Караджата харесвал само този връх, защото той му осигурявал сигурност и защита

„Докато вървяха, монахът му разказа легендата за хайдут Караджа. Той върлувал из тези балкани, в областта на селата Бачкьой, Яврово, Добралък, чак до Куклен. Хайдут Караджа измислил кауците, по-късно от него ги заел Вълчан войвода. Всъщност кауците ги ушил някой си Пракоски Динчо. От всички места за зимуване Караджата харесвал само този връх. Затова започнали да го наричат Караджов камък. Той му осигурявал сигурност и защита. Именно тук било мястото, където хайдут Караджа отвел най-лютия враг на раята в целите Родопи – наипина Ясъоглу. (наипин – наместник съдия, като помощник на кадията, по-скоро съдия изпълнител) Ясъоглу морял раята в цялата област на Родопите, но Караджа го пленил. След това го вързал с едно въже през кръста и го провесил от Караджов камък над бездната. Хайдутите отстъпили на двеста крачки и започнали да стрелят един след друг по въжето. Те стреляли бавно и не бързали. Въжето било дебело и когато някой го улучвал, от него се късали върви, а Ясъоглу се полюшвал и пропадал все повече и повече над бездната.

Хората разказват, че Ясъоглу толкова се уплашил, че пребледнял като платно и при всеки изстрел се изпускал в шалварите си. Като втрещен той гледал към зеещата под краката му бездна, осеяна с остри канари. Наглият доскоро и напет турчин сега си бил глътнал езика. Той не знаел дали не е по-добре някой от хайдутите да трепне и да го застреля, така както си виси. Това според него било за предпочитане пред ужаса от сполучливия последен изстрел, който щял да скъса няколкото последни конопени върви и да го изпрати в пропастта. Ясъоглу висял и не смеел да диша, защото постоянно чувал как конопените върви се късат и пращят.

– Знаеш ли края на историята? – попита най-накрая Глигорко.

– Не – отвърна момчето.

Караджа не го убил, простил му. Той решил, че след такова изпитание турчинът ще стане друг човек. И по-добре да го остави, отколкото да се налага след една година да постъпва така и с друг наипин.

Така и станало. Ясъоглу се променил. Започнал да уважава раята и скоро станал един от най-справедливите наипи, които имало в Родопите. Той съдил не по това кой какъв е, а според делата и спазвайки справедливостта.

Така привечер те стигнаха до село Врата. Това беше малко селце. Врата, но към какво? Местността беше чудна. Конете бяха много уморени, затова, когато се стъмни съвсем, тримата слязоха от гърбовете им и ги поведоха на повод. Селото беше много малко, по-скоро махала. Това беше една долина, отвсякъде обградена от високи хълмове, като венец. Но долината не беше като чаша, защото конусовиден връх се издигаше в средата й. Най-високият връх, от обграждащите я, се наричаше Караджов камък и те бяха тръгнали именно натам.

Село Врата беше два реда къщи, от двете страни на пътя. По средата имаше чешма с един чучур, от който буйно течеше вода. Селото дори нямаше мегдан. Тримата мъже оставиха конете хубаво да се напият, а Яне се приближи до монаха и запита:

Защо това село се нарича Врата?

Монахът, който знаеше всичко, каза:

– Има поверие, че някога тук Орфей слязъл в ада да дири своята любима, която се казвала Евридика. Някъде тук станало всичко това. Може би затова селото е кръстено така. Виждаш ли ей оня връх?

Яне погледна, попът сочеше към конусовидния връх в средата на долината.

– Всъщност това не е връх, а плато. Само от тук изглежда така. Нарича се Белинташ. Старите хора говорят, че някога тук имало огромен град и светилище. Траките езичници смятали, че тук е мястото, където трите свята се сливали: светът на хората, подземният свят на сенките и светът на боговете. Чувал ли си за Олимп?

– Чувал съм!

Смята се, че някога митът за Олимп се е зародил точно тук и това бил истинският Олимп, преди гърците да го откраднат и да го занесат на тяхната планина. Много от историите, които си чул като гръцки, са били измислени в Мала Азия и тук, в Тракия. Тук жреците на бесите можели да пътуват между световете, но правели това с вестители. Извършвали жертвоприношения и по душите на убитите животни изпращали вести на боговете, а вътрешностите на изкормените животни хвърляли там – и старецът посочи една урва…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s