Daily Archives: май 11, 2015

От какво бяха тези белези, от турски ятаган или диво животно?

След това всички хайдути се бориха с Яне и той успя да тръшне всеки един от тях на земята. Всички бяха учудени, но това не ги отказваше. Само Манол гледаше отстрани и се усмихваше.

Скоро Кара Тозю се съвзе и не беше доволен от всичко, което му се беше случило. Той стана и изръмжа като ранено животно. Но не някаква рана, а нараненото му самолюбие го караше така да ръмжи.

Искам пак да се борим, пале такова!

Тук обаче се намеси Манол, който каза:

– Повече борба не!

Той също познаваше Кара Тозю, а сам се беше убедил колко добър пехливанин е Яне и не искаше приятелят му и дясна ръка пак да бъде унизен. Ако това пак се случеше, той сам не знаеше какво щеше да стане.

Да се бием с ятагани! – изрева Кара Тозю.

Яне се стресна. Той не беше толкова добър с ятаган. Тогава умът му започна трескаво да работи. Една мисъл се мярна в главата му. Нямаше какво да рискува и реши да действа.

Всички очакваха Яне да се дръпне и да откаже, а Манол байрактар да ги усмири и сдобри. Вместо това момчето каза:

Вместо с ятагани, ако искаш може да се бием с пешкири. Ние Болярови така тренираме сеченето с ятаган. Така хем е безопасно и никой не може да бъде лошо наранен, хем се вижда кой колко е добър.

Кара Тозю явно беше очаквал момчето да се уплаши и да моли за прошка и сега и той зяпна от изненада. Манол също беше учуден и известно време не можеше да измисли и да каже каквото и да е.

– Какво? Какво говориш? Какви пешкири?

Бой с пешкири. Така в нашия род се учим да сечем с ятагани.

Кара Тозю не харесваше това, в което го въвличаше Яне, но нищо не можеше да направи, затова търпеливо продължи да пита:

– Какво представлява боят с пешкири?

– Хващаш едни пешкир и с него удряш противника.

– Само това ли е?

– Да?!

И защо трябва да въртя пешкири и да се излагам, вместо да ти отсека главата?

Защото той ще секне твоята! – изкрещяха в един общ глас останалите хайдути и се заляха в смях. Очевидно мъжете много се забавляваха с това, което се случваше.

Думите на мъжете и това как се хилеха и шегуваха за негова сметка искрено разсърди Кара Тозю. Суров човек беше той и не беше свикнал някакво сукалче да го бори, а после и да го прави за смях.

– Ние въртим пешкири, за да не се нараним – отговори Яне.

Момчето чувстваше, че се оплита и че ядосва все повече мъжа, но след всеки опит да направи нещо, ставаше все по-лошо. След всяка разменена реплика лицето на мъжа ставаше все по-червено и по-червено.

– И какво, теб те е страх да не те нараня ли? – Кара Тозю беше радостен, че беше „уловил” Яне.

Тук обаче се намесиха останалите мъже, които искрено се забавляваха.

Не, страх го е да не нарани теб! – и отново се заляха във вълна от смях.

Кара Тозю се изчерви още повече. Яне разбра, че нещата отидоха твърде далеч и искаше да се откаже. Той не желаеше да ядосва човека, с когото цяло лято бе работил. От него бе видял само хубаво и той трябваше да го подготви за изпита.

– Ако искате да не се бием, учителю!

Оооо, момчето ти прощава! – останалите мъже продължаваха да се шегуват за сметка на двамата.

– Давай пешкирите! – изкрещя Кара Тозю.

Мъжете угоднически донесоха два бели пешкира на малки каренца. Яне пое своята кърпа и я нави веднъж на ръката си. Кара Тозю го гледаше и повтаряше действията му.

– Сега двамата започваме да се удряме – каза Яне.

– Това е глупаво! Отказвам да участвам в глупости! Това е за някакви деца! – каза Кара Тозю.

Ако искате мога да ви покажа и по-трудния начин – каза пак момчето.

– Уплаши ли се? Той иска да ти покаже по-трудния начин. Уплаши ли се от по-трудния начин? – продължаваха да наливат масло в огъня останалите хайдути. Само Манол не вземаше участие в това.

– Давай! – изкрещя Кара Тозю.

След това Яне накара да намокрят двата пешкира и така те станаха много тежки. Двамата мъже се съблякоха голи до кръста. Яне вече беше виждал големите заоблени мускули на Кара Тозю, но сега пак им се възхити. Всичко в неговия противник беше някак обло и макар да нямаше гъвкавост беше много силно. Дори ситните къдрави косъмчета по гърдите и корема на мъжа подчертаваха тази заобленост.

– Много е опасно и боли! – каза Яне, а останалите мъже отново се заляха в смях.

– Много е опасно! – крещяха те.

Когато Яне съблече бялата си риза, мъжете възкликнаха. Целите гърди на момчето бяха раздрани, а белезите все още се виждаха отчетливо. От какво бяха тези рани? Кой ги беше направил? Турски ятаган или диво животно?

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто