усещаш и разбираш нещата по този начин!

Много е важно да имаш това, което ти наричаш „красив ум”, но то се постига с духовно израстване и яснота. За да го притежаваш, ти е нужно и нещо друго.

– Какво е то?

– Трябва да имаш красиви мечти! Мечтите са най-светлото нещо, към което човек може да посегне. Там, в мечтите си, човек може да се освободи от оковите на тленното, на грозната, озъбена реалност. Там човек може да се докосне до божественото. Много от хората са толкова нещастни и в плен на „матрицата”, че дори мечтите им са жалки, грозни и незначителни. Как може да ти харесва човек, да се влюбиш в него, когато дори мечтите му са черни. Такива хора са грозни и отблъскващи, те не обичат живота и не могат да му се радват. С тях се случват различни неща, но те не ги осъзнават, защото те нямат значение нито за тях, нито за другите хора, нито за Вселената. Те са обречени, те са сенки, гебети, носят мрак на света и го разпръскват около себе си. Такива българи не може да има. Затова нас ни наричат „светлите глави”, защото имаме мисия, красиви мечти и умове. Ние заразяваме и другите с красотата на нашия свят. Ние разсейваме мрака и разпръскваме Светлина около себе си, помагаме на хората да започнат да мечтаят, да искат да живеят и да се борят. Не ги караме да сбъдват чужди мечти, пък били те и нашите, а им показваме как да се борят с „матрицата” и да търсят себе си.„

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто

Въздухът беше сив и се движеше като някаква тъмна пелена

„…Преди миг той се намираше върху гърба на своя лактофаест жребец, а ето сега вече бе стъпил върху сухата, безплодна земя на саракта. Всичко около него беше мрачно. Целият свят бе оцветен в нюанси на сивото. Въздухът също беше сив и се движеше като някаква тъмна пелена, като черна мараня, която караше всичко да оживява, а краищата на черните растения се разтваряха в тази мараня и губеха ясните си очертания. Всичко около него бе потънало в полумрак. Авитохол се оглеждаше, но беше нащрек. За пръв път сарактът му се струваше така развълнуван. Той беше като живо същество и като че ли реагираше на битката, която в този момент се водеше на Каталаунското поле. Българинът се оглеждаше малко припряно, защото осъзнаваше, че тук, където и полъхът на вятъра е като движение, ще му бъде много трудно в здрачевината да различи „сянката“. Тук „сянката“ беше като у дома си и можеше да се скрие навсякъде. Чия можеше да е тази „сянка“? Душата на велик български воини, преминала през преградите на световете, черната душа на някой зъл враг или могъщ владетел, който искаше да навреди на хуните или воините на Атила, а може би българин, решил в този момент да накаже хуните и Атила за това, което бяха сторили с неговия народ?! Авитохол беше сигурен, че в тази битка душите на българите, макар унищожени и унизени от хуните, бяха на тяхна страна. Мъжът беше нащрек. „Сянката“ го бе примамила, беше го следила и наблюдавала. Ето сега той беше тук, но нея я нямаше, това го притесни още повече. Като воин той знаеше, че щом изпуснеш противника от очи, това вещае лошо развитие на ситуацията. А може би сянката беше на някое божество или демон? Авитохол осъзна, че се разсейва. Сега най-важното беше да намери „сянката“. Забрани си да мисли за странични неща и дори да разсъждава върху въпроса чия може да е сянката, дори да беше на воин, демон или на смъртта, сега това не беше важно. Трябваше по най-бързия начин да я открие.“

откъс от поредицата „Тангра“

Древната българска традиция да си завързваме мартеница

В световната история годината винаги започвала с раждането на природата. Така годината започвала или в края на месец декември, или от месеца, който бил кръстен на бога на войната Марс. За българите март месец било времето, когато природата се събуждала след зимата, това било време за ново начало и живот. Тогава те се подготвяли за преброяване на българската армия. Всички мъже се събирали и се въоръжавали, за да са готови за предстоящите битки. Провеждали се състезания (кушии) (днес Тодоров ден), на които се проверявало бойното ниво и въоръжението на българските воини. На друг голям празник бойците провеждали битки помежду си на алай или гумно. Този празник при земеделските християнски народи съответства на Гергьов ден, а при волжките българи се нарича Сабантуй. Вярвало се, че ако на този празник се даде жертвоприношение, това ще омилостиви бог Тангра и той няма да поиска жертви от народа на българите по време на войните, които ще се проведат през цялата година.

Българите вярвали, че във вените им освен кръв тече и свещената сила – оренда. За да омилостивят Тангра, в по-древни времена те порязвали ръката си над китката, като капките кръв не трябвало да падат на земята, защото кръвта била свещена, а да изсъхнат на ръката. Някои воини връзвали бяло конче на китката си и така стичащата се кръв го обагряла и засъхвала по него. По-късно те престанали да си причиняват рани, а при честването на този празник си завързвали бял и червен конец, като продължение на прабългарската традиция. Белият цвят символизирал орендата, а червеният – кръвта.

Днес тази традиция е много популярна и има множество легенди за това откъде произлиза мартеницата, но е важно да се знаят нейните древни корени. Някои хора се притесняват, че тя е езически обред. Трябва да се знае, че голяма част от празниците и ритуалите в българската „християнска“ традиция са пренесени от най-дълбоката езическа древност на народа ни.

На всички българи, Честита Нова 7524 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.