Точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна…

„Отново се сети за децата си, те бяха като малки пиленца, които се гушеха в гнездото и чакаха да им донесе храна. Пак му се прииска да докосне знака, но бе изненадан от силен удар в щита. Той се стресна от трясъка. Какво беше това? После веднага се сети. Това бяха някакви хунски бойни ласа с две или три каменни или железни топки. С тях варварите се опитваха да ги ударят или да ги закачат и извадят от бойния строй. Мъжът осъзна, че трябва да внимава. В този момент усети изтъркулването на каменните топки, те паднаха от щита и минаха от дясната му страна, където бе новият воин, онзи който бе заместил поразения от стрела във врата негов другар. Топките на аркана паднаха покрай него и тежко тупнаха на земята. Мъжът внимаваше да не го закачат, защото те бяха свързани с въже, което можеше да се оплете в краката му. И точно когато реши, че опасността е преминала и си отдъхна, онзи, който държеше ласото, го издърпа силно. Легионерът бе забравил, че краят на ласото все още е в ръцете на някой хун. Топките оживяха, те подскочиха нагоре, като трите глави на хищна хидра, оплетоха се, увиха се покрай десния му крак. За миг той се препъна, опита се да пренесе центъра на тежестта върху левия си крак, но той бе слаб и наранен и се подгъна. След миг мъжът рухна тежко на земята, при което изпусна щита. Той гледаше синьото небе, безмилостното слънце надзърташе през прозореца, който се бе открил, след неговото падане. Там той видя черни облачета. В първия момент те му заприличаха на ято птици. Учуди се, защото не бе виждал такива птици, толкова дълги и тънки и така близо летящи, в такъв синхрон. Отначало те летяха нагоре, после изведнъж изчезнаха, а след това като една се обърнаха надолу и се стрелнаха към земята. Той искаше, но не можеше да се изправи. Всичко това бе замислено предварително. Ласото трябваше да отвори дупка в тестудото, а стрелците веднага насочваха стрелите си право към отвора. Мъжът наблюдаваше стрелите, които толкова бързо летяха към него, право към гърдите му. Той затвори очи, а устните му промълвиха:

– Всички ще умрем!“

откъс от дванадесети том „Авитохол“