Monthly Archives: август 2015

В България със столетия е изграждана погрешна представа за славяните

tor„– Тор или на немски Донар е бог великан. Исландците го наричат Бор. Той е бог на гръмотевицата, това означава името му. Той е надарен с огромна сила. Освен на гърма, той е бог и на плодородието. Основната му задача е да пази боговете и хората от великани и страшни чудовища. Римляните наричали Донар Херкулес. В Германия на него е посветен същият ден от седмицата, който в Рим е посветен на Юпитер. Той така и се нарича: Donnerstag.

Тор е наричан още Веор, Вингир и Хлорид в другите народи. Той е от рода на асите. При всички народи, които го почитат, е слаган на второ място след Один. Някои твърдят, че е син на Один, а негова майка е Йорд, което означава просто земя. Други народи смятат, че негова майка е Хлодюн или Фергюн, което е близко до Перкунас или Перун. Перун е богът на славяните.

Кои са славяните? – попита Авитохол. Той беше чувал името на това племе, но не знаеше нищо за тях.

Славяните са племе близко до германците и датчаните. Тяхната религия е много сходна с немската. Те са северен народ. Техният върховен бог обаче не е Один, а Перун, който е много подобен на немския Донар и скандинавския Тор. Те са войнолюбиво племе, което събира все по-голяма мощ. Някой ден то ще окаже голямо влияние на Европа.

(Славяните са северен народ, езическата им вяра е много близка до келтската, немската и скандинавска. Те съвсем не са били миролюбиви и беззащитни, както са описани от ромейските летописци и ни е внушавано в българската история. Славяните са много близки до представата за викингите. Те били войнолюбиви, силни, храбри и добри воини. Инвазията им не била мирна и не били като море, а като бушуващ океан. В България със столетия е изграждана погрешна представа за това племе. Византийците ги описват като миролюбиви, за да оправдаят липсата на битки срещу тях. Всъщност ромеите пропускат славяните като конфедератен народ, за да могат да спрат народите от Великото преселение. Византийците предпочели народ, подобен на готите, склонен към приемане на християнството, пред номадските степни народи. Те искали да изправят славяните срещу номадите. Въпреки това има сведения за големи офанзиви на славяните на Балканския полуостров, например обсадата на Солун.

Славяните заселват територията на днешна Гърция и стигат до Пелопонес. Мощна славянска група остава да живее в региона на Солун. Българите не се смесват със славяните. Днес във вените на гърците има повече славянска кръв, отколкото в българите. Със сигурност се знае, че българите са били подозрителни към славяните, които са се ромеизирали и голяма част от тях са приели християнството. Знае се, че Крум за последен път извършва преселване на големи маси славяни, което ще рече, че българи и славяни до този момент не са били слети, както ни внушаваха доскоро от учебниците по история. Отношенията на първите български кане в Дунавска България към славяните са били по-скоро дипломатични, дистанцирани, внимателни и подозрителни, отколкото добри. За сливане на двата народа и дума не може да става. За това няма никакви сведения.

Днес славянската група народи е най-голямата в Европа. Мнозина смятат Русия за най-голямата славянска страна. Всъщност руската нация е претопила в себе си много народи и племена. В нея участват и много средноазиатски народи и древни племена.

Българи и руси може да са братски народи, но не точно по славянска линия, която е странична и за двата народа. Със сигурност се знае, че руските князе възприемали славяните като чужди. В някои народи славяните били наричани нормани. Техни потомци и до днес живеят във Франция (Нормандия) и Англия, където нормани, сакси и келти са участвали във формиране на английската нация.)

Тор е бог на ковачите и има рижа брада и огромен тежък боен чук, който се нарича Мелнир. Той има една дъщеря Труд и двама синове: Магни (Смел) и Моди (Сила). Тор има също свое небесно жилище „Тредхайм“ и малки дребни помощници.“

откъс от поредицата „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Това бе нетърпимо за български воин като мен…

„– Път, сторете път на пратеничеството на готските крале – извика силен глас. Това беше човек, който се движеше пред групата. Едва сега видях, че това не беше група, състояща се само от преторианци, а свита като нашата. Вътре, обградени отвсякъде от ромейските воини, се виждаха трима снажни мъже. Те ходеха с гордост, с високо изправени глави. Тримата бяха руси и високи, чертите на лицата им бяха сходни и се виждаше, че са роднини. Не можех да определя дали са братя, или братовчеди, но си личеше, че са родственици.

Нашите преторианци се отдръпнаха настрани, като ни избутаха, така че да направим път на следващата свита. Стоях и гледах готските владетели. Изпъчих гърди. В края на краищата аз бях пратеник на шахиншаха. В този момент си спомних как преди години се бях оплаквал на Баяр, че всички, които ме срещнат, издуват гърди. Сега аз направих същото. Когато се изравни с нас, готската свита спря пред вратата и търпеливо зачака. Мъжът, който ги предвождаше и беше като глашатай, влезе вътре. Тази роля при нас бе изпълнявал Марпалий. Сега го видях и него. Той се движеше отстрани, но си личеше, че е запознат с това кои са мъжете и урежда да ни изпреварят.

Тримата готи гледаха напред с гордостта на расови жребци и се държаха така все едно не ни забелязват. Аз се бях изпъчил и исках да ме погледнат, само един от тях обаче се обърна към мен. Той ме изгледа с любопитство, погледът му се хлъзна надолу към бойния ми български колан и премина от там, където обикновено висяха мечовете ми. Когато мъжът вдигна погледа си, там се бе загнездило пренебрежение. Бях сигурен, че е видял кожената торбичка с подковите, но сигурно е решил, че в нея има злато. Мъжът ме презираше и аз виждах това. Навярно ни бе сметнал за някаква търговска делегация и затова смяташе, че е нормално да ни изпреварят. Готските владетели, ако тези бяха такива, бяха с извити напред шапки, като скитските; единият от тях бе с лъскав шлем, със забито в него соколово перо. Разгневих се. Не стига, че ромеите ми бяха откраднали мечовете, а тези тук ме гледаха все едно съм търговец! Това бе нетърпимо за български воин като мен. Честта ми бе засегната, някакви си готи ме изпреварваха.

Марпалий се приближи до мен и каза:

– Посланик Ксеркс, готските крале ще минат преди вас, но вие трябва да решите!

– Кажете им, че съм посланик на персийския владетел – казах раздразнено аз.

– На кого? – учуди се Марпалий.

На готите. Кажете им, че съм воин и съм пратеник на персийския император!

– Това тях не ги интересува. Те са дошли на среща с император Теодосий ІІ и не се интересуват от вас.

Щом ни изпреварват, могат поне да се извинят! – казах аз. – Кажете им, че съм воин и че вие откраднахте оръжията ми! Да не си мислят, че сме някакви търговци, които могат ей така да изпреварят!

Последните думи вече виках. Това накара готите да погледнат към нас. Изгледах ги бавно и ги пронизвах с поглед. Не знаех дали разбираха гръцки, или виковете ми бяха привлекли тяхното внимание.

– Кажете им! – крещях аз.

Какво правите, посланик?! Това е недипломатично! Не мога да говоря с крале, нито вие можете да им кажете нещо! Вие сте обикновен посланик, а те са владетели на всичките източни готи, които не са в пределите на империята на василевса!

Готите ме гледаха със спокойни изражения на лицата и по никакъв начин не реагираха на виковете ми. Това още повече ме вбеси. Бях готов във всеки момент да скоча върху тях. Битката сигурно щеше да завърши с моята гибел, защото те бяха въоръжени с широките си плоски мечове и с ризници, а аз нямах дори ножче. Това ме накара да се почувствам още по-унизен.

Гледах готите и от гняв вече на български крещях към тях.

– Какво ме гледате? Аз също съм владетел! Аз съм последният останал българин, аз съм боил, аз съм багатур, аз съм тиун, аз съм канартикин, аз съм български владетел, аз съм последният кан на българите, аз ще възродя своя народ и отново ще го издигна от пепелта! Ще стана първият велик кан на българите! Какво ме гледате? Не съм бил владетел! Не съм имал право да говоря с тях…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш…

 3910„– Много си се оял, чорбаджи Никодиме! – Яне наблегна на „чорбаджи Никодиме”, за да покаже, че много добре знае кой е Никодим и че не е никакъв чорбаджия.

Маринчо беше изненадан като видя как чорбаджията се сви, след като видя Яне. Явно двамата се познаваха отпреди, а сигурно и Буря беше участвала в това познанство.

За кого са всичките тези овце, хамбарите с жито и цялата тази стока, която щъка около Новаково? Гледам, че държиш и околните села, чак до именията на Кара Мустафа или и с него си в съдружие?!

– За пазара – отвърна чорбаджията.

– Не са за пазар, а за турския аскер!

– Няма да отговарям на въпросите ти! Ти кой си? Кадия ли си или каймакамин?

Нямаш ли срам, човеко, че си се родил българин, че си бил башпандур и близо до светите хора? Като си продал душата си на тях, поне не ги хрантути!

– Не съм им продал душата си, само търгувам с тях! Правим алъш-вериш!

– Значи ние си залагаме живота, а ти алъш-вериш въртиш! Ние се борим за това да я има някой ден България, а ти правиш алъш-вериш! Сигурно, ако някой ден създадем България, ти и такива като теб ще застанете начело, ще ни управлявате и пак ще си гледате келепира! Нахални и нагли сте вий и ще избутате всеки човечец по пътя си! Сигурно ще направите така, че Българско да бъде досущ като Турско! По-лоши сте и от турците вий!

– Не съм като турците, аз съм вярващ християнин!

– Какво като си християнин, когато постъпваш по-лошо и от агаряните!

Чорбаджи Никодиме, защо търгуваш с турците, а с нас не? Ние също имаме пари. Какво, нашите пари да не би да не са истински? Щом си търговец, да говорим по търговски! Колко пари даваш за откуп – за това, че ще те оставим жив?!

– Нищо не давам! Това не е откуп, а обир!

Обир е твоето, че първо грабиш своите и смъкваш и кожата от гърбовете им, а после и турците, които ти плащат с кървавите пари, задигнати от раята. Никодиме, знаеш ли колко голям е грехът ти? Веднъж си се продал на душманите, втори път – обираш сиромасите и вършиш своеволия с тях и трето – храниш агите!

– Нямате право да ми вземате пари и стока! Ще се оплача на бейлербея Кара Мустафа за вашето своеволие!

Като чу името на Кара Мустафа, веждите на Яне се събраха. Той разбра, че Никодим няма да се съгласи да им бъде ятак. Чудеше се как да постъпи. Много искаше да бодне мазния чорбаджия с камата в сърцето и да приключи с него. От одеве говореше, но картините от миналото се сменяха пред очите му. Сещаше се как Никодим го бе гръмнал в лицето. Добре че бе заредил башпандурския пищов без куршум само да уплаши Момчил. После се сети за мечето, което Никодим бе застрелял без никаква нужда и без да му е направило нищо лошо. Всеки път, когато се сетеше за мечето, стискаше камата и едва се удържаше да не сложи край на мерзкия животец на изедника пред него. Яне слушаше Никодим само защото бе решил оттук нататък, когато има работа с такъв човек, първо да го предупреждава. Ще нарече това „пращане на хабер”. Яне си го представи. Щеше да изпрати някой от дружината, който да се промъкне в къщата на чорбаджията изедник или някой от ятаците му ще го срещне нарочно на чаршията и ще рече: „Яне войвода ти праща хабер!” и това ще бъде последното предупреждение към чорбаджията, да престане да граби и обира раята, да стане добър човек и да поддържа кауците. Така Яне щеше да прави разлика между българите и турците. Щеше да напада само турци, които са направили лошо на християните. Тях щеше веднага да наказва за прегрешенията им, но българи, които са се продали на изедниците, щеше първо да предупреждава и чак след това да наказва.

Но как да постъпи сега, като сам беше тук и нямаше как да каже, че Яне праща хабер?

– Виж, аз не съм разбойник, а хайдут! Тръгнал съм да освобождавам България от турците!

Чорбаджи Никодим пренебрежително прихна.

– Ти ли бе, Яне? Голтак си ти? Каква България ще освобождаваш? Да грабиш и да убиваш си тръгнал!

Яне побесня от яд. Как смееше Никодим да говори така за него и то пред Марин?! Той обиждаше него, Яне Боляров, пред най-върлите му противници! Трябваше да направи нещо!

Яне замахна изневиделица с камата и сцепи ухото на Никодим. По рамото на чорбаджията рукна кръв.

– Това да ти е за урок! Това е мой закон! Така аз белязвам хората, които отстъпват от рода си и са се продали за злато! Нека те познават хората, отдалече да бягат и да казват: „Никодим със сцепеното ухо, за урок да му е!”

После Яне продължи като на себе си.

От турците ще вземам само откуп, защото властта е тяхна. А българите, от които вземаме налог, са продали душата си за ортаклък с турците и правят това за сметка на безправните. По-лоши са те и от гъвджалиите. Простите хора стенат и пъшкат под хомота им, хващат се на лъжите им и им вярват. Затова само на тях ще режа ушите, отдалече да ги познават и да бягат от тях…

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История

На сутринта монаси открили иконата на Света Богородица Троеручица в параклиса на Клувията

20140630_1_2_sait„Изведнъж иззад едни гъсти храсти Яне видя пъстър поток от хора. Стъписа се. Не очакваше тук в планината да види толкова много хора. Отначало предпазливо отгърна гъстите клонки. Листенцата и пъпките по тях бяха още твърде малки, за да могат да го прикрият, затова беше изключително предпазлив. Все още си спомняше дръжката на бича на огромния пазвант. Внимателно огледа хората. Те се движеха в две посоки, по една не много тясна пътека. Всички бяха облечени в празнични премени – шарени дрехи, аби гайтанлии, а жените с шарени кесирии. Яне беше озадачен, не видя място за волски каруци, нито дори коне и магарета. Какво правеха тези толкова много хора в планината и защо едни отиваха нанякъде, а други се връщаха? Чак тогава се сети. Спомни си параклиса, около който бе спал. Сега всичко му се изясни и за миг се сети къде се намира. Веднъж вече бе идвал тук. Това бе толкова отдавна, а и го бе видял от друга гледна точка. Това място се намираше точно над село Бачково. От манастира една пътека се виеше нагоре, към планината, от страната на манастира, но от другата страна на рида. На половин сахат път от манастира се намираше аязмо. Аязмото е параклис, в който има свещен извор, благословен от бог Исус Христос или Божията майка. Над аязмото се намираше малък скален манастир, обитаван от един луд монах, когото всички наричаха поп Глигорко. Той, подпомаган от Бачковската света обител, се грижеше за скалното манастирче и аязмото. Чак сега Яне разбра, че предния път бе видял именно аязмото, но от горната страна, а не както го бе виждал като дете – отдолу, откъдето се бяха качвали с дядо му, баба му, майка му и баща му, всички облечени точно така – в празнични носии. Всяка година, точно на деня Света Богородичка, хиляди хора от планината и от низината се стичаха към Бачкьой, както турците го наричаха, и после задължително посещаваха аязмото. Местността се наричаше Клувията, а малко над нея се извисяваше огромна отвесна като стена скала, в която се отразяваше залязващото слънце. Когато това станеше, цялата скала се обагряше в пурпурни цветове и затова я наричаха Червената стена. Може би в самия камък имаше нещо, което правеше червения цвят на залязващото слънце толкова ярък. Яне не знаеше, но тогава бе гледал като омагьосан залязващото слънце и бе слушал легендата за това как най-ценната манастирска икона – „Света Богородица Троеручица”, една нощ сама напуснала манастира, за да се спаси от турско нападение, а на сутринта благодарните монаси я открили в параклиса на Клувията. Тази икона бе чудотворна, за нея се говореше, че тя е изрисувана от ръката на самия евангелист Лука. Същият онзи, който написал едно от четирите евангелия. В скалния манастир имаше каменна стена, на която, ако сложиш пара и си безгрешен, тя залепва и остава така на камъка, като привлечена от невидима божествена сила. Яне и Петко си бяха играли много, но паричките и на двамата все не искаха и не искаха да залепнат, а момчетата, „чуруликайки”, продължаваха да опитват и опитват, чудейки се за коя ли точно беля Божията майка ги упреква…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Небрежността и мързелът се разпространяват като пожар и изпепеляват духа на безупречност, нужен на воина

Avitohol_1_small„Воинът никога не спори. Той знае, че спорът е най-безсмисленото нещо и е загуба на време. В спора двама души се опитват да се убедят взаимно в нещо свое си, но никой от тях не иска да приеме чужда гледна точка.

Воинът поглежда с презрение хората, които имат излишно време за губене и вършат нещо толкова безсмислено, каквото е един спор. Той е разбрал, че никога няма да може да убеди другите в своята гледна точка и правота. Той знае, че ако те могат да разберат това, което той прави, вече ще са го направили. Щом не го правят, значи не могат да го разберат. Щом не го разбират, няма как да ги убеди или да ги стимулира да го направят. Така че спорът е напълно безсмислен.

Обикновените хора, тези, които ги е страх от смъртта, живеят така все едно никога няма да умрат. Те изграждат способността да живеят, без да мислят за неизбежния край. Когато се огледат, те смятат, че всички техни познати ще умрат преди тях. Това те правят от страх и по този начин опитват да се успокоят. Такива хора обаче не мислят дали е хубаво да преживеят смъртта на всички свои близки и приятели.

Воинът живее така все едно ще умре пръв. Той се стреми към смъртта и иска да напусне този живот без миг забавяне.

Воинът никога не клюкарства, не одумва и не обсъжда другите. Тъй като неговият живот му е много по-интересен от живота на другите, той предпочита да живее собствения си живот. Хората, които клюкарстват и обсъждат другите, не са удовлетворени от живота си. Като се занимават с живота на другите, те се опитват да осмислят своя, нещо което от самото начало е обречено на провал. Такива хора живеят чрез живота на другите. Те се опитват да живеят безопасно, преживявайки житейските ситуации чрез живота на околните.

Воинът никога не клюкарства, както и не се вслушва в клюки, говорени за него. Животът на воина, понеже е неразбираем за околните, е интересен и често е обект на обсъждане и осъждане. Воинът обаче не допуска думите на хората около него да намалят неговата решителност.

Тези, които клюкарстват, са същите като онези, които живеят чрез живота на своите близки и деца.

Понеже сам е допускал много грешки, които след това е поправял, воинът е великодушен към грешките на другите. Когато разбере, че те грешат, той не им прави забележки, а деликатно ги оставя да поправят всичко сами. Така той им помага в техния Път.

Никой български воин не бива да бъде небрежен. Ако само един е мързелив и неконцентриран, той ще предаде това на останалите като прозявка. Прозявката е заразна, ако един си я позволи, скоро всички ще започнат да се прозяват. Небрежността и мързелът са такива, те се разпространяват като пожар и изпепеляват духа на безупречност, нужен на воина.

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История