В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята…

„…Дробовете му конвулсивно се изпълниха с въздух. „Жив съм! Жив!” – тази мисъл като светкавица освети помрачения му доскоро разсъдък. Дълбокото вдишване накара дробовете му да колабират. Въпреки че беше почти припаднал, успя да се задържи над водата. След малко започна да се ориентира и бавно заплува към стесняващото се корито на водопада. Още от дете той знаеше, че плуването във водопад е много по-трудно от плуване в каквато и да е друга вода, но сега го изпита на живо. Докосването на босите му ходила до облите, хлъзгави, зеленясали камъни му се стори успокояващо. Все пак побърза да излезе, защото все още помнеше чудовищата и хидрите, които бе усетил там долу, в мрачните недра на бездната.

Едва когато излезе от водата, почувства тялото си тежко и разбра, че е уморен до смърт. Едва намери сили да се просне върху камъните. Лежеше, а дишането му бе плитко и учестено. Беше толкова уморен, че забрави за всичко останало. Сега вече знаеше защо селяните от околните села наричат това зловещо място „Дяволското пръскало”.

Стресна го силен гърмеж. Нещо удари в камъка до него. В съзнанието му бавно изплува споменът за потерята. Спомни си, че беше скочил във водопада, защото го преследваха. Явно преследвачите му имаха пищови и пушки и щяха да ги използват срещу него. Осъзна, че така, проснат на камъните, представлява идеална мишена за тях. Още миг ако останеше така, щеше да стане жертва на куршум. Не знаеше как го виждат отгоре. Само преди малко той не бе успял да види нищо от разбиващата се на ситни капчици вода. Може би стреляха напосоки или той бе излязъл извън „облака”. Дори не се опита да види откъде идват изстрелите. Подскочи и побягна. Сега можеше да го спаси само бързината. Тичането по облите, мокри и хлъзгави камъни не беше никак лесно. Бързаше, но в същото време внимаваше да не се подхлъзне. Въпреки че бяха обли, камъните набиваха табаните му. Искрено съжали, че при изплуването цървулите се бяха изхлузили от краката му. Чувстваше се като че ли бяга по поле осеяно с тръни.

Следващият изстрел го накара да се приведе и още по-бързо да побегне. Огледа се за храсти, в които да се шмугне, а и да облекчи наранените си боси крака, но видя, че се намира в капан. Отвсякъде бе обграден от високи отвесни скали, а той беше „като на тепсия”. Едва сега разбра в каква ситуация бе попаднал. Започна да бяга още по-бързо, приведен криволичеше наляво-надясно. Трябваше по най-бързия начин да излезе от обсега на преследвачите си.

Може би бързата реакция му помогна да се спаси от следващите изстрели, които изсвистяха покрай него. Те удряха камъните и водата, като вдигаха струйки и облачета прах. Докато бягаше, осъзна, че потерята може да се движи по скалите над него и да стреля, а той беше като мишка затворена в капан.
Трябваше да бяга по-бързо. Толкова бързо, че да изпревари свистящите около него куршуми. От тичането краката му се разраняваха все повече и повече. Всяка следваща крачка бе по-мъчителна от предишната. Това бе надпревара със смъртта. Трябваше да тича! Може би тичаше към своята гибел. Осъзна, че там, където скатовете се спускат към реката, е мястото, където преследвачите му също ще се спуснат и могат да го пресрещнат. Там щяха да се пресекат пътищата им. Трябваше да търси друг изход, защото бе закъснял. Не можеше да определи колко време се бе забавил със скока си във водата. Беше загубил представа за времето. Имаше чувството, че бе стоял под водата цяла вечност, но знаеше, че едва ли е така, иначе отдавна щеше да е заловен. Може би преследвачите го бяха изпреварили и вече се бяха спуснали в коритото на реката, пресрещайки го, а сега той тичаше право към тях. Не беше сигурен, че зад гърба му също няма врагове. Може би все някой от тях бе последвал примера му и бе събрал кураж да скочи във водопада. Съвсем скоро отхвърли тази мисъл. „Едва ли има други толкова луди като мен!” – помисли си той, докато тичаше. Тялото му беше младо и леко, но краката му бяха в окаяно състояние. От известно време вече не си правеше усилие да се привежда, беше се изправил и тичаше без да криволичи. Вече не чуваше изстрели зад гърба си и това донякъде го успокои. Мисълта, че може би ги е изпреварил, го радваше искрено, а фактът, че вече не стреляха по него можеше да означава само това. „Нима наистина имам шанс да се спася?” – питаше се той…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Тежкият живот ги учеше да живеят просто и да си помагат един на друг

„Животът в Боляровия хан беше монотонен и скучен. Гаден, тежък, изнурителен селски труд, от сутрин до залез. Кърска работа до пълно изтощение. Нямаше нищо по-трудно на земята от кърския труд, който отнема цялото време и изцежда всички сили и мечти на хората. Работеше се отчаяно и припряно, като че ли от това зависеше не благосъстоянието, а животът на хората. Кърската работа беше като месомелачка, която смила хората и изхвърля само една изцедена, мръсна и ненужна дрипа. Този труд превръщаше човека в роб и впрегатно животно. Умора? Селяните бяха горди хора и никой от тях не си признаваше умората. Всеки работи до пълно изтощение, защото така е научен от дете, да не се оплаква… работи се до смърт. Почивка? Невъзможно, трябва да се работи! Никой никога не трябва да спира! Тези, които се предават, са обречени. Ще почиваш след като умреш, но докато си жив няма време за почивка! Земята? Тя е най-голямото богатство. Всеки селянин, с цената на мизерия, лишения и глад, се опитва да закупи малко земя, която да прибави към бащиния си имот и така да го увеличи, за да може семейството му да оцелее. Така бяха постъпвали неговите предци, така трябваше да постъпи и той.

Селяните са честни, груби, прями и много силни хора. Тежкият живот ги учеше да живеят просто и да си помагат един на друг. Те притежават житейска мъдрост, на която би могъл да завиди и най-големият мъдрец. Неговите предци, дядо му и роднините му бяха хора, които излъчваха достолепност. Държанието им беше такова, че изискваше уважение и не търпеше никакво възражение. Думата, казана от тях, беше закон. Един поглед беше достатъчен, за да разбереш всичко, което се изисква от теб. Въобще не се стигаше до там нещата да се казват. Неведнъж по-младите бяха поставяни на мястото им само с една дума или жест. Да общуваш с по-старите хора от рода беше награда и Яне осъзнаваше това. Но те не се държаха дистанцирано и не се опитваха да изглеждат мъдри. Мъдростта беше тяхно естествено състояние. Те работеха наравно с младите, бяха там където и той, но даже не можеше да си представи, че може да е равен с тях. Той винаги помнеше какви са неговите предци. Баща му беше силен и твърд човек, но неговият гняв се разбиваше като вълна в остра скала, когато се срещнеше със собствения си баща. Така той и брат му още от деца знаеха, че ще станат като баща си, но искаха да бъдат като дядо си. Баща му работеше много и често беше на гурбет и по други задачи. Затова в началото дядо му ги гледаше. А и момчетата избягваха да се мяркат пред очите на майка си и баща си, защото те бяха млади, много дейни и винаги им намираха някаква работа. Докато дядо му и баба му бяха по-добри и повече ги щадяха. С тях те разговаряха много повече и с удоволствие слушаха техните разкази.

Плодородна беше земята около Боляровия хан. Божията благодат се беше изляла над нея. Както в древните библейски времена, по времето на фараоните, и тук, както в Египет, селяните гледаха по три реколти на една и съща земя. А водите на Чая, Сушица и Черкезица бяха впрегнати да напояват богатата земя. Тя обаче искаше труда и потта на селяните. Роби бяха те, роби на тази земя.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Това, което правиш от сърце и душа и в свободното си време, осмисля живота ти повече от самата работа

„Един ден, когато седнаха да си починат, Яне гледаше Кара Тозю. Здравият мъж се изправи, отиде и с една ръка вдигна голяма стомна. Тази стомна беше кръгла и изтумбена. Тя поемаше много вода и оставаше студена през целия ден. На дръжката на стомната имаше малка дупчица, откъдето се пиеше. Яне обикновено захапваше чучура, но Кара Тозю му правеше забележка.

– И други хора освен теб може да искат да пият от стомната – казваше му той.

Сега Яне гледаше как майстора вдига стомната само с една ръка. Подпря облото й тяло на свитата си ръка и тя легна удобно и стабилно на свивката на лакътя му. Личеше си, че от много години Кара Тозю все така пие от стомна и е майстор в тази работа. Той все така, с една ръка, наклони умело стомната и от малката дупчица в дръжката потече силна тънка струя, която мъжът все така майсторски насочи към устата си. Струйката, без да се разделя, попадаше точно в устата му, а той жадно поемаше живителната течност.

Яне преглътна на сухо. Той също беше жаден, но го впечатли майсторството, с което дюлгерът пиеше.

– Хайде да те науча и ти така да пиеш! – каза Кара Тозю, като видя как Яне го гледа.

– Защо трябва да се науча?

– За да се предпазиш, а и да не цапаш водата. Сега работим само двамата, представи си обаче, че работиш с цяла бригада, никой няма да те остави да пиеш от водата им по този начин. Освен това искам да ти кажа нещо. Слушай ме внимателно! За да бъдеш майстор в едно нещо, трябва да бъдеш майстор и в другите неща. Калфата е майстор в това, което върши, а майсторът е майстор във всичко! Не можеш да бъдеш много сръчен например в строенето или в дърворезбата, а да бъдеш със „завързани ръце” за всичко останало. Така не е нужно да видиш майстора как точно си върши работата, за това можеш да съдиш и по много по-дребни и почти незабележими неща. Ето например, ако имаш сръчност да пиеш вода по този начин, това говори много и за всичко останало, което правиш.

– Е! – Яне не се стърпя и изрази съмнението си. Според него Кара Тозю прекаляваше.

– Така е! Трябва непрекъснато да упражняваш уменията и сръчността си. Не е достатъчно само това, което смяташ за твоя основна работа. Понякога за по-лесно можеш да постигнеш майсторство с по-просто и отдалечено нещо. Ти в какво искаш да станеш майстор? В строителството?

Яне се замисли. Не това беше неговата мечта.

– Искам да стана най-добрият пехливанин.

Кара Тозю се опули. Той не бе очаквал такъв отговор и като че ли му трябваше време да възприеме неговата мечта.

– Добре! Ето, ти искаш да станеш башпехливанин. Понеже това е трудна работа и изисква много години, много по-лесно е да постигнеш съвършенство и майсторство в други по-малки неща, за които е нужно по-малко време. Така ти ще се учиш как се постигат нещата и ще бъдеш по-подготвен за пехливанлъка.

– Не е ли по-добре да правя това с всяка техника в борбата?

– Да, и това трябва, но понякога можеш да се умориш или да ти омръзне. Трябва да преследваш нещата както в дълбочина и да навлизаш в тях, така и в ширина и да се занимаваш и с неща, които на пръв поглед изглеждат отдалечени. Понякога ти се струва, че нещото е далечно и никога няма да ти потрябва, но не го оставяй! Довери се на Бог! Щом той те е насочил към него, значи някога ще ти потрябва! Ако всеки се занимаваше само с това, от което живее, нямаше да има кавалджии, певици и дърворезбари. Понякога това, което правиш от сърце и душа и в свободното си време, осмисля живота ти повече от самата работа.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави

„През цялото време, докато беше в Станимака, Атанас Аскероглу се бе опитвал да открие Стоян и да го повика при себе си. Много се бе затъжил за по-малкия си „брат”, но не успя да го открие. Все пак научи историята му. Оказа се, че точно той бе онзи Индже, от когото бе пропищяла цяла Тракия, Странджа и Източните Родопи. След като завършил обучението си в корпуса, Индже бил разпределен в специална еничарска част, която да се заеме с унищожаването на кърджалийските банди и главатари. Явно еничарският Диван най-накрая бе решил да вземе мерки за унищожаването на бандитите, които правели положението на раята в Румелия нетърпимо. Те се бяха възползвали от опита на Аскероглу. По пътя обаче войниците се разбунтували, защото, вместо командири от еничарите, начело им бил поставен ленив и страхлив паша, който със сигурност щял да ги погуби. Ограден със специално подготвените еничари, той не бързал да изпълни заповедите на султана. Цялата орта вървяла бавно из Тракия и всяка вечер пашата си устройвал пищни веселби, с тежко ядене, много вино и кючекини. Той търсел преговори с кърджалийските главатари и най-вече с Емин ага, Сиври Бюлюкбаши, Дели Кадир, Едерханоглу, Кара Колю и сливенския аянин Тахир ага. Интересувал се от това как да ги облага с данък и да ги покровителства, но не и да воюва с тях. Еничарите били недоволни. Скоро те усетили за какво става въпрос. Една вечер Индже, който бил избран от йолдашите да ги представя, заявил на командира, че намеренията му са ясни на братята му еничари и те не са съгласни да бъдат под негово командване. Пияният паша вдигнал ръка срещу младия еничар, а онзи я счупил на мига, след това го грабнал, вдигнал го над главата си и така го трътнал, че го убил на място. След това Индже повел дружината, отказал да служи на паши, изпратени от султана, а сам станал султан на себе си. Казват, че истанбулският султан жестоко съжалил, защото сам бил създал още един, може би най-злият и най-добре подготвен кърджалия.

Така и било. Индже веднага разгърнал качествата си на воин, командир и водач. И ако другите кърджалии заставали начело на пасмина от убийци и всякаква паплач, то Индже бил начело на своите еничари. Скоро останалите кърджалии подвили крак и се присъединили към най-свирепия кърджалия. Той бил толкова зъл, че пред него бледнеели и Емин ага, и Кара Феиз. Именно Кара Феиз бил първият, който се присъединил към Индже. Кара Феиз нападал село Жеруна, но не можел да превземе богатото, добре пазено село. Тогава Индже, млад и силен, с черните си като гасени въглени очи и рядката брада, като гарван черна, се изправил и на юруш хората му превзели селото. Отначало Кара Феиз помислил да присъедини много по-младия от него Индже към себе си и дори да го направи свой байрактар, но на това предложение Индже само се усмихнал. Така старият кърджалия разбрал, че пътят пред него и четата му е само един – той да се присъедини и подчини на младия еничар. Така Кара Феиз станал първият знаменосец на Индже. После обаче към бандата на Индже се присъединили и останалите хайдушки водачи: страшният Едерханоглу, Дели Кадир, Сяро Барутчията, Кара Колю, дори огромният черен анадолец пехливан Сиври Бюлюкбаши. Така скоро Индже водил цяла орда от главорези, по-голяма от тази на Емин ага и голяма вражда имало между тези двамата. Всички знаели, че под слънцето няма място едновременно за Емин и Индже и очаквали големия сблъсък. Индже добре се грижил за кърджалиите си и винаги намирал начин да нападат богати села, които разорявали и унищожавали. Буен бил Индже и много силен, и никой не смеел да му се противопостави, освен Емин. Смел бил и винаги лично водил дружината си. Винаги яздил бял арабски ат, който бил гоен, силен и много по-висок и едър от останалите кърджалийски коне, които били врани – черни като крилете на гарван. Така главатарят им изглеждал още по-могъщ.

Индже бил странен човек, не пиел, не пушел – истински еничар, но пък бил християнин. Когато водил дружината си, бил страшен и не знаел що е пощада, но и когато почивал, не знаел мира. Така щом спрели някъде на лагер и разпънели шатрите, той започвал да се бори. Борил се подред с всичките си йолдаши, а после преборил дори огромния анадолски пехливанин Сиври Бюлюкбаши. Страшен пехливанин бил Индже и скоро всички щели да разберат откъде иде всичко.

При едно нападение над селото, от което бил Сяро Барутчията, Индже срещнал смела мома, която се наричала Пауна. Водил я известно време, но после я зарязал. С времето той се научил да пие, а пиел страшно и кръвясвали очите му. Веднъж повел ордата си пиян, но Пауна се забавила, защото грижи имала за малкото им дете. Тогава дяволът в Индже, подлуден от лютата ракия, подхвърлил бебето повито с пелени и го пернал с еничарския си ятаган. След това тръгнал с ордата си, без дори да се обърне назад. Коравите кърджалии, сами избили стотици невинни, „пречупили” сърцата си и никой вече не посмял да вдигне глас срещу Инджето. Тази история се разнесла из цяла Тракия и всички потръпвали само като я чуели. „

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Понеже дошли от изток, евреите решили, че са от Персия и ги нарекли Тримата влъхви

– Евреите го наричат Исус Христос, а ние му казваме Иса. Той е бил колобър. Още като се родил, ние сме получили знак. Орендата ни подсказала, че се е родил изключителен учител. Колобрите изпратили цели трима тумири.

– Махатми?

– Да, индийците ги наричат махатми, а останалите народи – влъхви. Влъхвите са мъдреци и понеже те идвали от изток, евреите решили, че са от Персия и ги нарекли така – Тримата влъхви. Матей в своето евангелие разказва, че това били халдеи. Понеже нямало как да обяснят пророчеството на колобрите, ние сме създали мита за това, че по звездите халдеите предсказали появяването на нов голям цар. В този мит се разказва, че на небосклона се появила опашата звезда, наречена Витлеемска. Всъщност в съзвездието Риби се създала аномалия и небето трепнало, внезапно се изместило. Тримата влъхви тръгнали на 17 април 5502 българска година. (7 год. пр. н.е) (Съществува спор кога точно е роден Исус. Според последни данни на учените и някои езотерични текстове това не става в годината, която се приема за начало на днешното летоброене, а седем години по-рано. Съществуват и други версии за рождената дата на Исус и всеки според своята логика и доказателства посочва различна дата.) Всеки един от тях носел различен дар. Те били българи, но както всички тумири нямали имена, затова са останали в историята както различните народи ги наричали. Древните народи нарекли единия от тях Херпестат, същия гърците нарекли Мелхиор. Втория нарекли Яздегарт, гърците му дали името Каспар. Третия древните народи нарекли Перознад, а гърците му дали името Балтазар. Тези тримата били олицетворение на източната мъдрост и най-дълбоко пазените тайни в света. Те всъщност представлявали саракта и това място. Те се движели и били направлявани от орендата и звездите, както се казва в легендата. Когато стигнали Юдея, те се срещнали с тамошния цар, който се наричал Ирод Велики. Предупредили го за целта на своето пристигане. Ирод, макар да не бил юдей, бил подкрепян от колобрите. Те му помогнали за построяването на всички храмове, дворци и за укрепване на царството му.

Тумирите открили току-що родения Христос в един обор. Всеки един от тях носел различен дар и според това, към кого се насочело бебето, такъв щял да стане. Първият от даровете бил злато, то олицетворявало вечността. Ако бебето посегнело към златото, това означавало, че ще стане цар, че ще бъде от боилите. Вторият дар бил смирна. Тя се използвала при балсамиране и лекуване. Била скъпа точно колкото златото и се обменяла като злато. Ако Исус посегнел към смирната, това щяло да означава, че ще стане лекар, но не такъв, който да лекува телата на хората, а техните души. Това означавало, че ще стане мъдър човек и ще бъде тумир. Третият дар, който носели със себе си влъхвите, бил тамян. Това била смола, също скъпа колкото златото, с нея прикадявали, за да пречистят дадено място и да призоват бог. Тамянът означавал, че детето ще стане жрец или ще бъде колобър. Но Исус, вместо да се насочи към един от даровете, посегнал и взел всичките дарове. Влъхвите се разочаровали и решили, че това е най-обикновено дете, което иска да държи всичко в ръцете си, и че това е от егото на детето и тъкмо когато се готвели да се връщат, Исус погледнал даровете, а след това захвърлил и трите. Влъхвите се стъписали, не можели сами да определят какво означава това и се притеснили. Те прозрели мъдростта на детето и видели как то скъсало с егото си. Така те разбрали и потвърдили неговата божественост. Уговорили се с Йосиф и Мария. Скоро влъхвите се върнали през Йерусалим и казали, че са открили това, което търсили. Ирод изчакал да си тръгнат и избил всички младенци, защото се притеснил от това пратеничество и помислил, че колобрите оттеглят подкрепата си от него. Мария и Йосиф обаче напуснали Юдея и скрили детето в Египет. Сред хората съществуват няколко мнения за това, което станало след това. Едни смятат, че влъхвите откраднали Исус и го отвели със себе си още преди Ирод да избие младенците. Други твърдят, че след като Мария и Йосиф избягали в Египет, от там сме го взели. Според трети, като разбрали каква горка участ очаква Исус, Мария и Йосиф сами го дали на влъхвите, а изиграли пред останалите бягството в Египет, а легендата за Египет е измислена, за да заблуди Ирод. Както и да е, важното е, че Исус се появил в Юдея, когато бил на тридесет години. Преди това той е бил тук при нас и е научил всичко, което трябва да знае.

Иса е бил тук, но не е стоял при нас през цялото време. Монасите от будисткия манастир в Ле все още могат да ти покажат дървото, под което Иса е проповядвал. Много хора смятат, че тези години Иса е бил в Египет. Той наистина е бил и там, но много повече от времето прекарва тук, в планините, и при нас. Може би затова, ако някой ден се запознаеш по-добре с неговото учение, ще проследиш тънката нишка, която свързва неговите думи с тези на Шакя Муни.

