Monthly Archives: юли 2015

Нашият народ бил предвождан от владетел, известен като Зиези

1-Tohol_small– Нашите корени се крият в най-дълбока древност, още в сътворението на света. Ние сме първите, които са започнали да разпръсват божествена светлина сред хората. Чувал ли си за хунорите?

Не бях чувал за никакви хунори, затова само повдигнах рамене. От одеве се чувствах толкова обиден, но само стисках юмруци, мълчах и нищо не казвах.

– За да ни покани да дойдем тук, преди време при нас дойде един от вашите най-мъдри мъже. Беше сляп българин, каза, че е тумир, изпратен лично от кана на българите. Той ни разказа историята на хуните, така както самите ние не я знаехме.

Бях чувал за тумир, но не вярвах и на думичка от това, което Ат казваше.

– Той ни разказа, че първите сведения за нашия народ са отпреди три хиляди и петстотин години в Месопотамия.

Сигурно съм гледал разсеяно, защото Ат ме попита:

Знаеш ли къде се намира Месопотамия?

Не знаех какво означава Месопотамия, нито къде се намира. Ат разбра това и продължи:

Месопотамия означава Междуречие. Това е една от най-плодородните земи, намира се между реките Тигър и Ефрат, точно от другата страна на Персия. Някога там е бил раят.

Мислих, че Тракия е най-плодородната земя – реших и аз да изпъкна със знания. Ат обаче веднага отговори и така се почувствах още по-зле.

– Наскоро Руа, моят чичо, се върна от Тракия, Мизия и Мала Скития. Той ми разказа за онези земи. Месопотамия обаче била началото на цивилизацията. Та има сведения, че ние, хуните, сме живели отначало в Месопотамия. Тогава ни наричали хунори, което означавало господари. Във всички надписи обаче, които и до днес се намират в Междуречието, освен хунори, отпред местните народи слагали още едно ху, за да означат народа ни, което означавало могъщ. Може би затова днес се наричаме хуни. И така, тогава ние сме били известни като ху хунори, което ще рече Могъщите господари. Нашият народ бил предвождан от владетел, известен като Зиези. Според тумира това бил първият хунски кан. Той също бил от рода Дуло. Представяш ли си, родът на Каратон, Улдин и днес на Руа, Октар, Муенчак, Ойбарс, както и на техните по-далечни предци кан Каламбер и кан Алп Бий, е отпреди три хиляди и петстотин години? Според вашия тумир Дуло означавал вечен, безсмъртен…

откъс от многотомната история „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Ние сме подвластни на времето, но не и тя… Тя е вечна!

„Както си ходеше, Теодосий се отдели от статуята на Зевс и тръгна по една галерия, която обграждаше огромната централна фигура. Тази галерия бе образувана от наредени много по-малки мраморни ваяния. Всички те бяха на богове и богини. Повечето от тях бяха по-големи от човешки ръст. Разбира се, никой дори не се доближаваше по размери до Зевс. Тези статуи обграждаха отвсякъде огромната скулптура и бяха поставени тук сякаш да правят компания на Зевс, най-силния и могъщ сред боговете. Все едно са армия, която му се подчинява или са негови компаньони. Зевс и всички тези богове всъщност представляваха Олимп. Да! Олимп в момента се намираше в това огромно помещение, в този храм на античността, който се помещаваше в двореца на василевса.

Фидий бе изваял Зевс съвършено, но останалите божества от галерията бяха не по-малко прекрасни от него. Тук бяха Атина, Афродита, Аполон, Хермес, Херакъл. Всички те бяха събрани и донесени тук. Някои от тях след Гърция бяха посетили и красили форумите на Рим, а сега в тази зала в Константинопол бе завършило тяхното пътешествие по света. Това беше тяхната гробница, техният край. Тук те щяха да посрещнат вечността. Като бе прибрал и скрил тези произведения на изкуството, той ги бе спасил от ревнивите ръце на вярващите християни, които иначе щяха да ги унищожат. Всички тези скулптури бяха излезли изпод ръцете на най-известните ваятели в продължение на векове. Те носеха същността на божествата, но това, което впечатляваше Теодосий, бе, че в тях се намираше частица от душата на майсторите, които ги бяха ваяли. Обикновените хора бяха виждали божествата в тези скулптори, той обаче, тъй като се прекланяше пред красотата, съзираше майсторите-ваятели и зрънцето светлина и гениалност, която бяха вложили във всяко едно свое творение. Ето как едно и също парче камък можеше да предизвика преклонение, но поради съвсем различни причини. Много пъти той се разхождаше сред по-малките скулптури и не само се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за всяко едно от изобразяваните божества, но и се възхищаваше на изяществото и красотата им. Често те го вълнуваха повече, дърпаха по-вярна струна в душата му от огромната скулптура-планина на Зевс. Те, макар и не толкова внушителни, притежаваха повече красота и Светлина в себе си. Тяхното съвършенство и изящество бяха не по-малки от тези на произведението на Фидий. Теодосий не се прекланяше само пред красотата и съвършенството, които тези скулптури притежаваха, а пред силата скрита в тях.

Сега той дори не погледна към изящните мъжки и женски фигури. Мина покрай прекрасните бюстове, изваяните рамене и бедра, красивите глави, деликатните ръце. Не тази красота го вълнуваше тази нощ. Теодосий отмина всички тези скулптури и спря пред една невзрачна фигура, изваяна от камък.

През цялото време Приск следваше василевса. Тази скулптура беше антипод на всичко, което се съдържаше в тази зала. Библиотекарят знаеше за влечението и отношението на Теодосий към красотата. Той неведнъж бе ставал свидетел на среднощните му разсъждения и мнението на Теодосий до голяма степен съвпадаше с неговото. Но кое божество олицетворяваше тази скулптура? Приск я гледаше и не можеше да се досети. Тя приличаше на някакво грозно същество, но не беше сатир или демон. Не! То беше с тялото на обикновена стара жена, чиито телеса висяха, кожата й бе набръчкана, стара и увиснала. Приск задържа погледа си върху лицето на старицата. То беше страшно и грозно, цялото пресечено от дълбоки бръчки. Жената бе напълно гола, но тази голота го отблъскваше, отвращаваше го. Тя нямаше нищо общо с голотата на богините, които предизвикваха похот и възхищение със съвършените си форми. В лицето на тази жена отражение бе оставила смъртта, тази близост до смъртта накара мъжа да потрепери.

– Младостта е красива, а старостта грозна! – каза той.

– Какво?! – сепна се императорът, който явно бе изпаднал в дълбок размисъл. – Защо се мръщиш, Приск? – каза императорът и се засмя.

– Тази скулптура… – каза обърканият библиотекар. Той самият не бе наясно защо това изваяно парче мрамор го притесняваше.

– Това не са само скулптури – каза Теодосий и се усмихна с тънка ирония. – Това са божества – василевсът видя гримасата, която направи неговият личен съветник и секретар.

Теодосий знаеше, че като кани Приск с него в тези нощни разходки, подлага на изпитание вярата на библиотекаря. Тези скулптури го караха да се разкъсва между вярата и преклонението му пред красотата. За да го успокои, той каза:

Тук съм събрал оригиналите на почти всички гръцки и римски божества. Някои от скулптурите са точни копия на творбите на най-великите ваятели.

– Това го разбирам – каза Приск, като посочи фигурите около себе си, – но не и това!

– Какво, не си ли я виждал? Тя е толкова различна, трябва да си я забелязал!

– Виждал съм тази грозотия, но не мога да си обясня защо е тук.

– Трябва да те науча как да гледаш скулптурите! – после помълча известно време, като че ли се зачуди откъде да започне. След малко той попита, явно бе решил да започне разговора с въпрос. – Кажи ми какво виждаш?

Изненаданият Приск помълча, за да избере правилните думи, а след това каза:

– Това е една просташка скулптура. Прекалено реалистична, не е божество, а пресъздава най-обикновен човек и то по най-отблъскващ начин. Не мога да разбера защо ваятелят, ако въобще може да се нарече така, е изобразил една стара, грозна жена? Наистина не мога да проумея защо е направил това. Кому е нужно да пресъздава умората, отчаянието, старостта? Светът и без това е прекалено грозен, защо е нужно да се увеличава грозотата в него? Знаете ли кой е авторът на това нещо? Каква е била тази дързост, която го е накарала да извае нечия баба съвсем гола? Проява на прекалено лош вкус е да покажеш и увековечиш нещо такова! Не е хубаво, в стремежа да бъдеш забелязан и да провокираш хората, да стигаш до тук! Това е проява на висша горделивост и светотатство!

– Това тук – каза Теодосий и с широк жест посочи всички скулптури – е красота! Така смятат хората, те винаги са се стремили към тези скулптури. Искали са да ги видят, да се докоснат до тях, да ги измерват, да ги милват и говорят с тях. Те са ги оглеждали, възхищавали са се. Правели са това, защото са откривали в тях част от себе си, съвършената част от своето същество. Този досег ги е извисявал. Малцина обаче са правели това не за да се въздигнат, а за да си докажат, че са по-умни, живи и красиви от тях. – Той отново посочи скулптурите. – Но това е илюзия, защото много от тези фигури са много по-живи от повечето хора – каза василевсът и един вид пое репликата на своя мистик. Личеше си, че този разговор му харесва, този вид словесен двубой му допада, това поемане и предаване на реплики го караше да бъде щастлив.

– Тази скулптура обаче е различна – каза Приск. – Тук ваятелят е събрал пошлостта, неуместността, грозотата. Защо му е било нужно да го прави?

– Ти смяташ, че тази скулптура е нелепа, така ли да го разбирам?

– Да!

– Отначало и аз мислех като теб. Когато за пръв път видях това произведение на изкуството, помислих, че е най-ужасното нещо, което съм виждал. Но колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно съзирах, че това е едно от най-прекрасните неща, които са били извайвани. Човек трябва да култивира своя вкус и да развива дълбочината на разбирането си. Така самият човек става задълбочен. Най-важното нещо, изказано безмълвно, чрез този къс мрамор, е това, че както хората откриват себе си в образите на богини и богове, така виждат себе си и в тленното, и докато съвършеното е божествено, тленното е човешко, а е нормално то да е много по-близо до хората. Така че в тази скулптура хората откриват себе си. Тя им е близка. Не ги кара да се стремят към някакво съвършенство, не поражда напрежение в тях. И ако красивите скулптури пораждат стремеж към съвършенство и самоусъвършенстване, тази скулптура ни учи как да се изследваме, показва ни как изглеждаме отстрани, но без заблуди и емоции, прави ни наблюдатели на самите нас. Тя ни настройва към себепознание и по този начин е по-близо до духовния ни Път.

Скулпторът вижда хубавото момиче и може да я състари във въображението си и да я извае като старицата, в която ще се превърне след време. Задълбоченият скулптор може да обърне времето, да наблюдава една старица и да види хубавицата, която тя е била в младостта си. Талантливият художник вижда старата жена и я изобразява такава, каквато е, но всеки, който я погледне, съзира най-красивата жена, която някога е срещал. Някои я виждат млада, други – зряла, трети – стара. Тези, които цял живот са обичали една жена, разпознават нея, но все едно я гледат във времето, всеки ден.

Този, който не е срещнал любовта в живота си, остава с усещането, че в съсухреното, сбръчкано тяло е скрита, окована една хубавица и тя е неговата любима.

Като наблюдаваш тази скулптура, тя те кара да преживееш една безкрайна трагедия на това, че животът е краен, а материята – тленна, че старостта, грозотата и самотата са част от нашето бъдеще, за тези, които имат шанс да ги доживеят. За такива смъртта не е наказание и ужас, а привилегия.

Тази скулптура притежава нещо, от което се страхуват и самите богове. Огледай ги! Всички те са изобразени в разцвета на силите си, в своята младост. Те са вечни и не остаряват. Те са вечно млади. Попитай се, такъв ли е животът наистина? Не! Нашият живот не е такъв. Такава е нашата мечта. Пред живота и времето обаче мечтите се стопяват, остаряват, излиняват и изчезват. В същото време само те могат да надделеят над тези. В тази зала ти виждаш една битка между младостта, красотата и вечността от една страна и обикновения, реалния живот от друга. Познай кой ще победи?…“

откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Ние създадохме нова порода хора, те не са българи, а европейци

„Ние влязохме в един политически съюз напълно неподготвени. На всички ни е ясно, че бяхме зле икономически и влизането ни беше акт на милостиня. Все пак това не бе най-страшното. Ние влязохме в Европейския съюз потресаващо наивни и незнаещи къде отиваме и какво ни очаква там. Нашите медии и политици ни бяха изградили една невярна картина на благоденствие. Европа изглеждаше надмогнала дребнавото си его, алтруистична, готова да води народите и да сподели благата, свободите и достиженията си. Това се оказа грозна измама. Ние решихме, че сме очаквани с отворени обятия, че сме желани и оценени. Всъщност в света протича една битка, която е по-лоша от войните, които се водеха с оръжия. Това е войната за идентичност. Вече никой не воюва за територии или поне тези народи, към които ние се присъединихме. Бъдещето на света е да бъде единен, да се глобализира докрай. Тогава националните държави ще изчезнат и светът ще стане една огромна империя. В този конгломерат от държави корпорациите ще властват и ще стават все по-силни, дори по-силни от някои държави. Европейският съюз и Съединените щати са пръв опит да се направи това. От столетия тези държави воюват както за територия, така и за идентичност. Те изграждат химери и карат хората да мечтаят за техния измислен образ, всеки човек е чувал за „Американската мечта”, в Европа е същото. Тази битка е жестока, държавите подчиняват на пропагандата си целия свят, опитват да накарат хората да мечтаят да живеят там, да загубят своята идентичност, да бъдат американци, англичани, французи, германци, испанци или италианци. Тази битка на Европа със света се води повече от две хиляди години. Разделението на Ромулум и Варварикум остава и до днес. На нас ни бе обещано да преминем от единия свят в другия и изведнъж в цялата тази война се включихме ние, окаяни, ошмулени, нещастни жертви. Ние скочихме в аквариума с акулите, но не сме акула, а гол шаран. На всичкото отгоре скочихме по собствена воля и то с небивал възторг и ентусиазъм. Днес ние сме най-голямата жертва на Европа, една от поредните й жертви. Нашите жалки опити да се преструваме на акули предизвиква само подигравки и неприкрити насмешки у тези, с които сме в един аквариум и които сервилно наричаме „свои партньори”. Ние нямаме бъдеще в Обединена Европа, освен като обслужващ персонал, за нас не е отредена друга роля. Ние ще бъдем използвани, изядени, погълнати, изсмукани, претопени и изплюти. Един ден просто няма да ни има. Ние и днес вече сме много малко, не само физически. Днес голяма част от българите не искат да бъдат такива. Ние създадохме нова порода хора, те не са българи, а европейци. Нашият космополитизъм е жалък и смешен, ние просто сме бедняци, които молим за работа, нашите хора продължават да обикалят света като гурбетчии и повечето от тях никога няма да се върнат в България.

Това, което пиша, е отговор на всичко, което се случва в света. Всъщност ние имаме бъдеще и можем да дадем на света това, което ще бъде бъдещата световна религия – личната религия, това, което се нарича Епохата на Водолея. Досега нито една значима религия и духовно учение не са създадени в метрополията, а винаги в някоя от провинциите. Може би новото духовно израстване на света ще започне от България. Ние можем да дадем духа на Общосветовната империя, това, за което са мечтали Александър Велики и Атила. Ние имаме бъдеще в света само ако знаем кои сме, откъде идваме и какво ни отличава от останалите народи. Това се опитвам да обясня в книгите си. Обвиняват българите, че са свръхиндивидуалисти, че не работят добре в екип. Може би това е бъдещето на света. Свят на личности, а не на индивиди, с по-малко „матрица” и повече самоосъзнаване.“ – откъс от интервю с Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Той беше наследник на славен български род и беше тук, за да го докаже

„След като се записа за участие в борбите, Яне отиде да се разходи из пазара. Всъщност целият град се бе превърнал в един голям пазар. Освен многото хора, които се бяха стекли от всички, дори и най-отдалечените краища на Империята, тук бяха и свитите на пехливаните. Имаше борци от Арабия, Персия и дори от далечна Индия, пехливани от Мароко, Либия и Алжир, и такива от Сърбия, Гърция, от Кипър или от Египет. Всички те бяха дошли с много помощници, готвачи и хора, които ги водеха. По всичко си личеше, че са изпратени тук, за да защитават честта на своя народ и че за това щедро плащаха агите, шаховете или шейховете. Може би единствено Яне бе дошъл дотук сам и без нито един човек антураж. А и кого представляваше той – цял един народ – рая!? Султанът сигурно дори не знаеше, че властва над такъв народ. Това обаче не го притесняваше. Яне знаеше кой е, какъв е родът му и какво може. Той беше наследник на славен български род и беше тук, за да го докаже. Борбата беше божествена в своята същност, защото всеки излизаше на алая само с това, което можеше да носи у себе си. Излизаш там и си облечен само с кожените гащи – киспет. Със себе си можеш да вземеш само това, което те изгражда като майстор. Силата, бързината, майсторството, издръжливостта, смелостта и устойчивостта ти на болка. Това колко пари имаш, с какъв кон си дошъл, с колко жени си бил, кой стои зад теб и ти плаща, не е важно и няма отношение към това, което се случва в борбата. Ти излизаш напред и си сам със себе си, и всичко, което си изградил, е с теб. С теб са силните ти страни, но и недостатъците ти. Тогава най-добре разбираш кой си всъщност. Когато си на маса или си в обикновения живот, не зависиш толкова много от недостатъците си. От тях не зависи животът ти или победата. В момента на борба обаче всичко е важно и тогава най-лесно можеш да разбереш кой си и да си дадеш ясна сметка с какво още трябва да се пребориш, за да бъдеш завършен не само като боец, но и като човек. Стремежът на всеки пехливанин е да бъде съвършен, душата му да бъде като елмаз и врагът да не може да намери и пукнатина, в която да драска с нокти. Ако имаш пролука или цепнатина в себе си, ти си загубен. Тогава по-добре не ставай пехливанин! Такива хора не смеят да се борят, защото борецът отсреща веднага ще ги атакува в слабото им място. Смята се, че добрият пехливанин трябва да бъде човек с достойнство, който притежава всички човешки качества и е завършен като личност и човек. Дребнави, страхливи, зли, мързеливи и суетни хора не могат да бъдат пехливани.

Затова пехливаните се уважаваха помежду си. Макар да бяха противници, те не бяха врагове и често виждаха у другия това, което те не бяха успели да изградят у себе си и го ценяха, защото знаеха колко е труден пътят и през какво трябва да преминеш, за да го постигнеш.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи

За живота на Атила има разказани много лъжи. Една от тях е срещата му с папа Лъв І Велики, когато за пръв и единствен път римски папа посреща чужд владетел, пада на коляно пред него и моли за милост над Рим. Папата плаче и трепери от страх пред страховития владетел. Атила пощадява града и Италия, но отнема цялото злато на Ватикана. По-късно тази среща е разказана по съвсем различен начин. Рафаел в картината си („L’Incontro di Leone Magno con Attila“, 1514г., Рафаел Санцио да Урбино) рисува Атила като страхливец. Християните разказват лъжата, че като видял папата, Атила се разтреперил. В това време над главите на двамата мъже летели свети Петър и Павел и, признавайки тяхната мощ, а с това и силата на християнството, каганът на хуните се сринал на земята и запълзял пред папата. Тази сцена е типичен пример за това как истината може да бъде извъртяна и представена по съвсем различен начин.

В нашата история също много сражения са били „изкривени“ от хронисти. Това се отнася и до нашите християнски автори, които превратно са описали не само битки. Само няколко години след като насилствено ни е било наложено християнството, те пишат презрително за своите славни и достойни предци като за „онези варвари“, „езичниците“. Така превратно е разказана историята и за Владимир Расате, който отначало е описан като достоен и смел владетел, но когато се връща към отческата си религия, за него вече се говори като за куче, неверник, отстъпник и се използват всякакви обидни думи. Симеон и Борис също са описани невярно и превратно. В своите книги „България“ и „Покръстването“ ще се опитам да развенчая пропагандата на подобни лъжи, описани и внушавани ни най-вече от византийските и християнски източници. Неведнъж съм казвал, че за съжаление нашата история винаги е била писана от враговете ни. Време е да напишем своята история и да я прочетем със собствените си очи, да я осветим със собствените си умове. Аз съм Токораз Исто, което означава „тумир“, но в същото време съм воин, колобър и кан. Последвайте ме в това пътешествие към нашите корени, за да разберем настоящето и да създадем бъдеще за себе си и децата си! Това бъдеще не е задължително да бъде свързано нито с територия, нито с държава, то е в саракта. Тази книга създава и възражда саракта на българите!“ – Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто