Monthly Archives: юни 2015

Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му…

„Двамата запълзяха нагоре. Когато стигнаха до пропастта, Манол се просна и тръгна да преминава. Чак сега Яне разбра. Това беше изсъхнал дънер на едно дърво, което мъжете от върха бяха проснали над пропастта. Яне гледаше как Манол пълзеше по гладкия ствол и целият изтръпна. Опита се да погледне надолу, но нищо не виждаше, само с лицето си усети бездната. Ситни капчици като че ли летяха нагоре и полепнаха по лицето му. Тялото му бе изнурено и мускулите му се бяха вдървили. Напрегна сили, но под корема му нещо започна силно да трепери.

– Хайде, Яне, давай! – чу вика на Манол. – Тръгвай по дървото!

Яне опипа дървото. То се беше разлигавило от дъжда и беше станало хлъзгаво. Пътеката беше разкаляна и Яне не можеше да се придвижи напред към ствола. Въпреки това легна и бавно запълзя. Чувстваше се много зле.

– Мечка страх, мен не страх! – каза си тихо той и тръгна. Пълзеше бавно и вече целият беше върху ствола. Отдолу чувстваше бездната. Тя беше страшно дълбока и имаше чувството, че го притегля. Как Глигорко, Манол и Кара Тозю бяха минали преди него? Тогава стволът сигурно е бил по-сух. Сега обаче той се хлъзгаше и Яне почти не помръдваше. Изведнъж усети как се хлъзга настрани. Тялото му се изпълни с ужас, а викът застина на устните му. Чувстваше как стволът бавно се извърта. Мъжете пред него викаха нещо, но какво? Яне се вкопчи с всичка сила в дънера.

– Поддава! Поддава, земята е мокра! Дръжте! – крещяха мъжете.

– Яне, дръж се! – крещеше Манол.

Яне се държеше, но въртенето на ствола продължи и скоро усети как увисна. Краката му висяха над бездната. Държеше се единствено с ръцете си, които беше сключил около дървото. Опита се да повдигне краката си. Беше толкова добър на маймунски бой, но мокрите дрехи му пречеха и така си остана, увиснал над бездната. Мъжете опитваха да издърпат ствола към тях. Яне само висеше, нямаше какво друго да направи. Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая почувства как силата на мъжете се увеличи и те го изтеглиха. Яне така се бе вкопчил и мускулите му бяха толкова вкочанени, че дълго не успяха да го отделят от дървото. Макар да бе лято, той чувстваше как е премръзнал и целият се тресе. Дълго време не успя да повярва, че е жив и че е прескочил пропастта. Как щеше да се върне назад? Не искаше сега да мисли за това. От ужас беше забравил и за турците. Отдолу се чуваха пронизващите звуци на зурни.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Книги

Точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна…

„Отново се сети за децата си, те бяха като малки пиленца, които се гушеха в гнездото и чакаха да им донесе храна. Пак му се прииска да докосне знака, но бе изненадан от силен удар в щита. Той се стресна от трясъка. Какво беше това? После веднага се сети. Това бяха някакви хунски бойни ласа с две или три каменни или железни топки. С тях варварите се опитваха да ги ударят или да ги закачат и извадят от бойния строй. Мъжът осъзна, че трябва да внимава. В този момент усети изтъркулването на каменните топки, те паднаха от щита и минаха от дясната му страна, където бе новият воин, онзи който бе заместил поразения от стрела във врата негов другар. Топките на аркана паднаха покрай него и тежко тупнаха на земята. Мъжът внимаваше да не го закачат, защото те бяха свързани с въже, което можеше да се оплете в краката му. И точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна, онзи, който държеше ласото, го издърпа силно. Легионерът бе забравил, че краят на ласото все още е в ръцете на някой хун. Топките оживяха, те подскочиха нагоре, като трите глави на хищна хидра, оплетоха се, увиха се покрай десния му крак. За миг той се препъна, опита се да пренесе центъра на тежестта върху левия си крак, но той бе слаб и наранен и се подгъна. След миг мъжът рухна тежко на земята, при което изпусна щита. Той гледаше синьото небе, безмилостното слънце надзърташе през прозореца, който се бе открил, след неговото падане. Там той видя черни облачета. В първия момент те му заприличаха на ято птици. Учуди се, защото не бе виждал такива птици, толкова дълги и тънки и така близо летящи, в такъв синхрон. Отначало те летяха нагоре, после изведнъж изчезнаха, а след това като една се обърнаха надолу и се стрелнаха към земята. Той искаше, но не можеше да се изправи. Всичко това бе замислено предварително. Ласото трябваше да отвори дупка в тестудото, а стрелците веднага насочваха стрелите си право към отвора. Мъжът наблюдаваше стрелите, които толкова бързо летяха към него, право към гърдите му. Той затвори очи, а устните му промълвиха:

– Всички ще умрем!“

откъс от дванадесети том „Авитохол“

Вашият коментар

Filed under Книги

Той прозрял, че няма как да стане освобождаването на тая земя нито с вътрешни сили, нито с помощ отвън…

"Хайдут"„– Вълчан войвода, като събрал дружина и обиколил почти цялата земя българска, разбрал, че с хайдутство тая земя не може да бъде освободена. Империята на падишаха била огромна, все още силна и нямало да допусне освобождаването на България, която се намирала в сърцето на Империята и отвсякъде била заобиколена от султански земи. Той прозрял, че няма как да стане освобождаването на тая земя нито с вътрешни сили, нито с помощ отвън и най-вече от Русия. А неговата чета била толкова голяма, че на моменти достигала 120 човека пък и повече. Колкото и силна да била войската му, добре обучена и въоръжена, тя не можела да се мери с кучетата на султана – еничарите. Така Вълчан дълго мислил и решил. Намалил броя на четниците в дружината и направил няколко дружини, които завардили почти всички проходи в Стара планина, Родопа, Рила, Странджа и Средна гора. Така той, вместо да се бие с четите си, започнал само да налага дан на керваните, които искали да преминат през опасните планински проходи и усои. Така всеки керван, от европейската част на Империята, за да стигне в Едирне или Стамбул, трябвало да плати на Вълчана. Строг бил той, но и справедлив, щом получил дан от кервана, издавал китаб, че товарът е обложен и повече не го облагал, дори негови хора да го спрели повторно. Ако друг войвода посмеел да пипне керван, обложен от Вълчана, си имал работа лично с него. Суров човек беше баща ми.

Четите били много, затова във всички краища на България се пеят песни за Вълчан войвода и от всички го смятат за свой.

За кратко време той събрал огромно богатство, което пазел в една пещера. Много хора искат да открият тази пещера, но никой няма да я намери, защото тя не е там, където я търсят. Освен това съкровище, той търсел заровени иманета още от тракийско, гръцко, римско, българско и турско време. Тези иманета се намират в няколко пещери, но повечето от тях са омагьосани и са им правени магии за скриване. Дори да минеш покрай тях, няма да ги видиш.

В китабите, които събрахме миналата година, точно преди битката при Караджов камък, се разказваше за тези съкровища. Аз тези пещери и съкровища не съм ги виждал. За да ги отворим, ще ни трябва Василка. Тя се справя с баене и магии. Докато вие събирате четата и я обучавате, аз ще отида до Козбунар, че отдавна не съм ходил и ще взема баба Василка – след тези думи, мъжът направи кратка пауза, след което продължи да говори: – Ето каква била идеята на Вълчан. Отначало той решил да помоли Русия с нейната войска да освободи България. Бил събрал толкова много пари, че можел да плати заплата на руските войници, пенсии на вдовиците на умрелите във войната и дори за движението на стоки, храна и оръдия. Той изпратил писмо до руския цар, в което го молил да изпрати руска войска на негови разноски, за да освободи България. Вълчан щял да плати за всичко. Въпреки щедрите дарове и парите, които предварително пратил, царят не се отнесъл сериозно и не изпратил исканата войска. Тогава Вълчан разбрал, че не може да разчита на помощ отвън. И понеже никой нямало да допусне образуване на Българска държава в сърцето на султанската империя, той решил да постъпи по друг начин. Решил да купи землището на няколко села, а след това да продължи да купува земя и така, докато не направи една голяма територия, под собствено управление. Така малко по малко трябвало да купи кааза, после санджак, после цяла Тракия, а Филибе да го остави за най-накрая. И малко по малко трябвало да купи земята на цяла България и без да излиза от пределите на Империята, да я оформи като голямо лично владение, като огромен хас. Постепенно щял да подмени законите, по които съдят кадиите, да намали броя на турците, да има собствени дружини и да създаде България в пределите на Империята на султана. Но дори и така баща ми никога не е смятал, че България ще бъде само на българите. На него му беше ясно, че тук, на тази земя, ще трябва да живеят в сговор и равноправие българи, помаци, турци, каракачани, цигани, арменци, евреи, власи и арнаути. В дружините си Вълчан имаше хора от всички тези народи.

