Силните хора имат ясни мисли и подреден, чист живот

„– Повечето хора грешат, като мислят, че живеят в един материален свят – започна издалеко Бероес. – Понеже познават материята, която е най-груба и видима, смятат, че това е светът. Той обаче не е съставен само от материя. Хората не живеят с телата си само в материалния свят, а в един свят съставен от емоции, чувства, болка, нараненост, удоволствия, любов и щастие. Този свят езотериците на изтока наричат астрал. Той е невидим, изграден е от невидима материя. В него съществува всеки човек. Всъщност човекът съществува едновременно във всички светове, но не знае това. Повечето хора обаче смятат, че най-много живеят в материалния свят, но дори това не е вярно. Те дори в това грешат. Човек най-много живее и съществува в астралния свят.

В света на всеки човек има болка, отношение, емоционално повлияване, всичко това става в астрала. Астралният свят толкова е обсебил хората, че те не могат да го различат от материалния. Хората живеят чрез и заради чувствата си. Повечето не умират от болести, а от самота. Те не умират, защото са болни или слаби, а защото са изтощени от живота, защото се предават и желаят смъртта си.

Понеже този свят е толкова обсебващ, древните персийски маги го изобразявали като змей, а вавилонските – като два змея, намиращи се един срещу друг с преплетени тела. Това представлявало емблема на аода и аоба в уравновесено състояние. От тук идва и жезълът на Хермес, около който се увиват две змии.

Най-добре можеш да си представиш астрала като небе. В него има различни тела. Някои от тях имат съзнание, други са безсъзнателни. Всеки материален предмет има своето отражение в този свят. Дори тревите и минералите съществуват там.

(…)

– Силата изгражда астралния свят. Тази сила се излъчва от човека и може да оказва влияние на восък, зехтин и всякаква по-мека материя. Някои хора използват това и правят магии. Те се опитват да въздействат на астрала и да вършат зло. За съжаление злото се връща и по този, който го прави. Много повече, разбира се, са хората, които лъжат, че има магия, за да оберат някой глупав, беден човечец. Те нито могат да видят астрала, нито да го променят. Само истински хора и воини имат способността да влияят на астрала. Ако един човек не може да владее своето астрално тяло, не може да помогне на други хора. Хората, имащи власт над астрала, са много малко, повечето са шарлатани.

Астралният свят е свят на идеи и чувства, но и на представи и мисли. Като казах, че повечето хора живеят в астрала, имах предвид, че повечето хора живеят в един свой измислен свят. Най-трудно достижимото нещо е истината и реалността. Тя е достъпна за единици. Само на тези, които живеят непрекъснато осъзнато и са в единение с „тук и сега”. Тези хора са толкова малко, те имат волята да живеят, без да зависят от астралния свят. Всички останали са подвластни и съществуват в астрала.

Астралният свят е изграден и най-много зависим от мислите на хората. Самите мисли пък са подвластни на човешките чувства. Хората излъчват това в света на астрала и затова там съществуват всякакви идеи и същества, консумиращи идеите. (Авторът смята, че днес социалните мрежи са толкова разпространени не само заради отчуждението, но и защото много наподобяват астрално (псевдореално) съществуване. Повечето хора са слаби и не са пригодени да живеят в реалността. Те не я познават, защото им се струва враждебна и опасна. Хората живеят в астрала, защото така е по-лесно и безопасно. Те са научени да „цивилизоват” средата си и да я превръщат в стерилно място, в което те са значими и всичко е добронамерено към тях. Тези, които са свикнали да живеят в астрала, веднага възприемат социалните мрежи като още един начин да се изразяват и място, където да съществуват. Те са се научили да подменят реалността и както правят това с живота си, така го пренасят и в някакво безопасно, виртуално място, каквото са социалните мрежи.)

Човек трябва да знае, че всичките мисли, които си помисли, стават видими в света на астрала. И когато човек претендира, че е духовен, не може да цапа главата си с низки и недостойни мисли. Човек е това, за което мисли! Възвишените хора мислят за възвишени неща. Техните мисли са чисти и ясни. Те имат силата мислите им да изграждат астралния им свят и дори физическият им свят е повлиян от тях. Повечето хора са объркани и нещастни и страдат, защото астралният им свят е объркан. При тях мислите са объркани, те не могат да се концентрират, подвластни са на емоциите и всичко е объркано, сложно, неясно, мръсно.