Евреите обаче се оказали неподготвени за неговите думи и за нивото на учението, което той им свел, и го разпнали на кръста. Неговите ученици, които се наричали апостоли, след това извратили думите му и насочили учението му в друга посока. Имало и хора, които опитали да запишат истинските думи на Иса, но скоро техните гласове били заглушени.

Сега разбираш защо възкресението не е чудо. За човек, запознат с техниките на йога, не е било проблем да изпадне в състояние, което наподобява смърт. Много от индийците вярват, че той умира много по-късно, след като на тридесет и пет години се завръща от Палестина, живее в Индия, Тибет, пребивава и тук. Много от индийците смятат, че тялото на Иса е погребано в „Гробницата на мъчениците” в град Шринагар.

Много от християните наричат тази земя „Царството на презвитер Йоан” и смятат, че в нея струи фонтан с жива вода, даряваща вечна младост.“

откъс от многотомната история „Тангра“

Различното при българите бе това, че воините не бяха последователи, а водачите не бяха лидери

„Ако си българин, трябва да осъзнаваш „матрицата“ и да си извънматричен. Тогава всичките ти притеснения и страхове ще изчезнат. Не допускай талазите на неосъзнатото да те заливат, да те удавят и подчинят! В тези мътни пластове не се опитвай да излезеш отгоре, да властваш и подчиняваш „матрицата“, защото това ще означава, че си все така зависим от нея! С тълпите, с множеството се борят хора, които са слаби, това те правят, за да оцелеят. Българинът не обръща внимание на тълпата, защото тя не го касае! Той не воюва с нея, защото не я забелязва! Военачалниците и лидерите са над тълпата, за да я ръководят, но те са точно толкова зависими от нея, колкото и обикновения воин. За съжаление в много редки случаи водачите са извънматрични. В обществото хората биват три вида. Последователите са най-много. Те са хора, на които другите казват как да живеят, за какво да се борят, към какво да се стремят. Техните възгледи, морал, дори мечтите им са определяни от някой друг. Тези хора винаги следват някого или нещо. Дори когато смятат, че изборът е техен, те грешат. Тези хора са сивото множество, тълпата, те са олицетворение на „матрицата“ и са най-подвластни на нея. Втората група са водачите, те са лидерите, генералите, владетелите. За съжаление те са точно толкова подвластни на „матрицата“, колкото и последователите. В повечето случаи последователи следват водачите, макар че това е илюзия. Всъщност и двете групи се подчиняват на едни и същи закони, които са извън тях – тези на „матрицата“. Лидери и последователи са включени в една игра, в която са взаимно зависими. Обикновено лидерите не са много по-различни от последователите, отличават се най-много по стремежа към власт и безскрупулност. Много често имената на хората, които остават „изсечени“ в общественото съзнание, са на лидерите. За съжаление времето доказва, че всичко това е било моментно. Третата група са аутсайдерите. Това са хората извън обществото, декласираните, тези които са смятани за непригодни. Те често биват изхвърлени, оттласнати, изолирани. Тях никой не ги забелязва, те са дъното, утайката, низвергнатите. Това обаче е само привидно. Всъщност и те са в матрицата, но именно от тях могат да произлязат истинските лидери. Водач на „матрицата“ може да бъде само извънматричен. Ако се замислиш, ще видиш, че именно странните хора, чешитите са допринесли за човечеството и неговото развитие, повечето от тях са били аутсайдери и различни.

Различното при българите беше това, че воините не бяха последователи, а водачите не бяха лидери. Никой от воините не ламтеше да стане лидер. Дуло бяха определени да властват и носеха този „кръст“, но не го правеха заради властта. Когато воините от Вокил трябваше да ги сменят, те също не ламтяха за властта. Те бяха само наместници – държаха властта, докато истинските владетели – Дуло, се върнат или се появят отнякъде. Българските кане с това бяха уникални, защото не управляваха чрез силата на властта и не заради властта. Те бяха избрани от Тангра първи сред равните. Българите бяха „извънматрична структура“, народ от аутсайдери. Това е нещо, което не може да се обясни и нормалният човек не може да разбере, нещо невъзможно. Затова техният народ бе определян като странен и оставаше неразбран за другите народи. Дори хуните, които са ни много близки, не ни разбираха и често със страхопочитание ни отбягваха, все едно сме чумави.“

откъс от поредицата „Тангра“, Токораз Исто