Вълчан осъзнаваше, че един живот не е достатъчен, за да се направи това и го завеща на нас – неговите синове, да го продължим. Ние сигурно също няма да може да го завършим и да видим България и българите свободни, но аз съм сигурен, че това е правилният начин, за да я има отново България…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Когато и царете се уплашили и не знаели какво да правят…

„– Велко хайдут, много добре се борите! Къде сте се учил?

Велко се хранеше бавно и отговаряше спокойно.

Аз се боря откакто се знам. Баща ми беше много добър пехливанин. Той е побеждавал най-силния пехливанин за времето си в Империята – легендарния Канатлъ Димо, известен още като Димо Тепфелията. Крилат Димо е побеждавал много пъти в Къркпанарските игри, докато баща ми не го победил. (канатлъ – тур. крилат)

Яне много пъти бе чувал за Крилат Димо. Неговият дядо му бе разказвал за борбите си с него. Крилат Димо бил най-известният шампион за времето си, по-известен дори от Кая. Само един човек бе успявал да победи Димо и това бил самият Вълчан войвода.

– Аз знам кой е победил Канатлъ Димо!

– Нали ти казах, баща ми! – спокойно отговори Велко, без да се сърди, че момчето го прекъсва.

– Само Вълчан войвода е успял да победи Канатлъ Димо.

– Нали ти казах вече!

Какво?!? – Яне беше стъписан. – Да не би вашият баща да е Вълчан войвода?!

Като чуха въпроса, всички кауци бурно се разсмяха и казаха:

– Всички знаят, че Вълчан войвода е баща на Велко войвода! Някога Вълчан бе нашият войвода!

Нашият род е наследник на Момчил войвода, който, преди турците да дойдат тук, е бил господарят на тази планина. Затова ти казах, че тези планини по право ми принадлежат, така както преди са принадлежали на предците ми. Ние произлизаме от село Пашакьой. От нашия род е бил и патриарх Евтимий – този, който завърши дните си в Бачковската обител. Макар и наричан Търновски, той е бил от нашия род. Когато и царете се уплашили и не знаели какво да правят, отбраната на Търнов останала в ръцете на Евтимий. Хората се чудели как той успял да проведе отбраната на града, а това е съвсем нормално, защото той бил от нашия род – от рода на Момчил войвода.

Яне слушаше думите на войводата и все повече се озадачаваше. Кой беше този род?

– Ти много добре знаеш кой е моят род и си чувал за него! – каза Велко. – Моят род се нарича Бимбелови.

Чак сега Яне се сети. Явно ставаше въпрос за Бимбалови, поне дядо му така ги наричаше. Това бе най-известният пехливански род, който от много години си съперничеше с Болярови. Ето защо Велко го бе победил. Никой от Бимбелови не бе случаен борец. Всички те бяха много добри пехливани. От дядо си знаеше, че Канатлъ Димо е от Бимбалови. Явно Вълчан войвода и Велко също бяха от тях. Едва сега момчето прозря защо Велко каза, че го е следил от много време. Гърбът му настръхна. Ето защо онази вечер, преобразен като гърбав и сакат човек, бе посетил Боляровия хан…

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги