Въздухът беше сив и се движеше като някаква тъмна пелена

„…Преди миг той се намираше върху гърба на своя лактофаест жребец, а ето сега вече бе стъпил върху сухата, безплодна земя на саракта. Всичко около него беше мрачно. Целият свят бе оцветен в нюанси на сивото. Въздухът също беше сив и се движеше като някаква тъмна пелена, като черна мараня, която караше всичко да оживява, а краищата на черните растения се разтваряха в тази мараня и губеха ясните си очертания. Всичко около него бе потънало в полумрак. Авитохол се оглеждаше, но беше нащрек. За пръв път сарактът му се струваше така развълнуван. Той беше като живо същество и като че ли реагираше на битката, която в този момент се водеше на Каталаунското поле. Българинът се оглеждаше малко припряно, защото осъзнаваше, че тук, където и полъхът на вятъра е като движение, ще му бъде много трудно в здрачевината да различи „сянката“. Тук „сянката“ беше като у дома си и можеше да се скрие навсякъде. Чия можеше да е тази „сянка“? Душата на велик български воини, преминала през преградите на световете, черната душа на някой зъл враг или могъщ владетел, който искаше да навреди на хуните или воините на Атила, а може би българин, решил в този момент да накаже хуните и Атила за това, което бяха сторили с неговия народ?! Авитохол беше сигурен, че в тази битка душите на българите, макар унищожени и унизени от хуните, бяха на тяхна страна. Мъжът беше нащрек. „Сянката“ го бе примамила, беше го следила и наблюдавала. Ето сега той беше тук, но нея я нямаше, това го притесни още повече. Като воин той знаеше, че щом изпуснеш противника от очи, това вещае лошо развитие на ситуацията. А може би сянката беше на някое божество или демон? Авитохол осъзна, че се разсейва. Сега най-важното беше да намери „сянката“. Забрани си да мисли за странични неща и дори да разсъждава върху въпроса чия може да е сянката, дори да беше на воин, демон или на смъртта, сега това не беше важно. Трябваше по най-бързия начин да я открие.“

откъс от поредицата „Тангра“