„– Път, сторете път на пратеничеството на готските крале – извика силен глас. Това беше човек, който се движеше пред групата. Едва сега видях, че това не беше група, състояща се само от преторианци, а свита като нашата. Вътре, обградени отвсякъде от ромейските воини, се виждаха трима снажни мъже. Те ходеха с гордост, с високо изправени глави. Тримата бяха руси и високи, чертите на лицата им бяха сходни и се виждаше, че са роднини. Не можех да определя дали са братя, или братовчеди, но си личеше, че са родственици.
Нашите преторианци се отдръпнаха настрани, като ни избутаха, така че да направим път на следващата свита. Стоях и гледах готските владетели. Изпъчих гърди. В края на краищата аз бях пратеник на шахиншаха. В този момент си спомних как преди години се бях оплаквал на Баяр, че всички, които ме срещнат, издуват гърди. Сега аз направих същото. Когато се изравни с нас, готската свита спря пред вратата и търпеливо зачака. Мъжът, който ги предвождаше и беше като глашатай, влезе вътре. Тази роля при нас бе изпълнявал Марпалий. Сега го видях и него. Той се движеше отстрани, но си личеше, че е запознат с това кои са мъжете и урежда да ни изпреварят.
Тримата готи гледаха напред с гордостта на расови жребци и се държаха така все едно не ни забелязват. Аз се бях изпъчил и исках да ме погледнат, само един от тях обаче се обърна към мен. Той ме изгледа с любопитство, погледът му се хлъзна надолу към бойния ми български колан и премина от там, където обикновено висяха мечовете ми. Когато мъжът вдигна погледа си, там се бе загнездило пренебрежение. Бях сигурен, че е видял кожената торбичка с подковите, но сигурно е решил, че в нея има злато. Мъжът ме презираше и аз виждах това. Навярно ни бе сметнал за някаква търговска делегация и затова смяташе, че е нормално да ни изпреварят. Готските владетели, ако тези бяха такива, бяха с извити напред шапки, като скитските; единият от тях бе с лъскав шлем, със забито в него соколово перо. Разгневих се. Не стига, че ромеите ми бяха откраднали мечовете, а тези тук ме гледаха все едно съм търговец! Това бе нетърпимо за български воин като мен. Честта ми бе засегната, някакви си готи ме изпреварваха.
Марпалий се приближи до мен и каза:
– Посланик Ксеркс, готските крале ще минат преди вас, но вие трябва да решите!
– Кажете им, че съм посланик на персийския владетел – казах раздразнено аз.
– На кого? – учуди се Марпалий.
– На готите. Кажете им, че съм воин и съм пратеник на персийския император!
– Това тях не ги интересува. Те са дошли на среща с император Теодосий ІІ и не се интересуват от вас.
– Щом ни изпреварват, могат поне да се извинят! – казах аз. – Кажете им, че съм воин и че вие откраднахте оръжията ми! Да не си мислят, че сме някакви търговци, които могат ей така да изпреварят!
Последните думи вече виках. Това накара готите да погледнат към нас. Изгледах ги бавно и ги пронизвах с поглед. Не знаех дали разбираха гръцки, или виковете ми бяха привлекли тяхното внимание.
– Кажете им! – крещях аз.
– Какво правите, посланик?! Това е недипломатично! Не мога да говоря с крале, нито вие можете да им кажете нещо! Вие сте обикновен посланик, а те са владетели на всичките източни готи, които не са в пределите на империята на василевса!
Готите ме гледаха със спокойни изражения на лицата и по никакъв начин не реагираха на виковете ми. Това още повече ме вбеси. Бях готов във всеки момент да скоча върху тях. Битката сигурно щеше да завърши с моята гибел, защото те бяха въоръжени с широките си плоски мечове и с ризници, а аз нямах дори ножче. Това ме накара да се почувствам още по-унизен.
Гледах готите и от гняв вече на български крещях към тях.
– Какво ме гледате? Аз също съм владетел! Аз съм последният останал българин, аз съм боил, аз съм багатур, аз съм тиун, аз съм канартикин, аз съм български владетел, аз съм последният кан на българите, аз ще възродя своя народ и отново ще го издигна от пепелта! Ще стана първият велик кан на българите! Какво ме гледате? Не съм бил владетел! Не съм имал право да говоря с тях…“
Токораз Исто 