„Както си ходеше, Теодосий се отдели от статуята на Зевс и тръгна по една галерия, която обграждаше огромната централна фигура. Тази галерия бе образувана от наредени много по-малки мраморни ваяния. Всички те бяха на богове и богини. Повечето от тях бяха по-големи от човешки ръст. Разбира се, никой дори не се доближаваше по размери до Зевс. Тези статуи обграждаха отвсякъде огромната скулптура и бяха поставени тук сякаш да правят компания на Зевс, най-силния и могъщ сред боговете. Все едно са армия, която му се подчинява или са негови компаньони. Зевс и всички тези богове всъщност представляваха Олимп. Да! Олимп в момента се намираше в това огромно помещение, в този храм на античността, който се помещаваше в двореца на василевса.
Фидий бе изваял Зевс съвършено, но останалите божества от галерията бяха не по-малко прекрасни от него. Тук бяха Атина, Афродита, Аполон, Хермес, Херакъл. Всички те бяха събрани и донесени тук. Някои от тях след Гърция бяха посетили и красили форумите на Рим, а сега в тази зала в Константинопол бе завършило тяхното пътешествие по света. Това беше тяхната гробница, техният край. Тук те щяха да посрещнат вечността. Като бе прибрал и скрил тези произведения на изкуството, той ги бе спасил от ревнивите ръце на вярващите християни, които иначе щяха да ги унищожат. Всички тези скулптури бяха излезли изпод ръцете на най-известните ваятели в продължение на векове. Те носеха същността на божествата, но това, което впечатляваше Теодосий, бе, че в тях се намираше частица от душата на майсторите, които ги бяха ваяли. Обикновените хора бяха виждали божествата в тези скулптори, той обаче, тъй като се прекланяше пред красотата, съзираше майсторите-ваятели и зрънцето светлина и гениалност, която бяха вложили във всяко едно свое творение. Ето как едно и също парче камък можеше да предизвика преклонение, но поради съвсем различни причини. Много пъти той се разхождаше сред по-малките скулптури и не само се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за всяко едно от изобразяваните божества, но и се възхищаваше на изяществото и красотата им. Често те го вълнуваха повече, дърпаха по-вярна струна в душата му от огромната скулптура-планина на Зевс. Те, макар и не толкова внушителни, притежаваха повече красота и Светлина в себе си. Тяхното съвършенство и изящество бяха не по-малки от тези на произведението на Фидий. Теодосий не се прекланяше само пред красотата и съвършенството, които тези скулптури притежаваха, а пред силата скрита в тях.
Сега той дори не погледна към изящните мъжки и женски фигури. Мина покрай прекрасните бюстове, изваяните рамене и бедра, красивите глави, деликатните ръце. Не тази красота го вълнуваше тази нощ. Теодосий отмина всички тези скулптури и спря пред една невзрачна фигура, изваяна от камък.
През цялото време Приск следваше василевса. Тази скулптура беше антипод на всичко, което се съдържаше в тази зала. Библиотекарят знаеше за влечението и отношението на Теодосий към красотата. Той неведнъж бе ставал свидетел на среднощните му разсъждения и мнението на Теодосий до голяма степен съвпадаше с неговото. Но кое божество олицетворяваше тази скулптура? Приск я гледаше и не можеше да се досети. Тя приличаше на някакво грозно същество, но не беше сатир или демон. Не! То беше с тялото на обикновена стара жена, чиито телеса висяха, кожата й бе набръчкана, стара и увиснала. Приск задържа погледа си върху лицето на старицата. То беше страшно и грозно, цялото пресечено от дълбоки бръчки. Жената бе напълно гола, но тази голота го отблъскваше, отвращаваше го. Тя нямаше нищо общо с голотата на богините, които предизвикваха похот и възхищение със съвършените си форми. В лицето на тази жена отражение бе оставила смъртта, тази близост до смъртта накара мъжа да потрепери.
– Младостта е красива, а старостта грозна! – каза той.
– Какво?! – сепна се императорът, който явно бе изпаднал в дълбок размисъл. – Защо се мръщиш, Приск? – каза императорът и се засмя.
– Тази скулптура… – каза обърканият библиотекар. Той самият не бе наясно защо това изваяно парче мрамор го притесняваше.
– Това не са само скулптури – каза Теодосий и се усмихна с тънка ирония. – Това са божества – василевсът видя гримасата, която направи неговият личен съветник и секретар.
Теодосий знаеше, че като кани Приск с него в тези нощни разходки, подлага на изпитание вярата на библиотекаря. Тези скулптури го караха да се разкъсва между вярата и преклонението му пред красотата. За да го успокои, той каза:
– Тук съм събрал оригиналите на почти всички гръцки и римски божества. Някои от скулптурите са точни копия на творбите на най-великите ваятели.
– Това го разбирам – каза Приск, като посочи фигурите около себе си, – но не и това!
– Какво, не си ли я виждал? Тя е толкова различна, трябва да си я забелязал!
– Виждал съм тази грозотия, но не мога да си обясня защо е тук.
– Трябва да те науча как да гледаш скулптурите! – после помълча известно време, като че ли се зачуди откъде да започне. След малко той попита, явно бе решил да започне разговора с въпрос. – Кажи ми какво виждаш?
Изненаданият Приск помълча, за да избере правилните думи, а след това каза:
– Това е една просташка скулптура. Прекалено реалистична, не е божество, а пресъздава най-обикновен човек и то по най-отблъскващ начин. Не мога да разбера защо ваятелят, ако въобще може да се нарече така, е изобразил една стара, грозна жена? Наистина не мога да проумея защо е направил това. Кому е нужно да пресъздава умората, отчаянието, старостта? Светът и без това е прекалено грозен, защо е нужно да се увеличава грозотата в него? Знаете ли кой е авторът на това нещо? Каква е била тази дързост, която го е накарала да извае нечия баба съвсем гола? Проява на прекалено лош вкус е да покажеш и увековечиш нещо такова! Не е хубаво, в стремежа да бъдеш забелязан и да провокираш хората, да стигаш до тук! Това е проява на висша горделивост и светотатство!
– Това тук – каза Теодосий и с широк жест посочи всички скулптури – е красота! Така смятат хората, те винаги са се стремили към тези скулптури. Искали са да ги видят, да се докоснат до тях, да ги измерват, да ги милват и говорят с тях. Те са ги оглеждали, възхищавали са се. Правели са това, защото са откривали в тях част от себе си, съвършената част от своето същество. Този досег ги е извисявал. Малцина обаче са правели това не за да се въздигнат, а за да си докажат, че са по-умни, живи и красиви от тях. – Той отново посочи скулптурите. – Но това е илюзия, защото много от тези фигури са много по-живи от повечето хора – каза василевсът и един вид пое репликата на своя мистик. Личеше си, че този разговор му харесва, този вид словесен двубой му допада, това поемане и предаване на реплики го караше да бъде щастлив.
– Тази скулптура обаче е различна – каза Приск. – Тук ваятелят е събрал пошлостта, неуместността, грозотата. Защо му е било нужно да го прави?
– Ти смяташ, че тази скулптура е нелепа, така ли да го разбирам?
– Да!
– Отначало и аз мислех като теб. Когато за пръв път видях това произведение на изкуството, помислих, че е най-ужасното нещо, което съм виждал. Но колкото повече го наблюдавах, толкова по-ясно съзирах, че това е едно от най-прекрасните неща, които са били извайвани. Човек трябва да култивира своя вкус и да развива дълбочината на разбирането си. Така самият човек става задълбочен. Най-важното нещо, изказано безмълвно, чрез този къс мрамор, е това, че както хората откриват себе си в образите на богини и богове, така виждат себе си и в тленното, и докато съвършеното е божествено, тленното е човешко, а е нормално то да е много по-близо до хората. Така че в тази скулптура хората откриват себе си. Тя им е близка. Не ги кара да се стремят към някакво съвършенство, не поражда напрежение в тях. И ако красивите скулптури пораждат стремеж към съвършенство и самоусъвършенстване, тази скулптура ни учи как да се изследваме, показва ни как изглеждаме отстрани, но без заблуди и емоции, прави ни наблюдатели на самите нас. Тя ни настройва към себепознание и по този начин е по-близо до духовния ни Път.
Скулпторът вижда хубавото момиче и може да я състари във въображението си и да я извае като старицата, в която ще се превърне след време. Задълбоченият скулптор може да обърне времето, да наблюдава една старица и да види хубавицата, която тя е била в младостта си. Талантливият художник вижда старата жена и я изобразява такава, каквато е, но всеки, който я погледне, съзира най-красивата жена, която някога е срещал. Някои я виждат млада, други – зряла, трети – стара. Тези, които цял живот са обичали една жена, разпознават нея, но все едно я гледат във времето, всеки ден.
Този, който не е срещнал любовта в живота си, остава с усещането, че в съсухреното, сбръчкано тяло е скрита, окована една хубавица и тя е неговата любима.
Като наблюдаваш тази скулптура, тя те кара да преживееш една безкрайна трагедия на това, че животът е краен, а материята – тленна, че старостта, грозотата и самотата са част от нашето бъдеще, за тези, които имат шанс да ги доживеят. За такива смъртта не е наказание и ужас, а привилегия.
Тази скулптура притежава нещо, от което се страхуват и самите богове. Огледай ги! Всички те са изобразени в разцвета на силите си, в своята младост. Те са вечни и не остаряват. Те са вечно млади. Попитай се, такъв ли е животът наистина? Не! Нашият живот не е такъв. Такава е нашата мечта. Пред живота и времето обаче мечтите се стопяват, остаряват, излиняват и изчезват. В същото време само те могат да надделеят над тези. В тази зала ти виждаш една битка между младостта, красотата и вечността от една страна и обикновения, реалния живот от друга. Познай кой ще победи?…“
откъс от поредицата „Тангра“, автор Токораз Исто
– Нашите корени се крият в най-дълбока древност, още в сътворението на света. Ние сме първите, които са започнали да разпръсват божествена светлина сред хората. Чувал ли си за хунорите?
Токораз Исто 