Силата на мисълта се поражда от яснотата. Силните хора имат ясни мисли и подреден, чист живот. Хората, които говорят само за глупости, които ругаят, мислят само за червото си или за плътското, са достойни за съжаление. Всъщност защо да ги съжаляваме? Те са достойни за презрение. Много от тях са арогантни, груби и смятат, че всичко им е ясно, че тяхната истина е валидна за всички. Други от тях плачат и са нещастни, но сами са си виновни. На всеки човек е дадена възможността да може да промени себе си и начина си на живот. Всеки притежава силата на мисълта. Повечето обаче ги мързи да я използват. Те живеят като животни и се веселят, а когато ножът опре в кокала и дойде време да се мре, започват да мислят за духовност. Всичко това обаче е смешно и жалко. Такива непрекъснато крещят или реват, вместо да вземат живота си в ръце.“

откъс от седми том „Етцел“ от поредицата „Тангра“

Лъкът на българите беше произведение на изкуството и се правеше веднъж в живота

„Слънцето бе тръгнало към своя заник. След като купиха малко храна, Авитохол и спътниците му напуснаха крепостните стени на града и се отправиха към горичката, в която ги чакаха жените-воини. Тази нощ Авитохол се опитваше да си спомни всичко за приготвянето на българския лък. Един български лък се правеше най-малко за половин година. Това беше така, защото всяка част се изпипваше до съвършенство. Лъкът на българите беше произведение на изкуството и се правеше веднъж в живота. Понякога лъковете се предаваха на следващите поколения. Авитохол знаеше силата на българския лък. Нямаше друг лък с толкова силен удар. Сега, със знанието на опитен майстор, той учеше феите как се прави този лък. Жените разчитаха много на това оръжие и предимството, което то щеше да им даде, но Авитохол предаваше знанието не заради тях, а заради България и себе си. Феите бяха подчинени на Нимуе, а тя беше българка. Макар германки, те щяха да служат на каузата на България.

До полунощ Авитохол и всички феи бяха направили лъка и го сложиха да съхне върху догарящия огън.

– Трябва ми тетива? – каза Авитохол.

– От какво трябва да е направена? – попитаха жените.

– От степна антилопа – отвърна българинът.

– Тук няма степни антилопи, но има сърни и елени.

Жените му дадоха от своите тетива, които бяха изработени от сушени сухожилия на сърни. Така Авитохол – Синът на сърната, имаше лък с тетива от сърна.

До сутринта лъкът бе сглобен и готов да бъде използван. Разбира се, трябваха му още няколко дни, за да стане още по-здрав, но и днес тетивата можеше да бъде натегната. Авитохол обаче не направи това. Той взе лъка със себе си в разгънат вид. Освен това феите му дадоха няколко от своите дълги и изящни стрели. Авитохол избра най-силните и груби от тях. Българският лък стреляше с по-къси и дебели стрели. Той подряза десетина стрели и ги скъси.

Тази нощ българинът не спа. На сутринта вече бе въоръжен с лък. Сега оставаше само да натегне тетивата и беше готов да стреля. Лъкът бе наистина много добър. „Синът на сърната” беше сигурен, че Тангра му бе помогнал да направи това оръжие. Богът на българите бе направлявал неговата десница и го бе предпазвал от грешки…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Това е моето най-силно оръжие…

„Есента наближаваше, вечерите ставаха все по-мразовити, особено тук горе, в планината. Всеки ден валеше дъжд и листата на дърветата все повече окапваха, като ставаше все по-невъзможно да се скрият. Вечер те лягаха направо върху ледената земя. Беше толкова студено, че им се струваше, че дъхът им замръзва и пада пред тях като висулка. Яне лягаше без да се замисли и се приготвяше да спи, а Марин не можеше и да си представи, че може да заспи в този студ. В една такава вечер Марин каза:

– Яне, как издържаш, не ти ли е студено?

– Ако знаеш, бачо Марине, що съм преживял?

– Какво си преживял?! – не издържа и възкликна Марин.

– Много, но то не е за разправяне.

– Кажи! Кажи! – настояваше Марин.

– Като ти го кажа то вече няма да е същото, няма да е нищо.

– Кажи! – Марин искаше да си говорят, за да мине по-бързо нощта и да не чувства студа, а Яне явно искаше да спи.

– То звучи глупаво да ти го разкажа. Най-голямото ми изпитание беше това, че стоях затворен в една килия. Тогава, когато бях на заточение.

– Не знаех, че си бил на заточение!?

– Бях, но виж как звучи? Не е нещо особено. Също така съм стоял затворен в един сандък.

Наистина, нещата не звучаха кой знае колко страшни, затова Марин реши да попита:

– В какъв сандък беше затворен?

– Най-обикновен сандък, но това беше в пустинята.

– В пустинята? – повтори изумен Марин. – И колко дни продължи това?

– Доколкото знам три или четири. Не знам добре, защото не можех да видя добре навън. През деня беше много топло, а през нощта – студено.

– И после какво стана?

– После ме ухапа скорпион.

Колкото повече разпитваше, толкова по-изумен оставаше Марин.

– Ухапа те скорпион?! – повтори той като на себе си.

– Да, оказа се, че в сандъка, заедно с мен, е имало и скорпион.

– Ти си най-издръжливият човек, когото съм виждал! – с възхищение каза Марин. Той се учудваше, защото всяка история, която Яне разказваше, имаше неочакван край.

– Издръжлив съм, защото така са ме учили! Още баба ми и майка ми ни учеха на това. Бях още дете, когато те ми повтаряха да стискам зъби и да издържам. Това е човешкият живот – мъка и стискане на зъби. Това е моето най-силно оръжие. Само така можеш да оцеляваш и да побеждаваш. Когато другите не издържат и са готови да се предадат, ти трябва да устискаш! Когато другите смятат, че това е невъзможно, ти да стиснеш зъби и да го направиш! Това е животът! Това е разликата между мен и останалите хора.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Филипопол е много по-древен от Атина, Константинопол и Адрианопол

„– Мнозина автори смятат, че това е най-древният град в света. Води се спор дали Дамаск, или Филипопол е по-древен. Тук са живели хора от най-древни времена. Това е уникално разположение, тепета, които осигурявали защита, плодородната низина е изхранвала жителите му, а реката Хеб (Хебър) давала вода на гражданите му както за пиене, така и за напояване. Филипопол е много по-древен от Атина, Константинопол и Адрианопол. В сравнение с него Александрия и Рим са пеленачета. Тук е имало селище, откакто по земята има хора. Мнозина смятат, че точно тук е бил раят.

През града минава един от главните пътища, пресичащи тази част на света – Виа Милитарис. Филипопол отговаря на всички изисквания, за да бъде голям град. Има река, естествено е защитен от тепетата, доведена е вода от планината и е естествен център на цялата тази широка равнина.

Приск още не беше спрял да говори, когато развълнуваният Флавий Мантан заговори:

– Не, тук не е бил раят. Раят и днес се намира тук. Всички граждани на Филипопол живеят в рая. Това е най-плодородната земя, слънцето затопля земята и през лятото, и през зимата, а водата от Хеб напоява нивите на селяните. Водата тук се намира толкова плитко под земята, че всеки има кладенец в нивата си. Тук е раят!

Хората по тези земи са богати и спокойни. Дори робите живеят добре, те са сити, здрави и се радват на добрия климат. За съжаление богатствата на тази земя винаги са привличали зли сили, които минават като мор и я плячкосват…

– Градът е построен около девет хълма. Двата са по-отдалечени и по-ниски. Около тепетата има нещо като ореол. Хората, които живеят тук, са специални. През деня е много красиво и хубаво, но вечер, когато слънцето тръгва да залязва, става наистина магическо. Небето все едно е закачено на върховете на Хемус и Родопа и ние се намираме в нещо като огромна палатка.

– Виждам Хем – казах аз и посочих към един висок връх, който се извисяваше отдясно в далечината. – Траки ли живеят тук?

– Да! Чували ли сте за траките? – попита ме Флавий Мантан.

Бероес ми беше разказвал за траките, когато ми бе говорил за скитите. От него знаех, че те са арии, което си личеше по това, че при тях, както при всички арии, имаше три съсловия: владетели, жреци и воини.

– Филипопол е градът на едно от най-известните племена, така наречените сатри или беси. Те населяват планината Родопа, но стигнали и до тук, където върху три от хълмовете изградили крепост с високи непристъпни стени. Този град бил наречен Пулпудева. Дева на тракийски означава град, а Пулпу е езеро.

– Защо езеро? Има ли езеро около града?

– Някога Хеброс е обграждала града, а точно под трихълмието е имало голямо езеро (Днес на мястото на Тунела, Чифте баня, Съдебна палата и гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“). По-късно градът се наричал Евмолпия. Евмолпиас означава „Сладкопоен”. Това име му било дадено като прозвище. Той бил легендарен тракийски владетел, син на Посейдон и Хиона, която, за да скрие прегрешението си с Борей (северният вятър), хвърлила новороденото си в реката. Посейдон го спасил и го пренесъл в Етиопия, за да го отгледа Бентесикюме. Когато пораснал, Евмолп се оженил за една от нейните дъщери, но изнасилил друга от дъщерите й, затова бил принуден да бяга. Той взел със себе си сина си Исмар при тракийския цар Тегюрий, който бил владетел над този град. След това опитал да направи заговор срещу царя, който го приел. Заговорът бил разкрит и Евмолп избягал в град Елевзин, който се намирал съвсем близо до Атина. След смъртта на сина му Исмар, Тегюрий повиквал Евмолп при себе си, помирил се с него и го направил наследник на царството си. По-късно цар Евмолп взел страната на елевзинците във войната им срещу атиняните. Той се притекъл на помощ на старите си приятели с голяма тракийска войска, но бил убит в сражение от атинския цар Ерехтей.

Евмолп бил един от най-посветените хора, живели по онова време. Той бил лично посветен от богинята Деметра в нейните мистерии и се счита за митичен основател на рода на евмолпидите, които изпълняват най-важната длъжност на мистериите, тази на Хиерофанта (върховен жрец). Някои учени смятат, че и Евмолп, подобно на Орфей, взел участие в похода на аргонавтите и там е описан като жрец и посветен човек. Според мнозина той е учил при жреците в Египет и Етиопия. Негова статуя била изваяна от известния скулптор Мирон и била поставена в Партенона на Акропола в Атина.

В Атина се провеждали религиозни игри, които се наричали Елевзински мистерии. Смята се, че от времето на Евмолп има връзка между игрите в Евмолпия и тези, провеждани в Атина.

По-късно градът бил наречен на Филип Македонски, който бил враг на всички гърци и траки. Той обаче не харесвал Филипопол.

– Филип бил във Филипопол само един или два пъти. Много от учените смятат, че градът не е наречен на този Филип, бащата на Александър Македонски, който се наричал още Филип ІІ Аминта. Знае се, че той разрешил единствено на един град да носи неговото име и това бил град, който се намира на северния бряг на морето, в древността наричано Тракийско (днес Бяло Море). Този град днес се нарича Филипи. Мнозина смятат, че Филипопол е наречен на други двама императори, носещи името Филип. Единият бил Филип V, който управлявал Римската империя в продължение на 26 години и укрепил най-вече Филипопол. Той дал дъщеря си за съпруга на тракийския владетел Терес ІІ, който управлявал Тракия от Филипопол. Другият император се наричал Филип І Арабина, който дал много пари за изграждането на града. Това станало, докато той бил император и през 274 година решил да отбележи 1000 години от създаването на град Рим. Тогава той отпуснал огромни средства за облагородяване на главните градове на провинциите. Така Филипопол станал много по-красив.

Градът бил наричан още Тримонциум, което на латински означава „Трихълмие”.

– Има обаче една голяма заблуда сред хората, а може би и сред вас, историците – каза влиятелният филипополец. – Много от вас смятат, че Филипопол е построен от бащата на Александър Македонски. Няма как Филип да е изградил Филипопол, защото той е много древен град. Много преди Филип и Македония въобще да ги е имало. Дори има нещо друго. Ние знаем, че Филип не е превземал Филипопол. Той се опитал да го разруши, след като с вероломство влязъл в него. Дори той не влязъл, а останал на стан извън града…“

откъс от многотомната история „Тангра“

Ние, българите, сме уникален народ!

„Най-мразените народи в света винаги са били тези, които са претендирали, че имат директна връзка с Бог и са натоварени с мисия. Разбираемо е защо е било така. Било е много трудно да се воюва или спори с такива народи. Двата най-изявени мисиянски народи в света са евреите и българите. Те са били свързани още от Междуречието. Някои изследователи смятат, че юдеите били наречени така, „хора отвъд реката”, когато живеели отвъд река Ефрат и тя била наричана още с най-древното си име Буранун. Тогава юдеите били източните семити или акади, а българите – шумерите. Българите са предали своята мисия на евреите.

На останалите народи им било трудно да се изправят в спор, битка или да живеят редом с нас. Освен чисто военно, те са воювали срещу нас и идеологически. Били са принудени да правят това. През цялото време са ни мразели, но и са се бояли от нас. Римляните и ромеите воювали с българите по няколко начина. Те или говорели за нас, че сме недостойни и незначителни, гордостта им не позволявала даже да допуснат, че сме равни с тях, а какво остава, че ги превъзхождаме. Друго, което правели, било да ни игнорират. Така доскоро изглеждаше все едно изведнъж в V–VІ век нашият народ се появява от нищото. Те не са ни споменавали, отнасяли са се с нас все едно не съществуваме. Точно заради това пътуването на Атила (Аспарух) изглежда като идване от недрата на Азия, появяване от нищото, а то не е било такова. Византийските и римски историци не пишат за българите, за да не могат някой ден техните наследници да претендират за тяхното наследство. Те са били сигурни, че някой ден светът ще се управлява от наследниците на същите тези българи. Затова е много трудно да разберем кои са били нашите предци, как са живели и какви са били. Така те създали от българите една мистификация. Българите са „липсващият народ”, „бяло петно” на картата на света. Това било правено напълно умишлено. Аз задълбочено изучавах движението, нрава и историята на всички номадски народи. Древните християнски хронисти, за да объркат още повече нещата, използвали и други похвати. Освен да премълчават, понякога наричали народа ни с имената на съществуващи народи. Така например българите били наричани още: скити, сармати, кимерийци, масагети, хуни, варвари, бурджани, кумани, печенеги и с още много други имена, при условие, че с някои от тези народи били близки, с други не чак толкова. Други от имената, с които ни описвали, те сами измисляли.

Това е причината да сме били наричани с толкова различни имена и днес е трудно да проследим историята си. В историческата поредица „Тангра“ разказвам за всичко това.“ – Токораз Исто

Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света

„– Тези игри датират от най-дълбока древност – отвърна Приск. – Първите игри във Филипопол се наричали Кендрисия и са били посветени на Аполон Кендрисийски. Храмът на този бог се намирал на тепето Кендрисос (днес Джендем тепе или Младежки хълм). Тези игри се наричали още Пития или Питийски. Това били най-бляскавите игри, посветени на бог Аполон в света. Те били проведени първо в Делфи, на място наречено Пито. Смятало се, че точно там Аполон удушил змията Питон. В по-късни времена тези игри били възприети в много градове, сред които бил и Филипопол. Именно тук те били най-големи и разнообразни. Стигнало се до там, че игрите във Филипопол се съревновавали с тези, провеждани на Олимп в чест на върховния елински бог – Зевс, но изразяващи уважение и към останалите богове. Под връх Олимп на всеки четири години се състояли спортни игри в чест на всички богове. Те се провеждали вместо жертвоприношения. Олимпийските богове обичали да гледат хората, тези, зад които те заставали. Боговете наблюдавали игрите и имали свои любимци.

Смята се, че всичко започнало през 776 година преди раждането на Христа, когато бил сключен Свещен мир между царя на Елида Ифит и спартанския законодател Ликург. От тогава по време на игрите военните действия в цяла Елада били спирани. През 590 година преди Христа започнали да се организират редовно Питийските игри в чест на Аполон.

Олимпийските игри се провеждали в пет дисциплини. Там се включвали бягане, скок с гирички, хвърляне на диск и копие, борба, а последна дисциплина винаги бил панкратионът. Той представлявал борба и бокс в едно. На ръцете си бойците навивали кожени ремъци. В този спорт всеки боец трябвало да покаже върха на воинските си качества. Той калявал воините, изграждал дисциплина и ги правел силни, ловки и издръжливи както на умора, така и на болка.

Още като дете бях чувал за панкратиона и бях благодарен на Баяр за всичко, на което ме бе научил.

– За да се участва в игрите на Олимп обаче, всеки състезател трябвало да бъде свободен гражданин, участието на роби било забранено, жени не можели да участват, както и спортисти, които не са гърци.

Така с времето спортистите от другите части на света, негърците, тези, които гърците наричали варвари, се насочили към друг център и той бил Филипопол. Тук се събирали много повече състезатели. Участниците в Олимпийските игри трябвало да изглеждат като Аполон, да бъдат с красиви тела, както богът на красотата, и да нямат никакви белези, дори по лицата си. Било много трудно някой панкратионист да отговори на тези изисквания. Повечето от тях не били аполонов тип, а хераклов. Всички те от ударите имали белези по лицата. Така с времето във Филипопол започнал да се събира елитът на панкратионистите в света. Тракийските владетели на града били много по-великодушни, те приемали всякакви бойци, без ограничение в типа и годините, както и такива, които имали белези по себе си. Ветераните бойци от Филипополските игри много се различавали от олимпийските шампиони. Тукашните владетели обичали свободата, били хора подвластни на насладите на живота и не търпели ограничения. Те се прекланяли пред силата и естествените качества на човека. Траките обичали виното и свободата. Те се отнасяли благосклонно към всички победители. Скоро станало така, че всяка филия си имала собствени представители на игрите, които оспорвали победата и славата с представители от другите градове. Участие в игрите можели да вземат и роби, и всякакви варвари. Скоро се получило такова разделение: повечето спортисти-участници в Олимпийските игри били аматьори, те имали други занятия и работа и се явявали на игрите от чисти подбуди да се сравнят и да се отдаде почит на боговете. Тяхната награда била лавров венец. Участниците в Кендрисийските игри били професионалисти, биели се за злато и прехрана. Те участвали в игрите единствено за пари. Много от тях получавали като награда вол, теле или вакъл коч. Победителят във Филипопол имал възможността да тренира и живее една година в града и в това време да бъде на издръжка на общината. Освен това през цялата тази година той бил желан и скъп гост на всички богати филипополски фамилии.

Така може да се каже, че в древността аматьорите участвали в Олимпийските игри, а професионалистите, тези, които се борели за печалба и живеели от панкратиона и спорта, се явявали на игрите във Филипопол. Разбира се, гърците не се гордеели с това, но на всички било ясно, че състезателите във Филипопол могат да победят тези в Гърция. Най-силните състезатели в игрите във Филипопол били тези от град Ефес.

– Аз ще ви запозная с една жива легенда на това, което в момента говори този млад и начетен мъж – каза Юксеус.

Виждах как гърдите на гладиатора се бяха издули. Той беше щастлив, че Приск бе споменал панкратионистите от неговия роден Ефес.

– Тези игри, освен Питийски и Кендрисийски, се наричали също и Александрийски – продължи разказа си константинополският главен библиотекар. – Това станало през 214 година, когато римският император Каракала, докато минавал през Филипопол, съобщил, че Александър Македонски му се явил насън и му заповядал да поднови паметта му, като издигне негова статуя във Филипопол и възстанови игрите в негова чест. Така заедно с Пития тук започнали да се провеждат и игрите Александрия. Понеже преди това нямало такива игри, скоро те се слели и така станали най-големите игри в света.

Във Филипопол участвали бойци с всякакви телесни и костни структури, тук имало силни хора като Херакъл, със здрава костна структура, такива били хераклидите и филията на Херакъл от Тепето с извора (днес Бунарджика); такива като Аполон, които представлявали Аполон Кендрисийски; имало хора с лека структура и такива като Орфей. Всеки човек, независимо с какво се занимавал, какъв бил по произход и структура, можел да участва в най-големите игри в света. Всички хора тук се учели на панкратион, а по-късно се упражнявали като гладиатори. Тук тези занимания били издигнати в култ. Филипополци били не само разбирачи и ценители на двубоите, те били и добри воини и състезатели…“

откъс от многотомната история „Тангра“