Monthly Archives: май 2015

Амазонките били победени, но тяхната кръв продължава да тече в българските жени

„– Оръжията обикновено се закаляват във вода. В Индия обаче съм чувал легендата, че най-добрите оръжия трябва да се закалят, като се забиват в живата плът на свещено животно. Най-свещеният обред при индийците се нарича Ашвамедха Яйна. Това е церемонията по умъртвяването на белия жребец.

– Ти си ми разказвал за тази церемония, татко – каза Ирник, като се мръщеше, а ръката му побеля от стискане на поводите на коня. Явно нещо в думите на Авитохол не му харесваше.

– Българите също са убивали бял жребец, това е церемония, която почти всички арийски народи уважават. При българите това е бил един от най-свещените обреди. Смята се, че белият жребец отива право при Тангра и душата му пренася молбата на народа или владетеля, без никакво забавяне и изкривяване. Жертвоприношенията на бял жребец са се смятали за владетелски церемонии и са били една стъпка по-нисши от човешките жертвоприношения.

– Не! Няма да ти дам да убиеш Теку! – изведнъж извика Ирник. Очите на младия мъж горяха. – Дадох ти Мадара и ти я изпрати на сигурна гибел! Теку няма да ти дам!

Авитохол се засмя толкова силно, че едва се държеше върху краката си.

– Не, Ирник, ти грешиш! Не искам да закалявам острието на меча в жребеца ти!

Тези думи не успокоиха младия воин, нито възвърнаха доверието му.

– Защо ти е тогава Теку? – каза той и понечи да върне коня си на сигурно място в конюшнята.

– Ирник, някога амазонките са закалявали своите мечове и саби по един особен начин, който се наричал ахбердински. Така закалените оръжия ставали много силни.

– Какво е това закаляване, татко?

Това е било закаляване на вятъра.

– Закаляване на вятъра?! – повтори Ирник. Личеше си, че не разбира думите на баща си. – Как е ставало това?

– Нали затова те накарах да доведеш Теку. Това ставало по следния начин: качвала се амазонката на коня и яздела срещу вятъра, цепейки въздуха с току-що изкованото оръжие, като го държала с острието напред, а около нея се сипели искри. Това закаляване правело оръжията на амазонките особено силни, здрави и гъвкави. Такива оръжия с един удар можели да разсичат мечовете и щитовете на враговете.

Думите на бащата като че ли успокоиха сина. Той завърза поводите на коня за една от дървените колони, които служеха за ъгъл и в тях се закачаха дървените стени. Авитохол беше влязъл навътре и оглеждаше дали острието е нагорещено достатъчно.

– Татко, какво е станало с амазонките?

Те били победени, но тяхната кръв продължава да тече в българските жени. Българките носеха накити на главите, които напълно съответстваха на амазонските защитни шлемове – тухя.

– Как били победени? – попита Ирник.

Водачът на техните врагове се заклел, че ще унищожи амазонките. С помощта на много злато и чрез подкупени хора, той узнал слабото им място. Оказало се, че слабостта им се криела в тяхната най-голяма сила. Тяхната тайна била в това, че те не можели да имат деца, защото нямали мъже. И за да продължат рода си, един път в годината провеждали любовни игри. След това забременявали и чакали да родят. Повечето годни амазонки забременявали по едно и също време. Канът знаел, че през деветте месеца те ще са слаби и неспособни да яздят, очаквайки своите рожби. Така той се възползвал от това, нападнал ги и избил голяма част от тях, както и тези, които не поискали да му се подчинят. Така сложил край на амазонките. Тези, които се съгласили да живеят заедно с мъжете, той взел при себе си и така те станали част от народа на българите.

– Хитро го е измислил! – каза Ирник. – Той български кан ли е бил?

Авитохол нищо не каза.

– Това означава, че майка ми Баяра и леля ми Анна са наследнички на тези амазонки.

Всички българи имат във вените си амазонска кръв.“

откъс от поредицата „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин не смеел да замръкне в дебрите на планината

Enichar_3D_clear_fon„– Някога цялата тази планина беше заселена само с българи. Кръстът се извисявал навсякъде над Родопите и никой турчин или мюсюлманин не смеел да замръкне в дебрите на планината. От векове Родопите били твърдина на православната вяра и българщината.

– И не е имало турци?

– Не, в планината не живеели турци. Те предпочитали плодородната низина, затова се разселили из Тракия. Султанът и Великия везир Мехмед Кюпрюлю не били доволни от това, че в сърцето на Империята има християнски земи, в които турският ятаган не властва. Тогава измислили легендата за Демир ага – покорителят на Родопите. Демир означава железен, стоманен. Така според легендата в планината били пратени спахии, които „обърнали” планинците в исляма, като хвърлили в скръб и кръв цялото население. Така повече от половината планина била помюсюлманчена. Това били българи и християни, които насилствено приели исляма. Разбира се, сред тях имало и хора, които доброволно се отрекли от вярата си. Те искали да плащат по-малко, да търгуват с цялата Империя и вече да не са рая. Някои от по-бедните заменили вярата си само срещу това да не плащат джизие – данъка, който в цялата Империя плащат всички иноверци – немюсюлмани. Тези нови мюсюлмани българите нарекли потуранци или помаци, защото се били потурчили. Те са мюсюлмани по вяра, но са българи по кръв и нямат нищо общо с турците.

Много християни се отнасят с презрение към тези хора, но аз се опитвам да ги вразумя. Тежки времена са били, малцина са имали сила да се изправят срещу ятагана и да запазят вярата си, а и повечето от тях паднали покосени от него. Много българи приели насилствено исляма. Трудно е човек да избира между живота и вярата си. За да имаме право да ги съдим, всеки едни от нас трябва да бъде поставен на тяхно място. Много от тях приели вярата не заради себе си, а за да спасят живота на своите жени, деца и родители. Било тежко и кърваво време. Време разделно.

Може да разбереш, че това са българи и че доскоро, допреди сто години, са били християни, като влезеш в селата и видиш гробищата им. Дори мюсюлманските села имат християнски гробища. Откъде са дошли тези християни? Откъде са дошли мюсюлманите и къде са отишли християните? И след като не могли да покръстят всички българи, мюсюлманите и християните били почти по равно. Турските насилници опитали още веднъж да покръстят останалите българи, но сред тях били останали само най-калените и пречистени, тези, които били готови да загубят живота си, но вярата си не. Затова днес планинците са сурови, непокорни и волни хора. Ако тракийците са твърди като камък, родопчаните са по-твърди и от най-твърдия камък – те са като кремък. След като получили голяма съпротива и отпор и много хора паднали под ятагана, решили да заселят турци. Турците обаче живеели добре в Тракия и никой не искал да живее в суровата планина. Така турците, които били доведени в Родопа планина, били анадолци, а не тукашни турци. Те почти насила били заставени да се заселят в планината. И понеже не харесали високите непристъпни планини на Средните Родопи, се заселили в котловините, в по-ниските и полегати части на планината, предимно в Източните Родопи и по поречието на реките Арда, Чая, Места и Въча. Така по-голямата част от мюсюлманите в планината са помаци и съвсем малко са турци и то анадолски турци, а не от българските турци.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

2 Коментари

Filed under История, Книги

От какво бяха тези белези, от турски ятаган или диво животно?

След това всички хайдути се бориха с Яне и той успя да тръшне всеки един от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказваше. Само Манол гледаше отстрани и се усмихваше.

Скоро Кара Тозю се съвзе и не беше доволен от всичко, което му се беше случило. Той стана и изръмжа като ранено животно. Но не някаква рана, а нараненото му самолюбие го караше така да ръмжи.

Искам пак да се борим, пале такова!

Тук обаче се намеси Манол, който каза:

– Повече борба не!

Той също познаваше Кара Тозю, а сам се беше убедил колко добър пехливанин е Яне и не искаше приятелят му и дясна ръка пак да бъде унизен. Ако това пак се случеше, той сам не знаеше какво щеше да стане.

Да се бием с ятагани! – изрева Кара Тозю.

Яне се стресна. Той не беше толкова добър с ятаган. Тогава умът му започна трескаво да работи. Една мисъл се мярна в главата му. Нямаше какво да рискува и реши да действа.

Всички очакваха Яне да се дръпне и да откаже, а Манол байрактар да ги усмири и сдобри. Вместо това момчето каза:

Вместо с ятагани, ако искаш може да се бием с пешкири. Ние Болярови така тренираме сеченето с ятаган. Така хем е безопасно и никой не може да бъде лошо наранен, хем се вижда кой колко е добър.

Кара Тозю явно беше очаквал момчето да се уплаши и да моли за прошка и сега и той зяпна от изненада. Манол също беше учуден и известно време не можеше да измисли и да каже каквото и да е.

– Какво? Какво говориш? Какви пешкири?

Бой с пешкири. Така в нашия род се учим да сечем с ятагани.

Кара Тозю не харесваше това, в което го въвличаше Яне, но нищо не можеше да направи, затова търпеливо продължи да пита:

– Какво представлява боят с пешкири?

– Хващаш едни пешкир и с него удряш противника.

– Само това ли е?

– Да?!

И защо трябва да въртя пешкири и да се излагам, вместо да ти отсека главата?

Защото той ще секне твоята! – изкрещяха в един общ глас останалите хайдути и се заляха в смях. Очевидно мъжете много се забавляваха с това, което се случваше.

Думите на мъжете и това как се хилеха и шегуваха за негова сметка искрено разсърди Кара Тозю. Суров човек беше той и не беше свикнал някакво сукалче да го бори, а после и да го прави за смях.

– Ние въртим пешкири, за да не се нараним – отговори Яне.

Момчето чувстваше, че се оплита и че ядосва все повече мъжа, но след всеки опит да направи нещо, ставаше все по-лошо. След всяка разменена реплика лицето на мъжа ставаше все по-червено и по-червено.

– И какво, теб те е страх да не те нараня ли? – Кара Тозю беше радостен, че беше „уловил” Яне.

Тук обаче се намесиха останалите мъже, които искрено се забавляваха.

Не, страх го е да не нарани теб! – и отново се заляха във вълна от смях.

Кара Тозю се изчерви още повече. Яне разбра, че нещата отидоха твърде далеч и искаше да се откаже. Той не желаеше да ядосва човека, с когото цяло лято бе работил. От него бе видял само хубаво и той трябваше да го подготви за изпита.

– Ако искате да не се бием, учителю!

Оооо, момчето ти прощава! – останалите мъже продължаваха да се шегуват за сметка на двамата.

– Давай пешкирите! – изкрещя Кара Тозю.

Мъжете угоднически донесоха два бели пешкира на малки каренца. Яне пое своята кърпа и я нави веднъж на ръката си. Кара Тозю го гледаше и повтаряше действията му.

– Сега двамата започваме да се удряме – каза Яне.

– Това е глупаво! Отказвам да участвам в глупости! Това е за някакви деца! – каза Кара Тозю.

Ако искате мога да ви покажа и по-трудния начин – каза пак момчето.

– Уплаши ли се? Той иска да ти покаже по-трудния начин. Уплаши ли се от по-трудния начин? – продължаваха да наливат масло в огъня останалите хайдути. Само Манол не вземаше участие в това.

– Давай! – изкрещя Кара Тозю.

След това Яне накара да намокрят двата пешкира и така те станаха много тежки. Двамата мъже се съблякоха голи до кръста. Яне вече беше виждал големите заоблени мускули на Кара Тозю, но сега пак им се възхити. Всичко в неговия противник беше някак обло и макар да нямаше гъвкавост беше много силно. Дори ситните къдрави косъмчета по гърдите и корема на мъжа подчертаваха тази заобленост.

– Много е опасно и боли! – каза Яне, а останалите мъже отново се заляха в смях.

– Много е опасно! – крещяха те.

Когато Яне съблече бялата си риза, мъжете възкликнаха. Целите гърди на момчето бяха раздрани, а белезите все още се виждаха отчетливо. От какво бяха тези рани? Кой ги беше направил? Турски ятаган или диво животно?

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Караджата харесвал само този връх, защото той му осигурявал сигурност и защита

„Докато вървяха, монахът му разказа легендата за хайдут Караджа. Той върлувал из тези балкани, в областта на селата Бачкьой, Яврово, Добралък, чак до Куклен. Хайдут Караджа измислил кауците, по-късно от него ги заел Вълчан войвода. Всъщност кауците ги ушил някой си Пракоски Динчо. От всички места за зимуване Караджата харесвал само този връх. Затова започнали да го наричат Караджов камък. Той му осигурявал сигурност и защита. Именно тук било мястото, където хайдут Караджа отвел най-лютия враг на раята в целите Родопи – наипина Ясъоглу. (наипин – наместник съдия, като помощник на кадията, по-скоро съдия изпълнител) Ясъоглу морял раята в цялата област на Родопите, но Караджа го пленил. След това го вързал с едно въже през кръста и го провесил от Караджов камък над бездната. Хайдутите отстъпили на двеста крачки и започнали да стрелят един след друг по въжето. Те стреляли бавно и не бързали. Въжето било дебело и когато някой го улучвал, от него се късали върви, а Ясъоглу се полюшвал и пропадал все повече и повече над бездната.

Хората разказват, че Ясъоглу толкова се уплашил, че пребледнял като платно и при всеки изстрел се изпускал в шалварите си. Като втрещен той гледал към зеещата под краката му бездна, осеяна с остри канари. Наглият доскоро и напет турчин сега си бил глътнал езика. Той не знаел дали не е по-добре някой от хайдутите да трепне и да го застреля, така както си виси. Това според него било за предпочитане пред ужаса от сполучливия последен изстрел, който щял да скъса няколкото последни конопени върви и да го изпрати в пропастта. Ясъоглу висял и не смеел да диша, защото постоянно чувал как конопените върви се късат и пращят.

– Знаеш ли края на историята? – попита най-накрая Глигорко.

– Не – отвърна момчето.

Караджа не го убил, простил му. Той решил, че след такова изпитание турчинът ще стане друг човек. И по-добре да го остави, отколкото да се налага след една година да постъпва така и с друг наипин.

Така и станало. Ясъоглу се променил. Започнал да уважава раята и скоро станал един от най-справедливите наипи, които имало в Родопите. Той съдил не по това кой какъв е, а според делата и спазвайки справедливостта.

Така привечер те стигнаха до село Врата. Това беше малко селце. Врата, но към какво? Местността беше чудна. Конете бяха много уморени, затова, когато се стъмни съвсем, тримата слязоха от гърбовете им и ги поведоха на повод. Селото беше много малко, по-скоро махала. Това беше една долина, отвсякъде обградена от високи хълмове, като венец. Но долината не беше като чаша, защото конусовиден връх се издигаше в средата й. Най-високият връх, от обграждащите я, се наричаше Караджов камък и те бяха тръгнали именно натам.

Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

– Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

– Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

– Чувал съм!

Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук, в Тракия. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там – и старецът посочи една урва…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Благословени бяха хората, които живееха по тези земи

На другия ден баща му се метна върху гърба на един кон, а Яне – върху гърба на Марко, и бавно тръгнаха към Станимака. Макар че за никъде не бързаха, след сахат време двойката навлезе в града. Станимака или „Българският Йерусалим” беше голям град, разположен в устието на река Чая. Тук реката слизаше от Родопа планина и се разливаше в равнината на Тракия. Реката – от бърза, пенлива и планинска, се забавяше, успокояваше и се превръщаше в спокойна равнинна ленива река, преди да се влее в много по-голямата си сестра Марица. Селяните и хората от Боляровия хан наричаха града Станимъка, защото имаше легенда, че някога един български цар, който бранил крепостта, чиито руини още се извисяваха над града, когато му се наложило да отстъпи калето, се обърнал към майка си, която лежала болна в краката му, с думите: „Стани, мъко, да ходиме!” или „Стани, майко, да ходиме!” Така според хората от там идваше името Станимъка и те го произнасяха с „ъ”вместо с „а”. Станимака беше израснал точно там, където това се било случило. Градът бе подслонен на завет, в ждрелото на река Чая. Тук зимата никога не беше сурова, тя беше мека и с малко сняг, защото реката носеше от юг топлия беломорски ветрец. Затова тук смокините оцеляваха и можеха да дадат плод, който всички познаваха. Гроздето също растеше много добре. От него станимаклии правеха прочутото си вино мавруд. То беше гъсто, силно и ароматно, събирайки в себе си сока на станимашката земя, слънцето на Тракия и твърдостта на Родопа планина.

Лятото в Станимака беше много по-хладно, отколкото знойният пек на Тракийската равнина. Тук, особено привечер, се спускаше хладен въздух от Родопите, който идваше заедно с чистите, кристални ледени води на реката. Благодатна бе природата, бог като че ли бе излял рога на изобилието си над този град. Благословени бяха хората, които живееха по тези земи. Понякога те разбираха какво е Станимака чак след като го напуснеха и когато се връщаха, още повече обичаха и ценяха града си. Може би затова тук като с магнит бяха привлечени хора от всички националности в Империята. В Станимака живееха много гърци, толкова много, че бяха почти колкото българите. Имаше турци, помаци, арнаути и цигани, които на катуни се заселваха в покрайнините на града, уж само за малко, а понякога не си тръгваха с години или оставаха завинаги. Българите в този голям град бяха от околните планински села, които слизаха към равнината в търсене на препитание и по-добър живот. Говореше се, че някога в Родопа планина живеело тракийско племе и всички в него били жреци на своята религия. Те били силни, горди и потайни. Сред тях живели хора, надарени с дарбата да предсказват и да виждат бъдещето. Племето не пускало никого да мине през планината и спирало всички нашественици. Тъй като все пак им се налагало да контактуват с останалите племена, от които вземали храна и всякакви други стоки, в замяна те им пророкували. Така те избрали едно място и скоро то станало духовен център. Там, където отделните оракули правели предсказания, били издигнати храмове. Племето се наричало беси. Постепенно на това място се заселили хора и така се образувал градът. Някои хора твърдяха, че това станало много по-късно и че първите хора, заселили Станимака, още очакват бесите да се върнат и да направят своите предсказания. Други смятат, че това са наследници на тези беси и останалите племена. По-късно, когато християнството заляло тези места, на мястото на всяко езическо светилище изникнал християнски храм. Така днес Станимака бе градът, в който имаше най-много храмове. Макар да не беше голям колкото Филибе, Едирне или Стамбул в него, освен джамиите, имаше около сто параклиса и седем черкви. Но не само станимаклии посещаваха храмовете. В определени дни от годината към тях се стичаха множество поклонници от всички, дори и отдалечените, краища на Българско. Затова наричаха Станимака „Българският Йерусалим”. Въпреки че се намираше до най-големия град в българските земи – Филибе, Станимака бе успял да се запази и много малко от гражданите му се преселваха към по-големия, богат и привлекателен град.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги