Ние сме българи и цял живот се учим никога да не отстъпваме…

„Вървеше бавно и продължаваше да оглежда бойното поле, виждаше агонизиращите и умиращи хора, усещаше всепроникващата миризма на кръв, на изпражнения и урина. Пред погледа му непрекъснато се изпречваха насечени части от човешки тела. Бойното поле за всички тези воини беше гроб, за мухите обаче то беше пир. Навсякъде се носеше миризмата на смърт и разложение.

Мъжът усещаше цялото си същество изтъкано и пропито от смърт. За да върне живота в себе си, той бръкна и отнякъде извади червена ябълка, след това, без никакво забавяне, хищно я захапа, а сладкият й сок потече по брадичката му. Въпреки смъртта наоколо и гледката, той дъвчеше силно и енергично и отново отхапа от сочния плод, като говореше сам на себе си.

„Ние сме воини! Родени сме за такива моменти. За тези моменти живеем. Това, което ужасява другите, за нас е награда. Ние се чувстваме най-добре там, където другите примират от страх. Ние сме българи и цял живот се учим на това. Учени сме никога да не отстъпваме, а да се бием до смърт.

Тук, където червата на хората се обръщат от погнуса и смъртта е смалила душиците им като стафиди, е моята трапеза! За мен това е бяла покривка! Аз се храня със смърт! Всеки, който посяга към величието, се храни с човешкото страдание и смърт.”

След тези думи той отново отхапа от ябълката. Сладките й сокове продължаваха да пръскат бузите му и да се стичат по брадичката му. Тя хрупаше в устата му и му напомняше за това, че освен смърт, на този свят има и живот, че освен кръв, тялото му може да отделя и слюнка, че хората, освен да умират, могат и да се хранят, любят и да живеят. За пореден път жадно отхапа от вкусния плод, а сладостта му го върна към живота. Усети в устата си аромата на зелена трева и цветя. Тази ябълка бе по-сладка от мед, по-сочна от нектар. В нея бяха събрани зимните сокове от недрата на земята, които тук, в този плод, се бяха докоснали до слънцето и се бе получила тази божествена връзка, затова ябълката бе толкова сладка и сочна. Този плод успяваше да събере мистичните води, идващи от недрата на земята, със слънцето. Сочността и сладостта. Този плод беше магичен.

Ябълката, не е ли тя първото и най-древно дърво? Може би неслучайно тя бе плодът на изкушението? Не бяха ли Адам и Ева изгонени от рая именно заради нея? Не се ли бяха увивали около нея Змията и Сатаната? Какво ли можеше да означава, че сред толкова много смърт се сети първо за нея? Може би имаше причина в този момент да мисли за ябълката, за смисъла на живота, за Дявола и Бога, за Сътворението, а не за битката.“

откъс от тринадесети том „Ирник“ от поредицата „Тангра“

Осъзнах, че това, което ме правеше силен, можеше и да ме погуби

„– Аз не съм грък и не произхождам от тези места. Ние бяхме велик народ, който живееше във Великата степ. Там небето е Бог, а земята е майка на хората. Няма друго такова небе в света.

Вие не сте виждали това небе, посланик, и няма как да ви го опиша. Онова небе е като похлупак и където и да отидеш, то винаги е над теб и те захлупва като покрив на юрта. Където и да отидеш, то е като твоя закрила и ти дава уют и топлина. Онова небе правеше степта да изглежда най-хубавото място и всеки роден се чувстваше щастлив, че има шанса да живее, да го има. Онова небе е като курган над всички нас. Такива са нашите гробници, те също са с формата на купол, макар и от пръст, като могили. Така всеки от нас живее едновременно като жив човек и като вечно същество.

– Как се нарича този народ? – попитах аз.

– Българи. Аз съм българин – каза Бигилас. – От съвсем малък ме дадоха като заложник във Византия. Нашият род беше един от най-славните при българите.

За миг щях да се издам и да попитам Бигилас от кой род е. Спрях се. Всичко това можеше да се окаже капан, не биваше да го забравям.

– Човекът, при когото отидох да живея – продължаваше да разказва малкото момче, – се казваше Максиминос. Ето го там – като каза това, Бигилас посочи към един човек. Познавах го, той винаги присъстваше при посещенията ни при императора. – На него бях даден да ме гледа и да се грижи за мен. Така гърците се опитват да променят децата и принцовете на владетели от други народи и когато някой ден ги освободят, те да са свикнали и така да са приели гръцкия начин на живот, че да искат да бъдат като тях. Освен това тези момчета се привързват към гърците, започват да ги харесват и в същото време изпитват страх от императора им. Аз бях едно от онези момчета, изпратени за заложници от българите. Това стана, за да се сключи примирие между нас и ромеите. Голяма беше мъката ми. Не можех да забравя разплаканите очи на майка ми и твърдата длан на баща ми, когато ме изпращаше. Силен човек беше баща ми и беше пръв сред българите.

– Какво стана с тях? – попитах аз.

– С кои тях? – Бигилас отвърна на въпроса ми с въпрос.

– С останалите българи.

– Не знам. Много от тях сигурно не са оцелели. Аз самият на няколко пъти щях да напусна този свят и да се преселя при Тангра. Дълго време това не ме интересуваше.

След това блясъкът в очите на младия помощник на преводача изчезна и той отново се отнесе, като че се върна в онова време и по онези места. За пръв път виждах толкова ясно човек, който с тялото си е сред нас, но духът му е на друго място. Това място – миналото, все още живееше в Бигилас.

– Българите се готвеха за война – продължи разказа си той. – Хуните ни нападнаха и вече бяха спечелили една битка. Нашите воини се готвеха за последното сражение с тях. Така оставих баща си.

Трепнах. В тази война бях участвал и аз.

– Разбрахме, че народът ми е загубил, докато още вървяхме към Константинопол. Ромеите дори нямаха време да се намесят и да изпратят помощ, а сигурно нямаха и намерение да направят това. Плаках много, но нищо не можех да направя. Така вместо заложник се оказах роб. Нямаше вече къде да се върна. Чу се, че хуните са избили народа ми и никой не се е спасил от безпощадния им меч. Вероятно родителите ми вече не са сред живите. Баща ми със сигурност е умрял в битката, а майка ми… – момчето се задави за миг, но се овладя и продължи: – За мен вече нямаше път назад. Напред не знаех какво ме очаква, но разбирах, че с пускането ми като залог за договора родителите ми бяха спасили моя живот.

Докато стигнем до Константинопол, плаках всяка нощ. Исках да умра, да ме няма, исках да се върна назад и нищо от това, което се бе случило, да не е истина. Реалността обаче бе друга. Всяка сутрин се събуждах и за свое огорчение разбирах, че съм жив и се намирам при ромеите.

Тук, в двора на Константинопол, бях разпределен и даден като роб и за отглеждане при славния дипломат и юрист Максиминос. Той е един от най-знатните хора в империята на Негово величество. Отначало много се зарадвах, че попадам в ръцете на толкова солиден и влиятелен патриций. Неговият авторитет щеше да бъде моя сигурност. Бях готов да го прегърна и да стана негово дете. По това време бях слаб и уплашен. Нямаше вече кого да обичам на този свят. Погледнах представителния си господар и сърцето ми се изпълни с радост. Вече имах втори баща. Тръгнах след него. Вървях из константинополските улици и като омагьосан гледах всичко около себе си. В този ден бях щастлив, отново бях открил свое семейство. Максиминос, ето там, вижте го, тогава ми се стори толкова стабилен и красив. Той пристъпваше напет като някой младеж и с нищо не се отличаваше от константинополските младежи, които отиваха по Великден на черква с новите си сандали.

Господарят ме отведе в къщата си. Това бе голямо имение, едно от най-големите в града. Толкова голямо, че една част от вътрешния двор бе обрасла с тревичка, а друга бе застлана с гладки каменни плочи.

Щом пристигнах в дома, веднага ме изкъпаха и ми дадоха хубава бяла риза. Около кръста ми привързаха дебела връв, която ми служеше като колан. Дадоха ми нови сандали. Бях толкова щастлив, огледах се в мръсната вода. Там видях римлянин. „Какво? – помислих си. – Може би животът ми като българин свърши и Тангра иска от мен да изживея останалата част от него като ромей?”

Максиминос ме повика при себе си. След това ме отведе при децата си.

„Деца – каза той, – това е новият ви роб. Натресоха ми го, той дори не може да говори на нашия език. Играйте си с него.”

– Мога да говоря – прошепнах аз. Наистина можех да говоря гръцки. Баща ми ме бе учил. Заедно с българския от дете бях научен да говоря гръцки. Някога баща ми също като мен бил за известно време в империята на християните. Също така разбирах хунски, който беше много близък до българския.

На вас, посланик, сигурно не ви е интересно – прекъсна разказа си българинът.

– Не, много ми е интересно – убедих момчето аз. – Продължавай да разказваш!

– Децата бяха приблизително на моята възраст и бяха три – продължи разказа си Бигил. – Две от тях бяха малко по-големи от мен, а третото – по-малко. Те приличаха на баща си толкова, колкото щурци приличат на бивол. Бяха мургави като него, но приликата свършваше до тук. „Щурците” ме наблюдаваха развеселени. Те ме опознаваха с любопитство и интерес, като че ли бях тяхната нова играчка, тяхната нова жертва. Аз също бях в добро настроение, най-после щях да си имам другари. От толкова време не бях имал другар. Скоро обаче разбрах за какъв другар бях определен. Не за техен приятел, а за тяхно домашно животно. Така малко по малко започнах да разбирам какво означава роб. Ние, българите, нямахме роби и се отнасяхме към всеки човек с достойнство, дори враговете си уважавахме. Скоро проумях, че децата на Максиминос са лоши и пакостливи, а аз щях да бъда тяхното агънце, кученце или котенце…“

откъс от поредицата „Тангра“