„Есента наближаваше, вечерите ставаха все по-мразовити, особено тук горе, в планината. Всеки ден валеше дъжд и листата на дърветата все повече окапваха, като ставаше все по-невъзможно да се скрият. Вечер те лягаха направо върху ледената земя. Беше толкова студено, че им се струваше, че дъхът им замръзва и пада пред тях като висулка. Яне лягаше без да се замисли и се приготвяше да спи, а Марин не можеше и да си представи, че може да заспи в този студ. В една такава вечер Марин каза:
– Яне, как издържаш, не ти ли е студено?
– Ако знаеш, бачо Марине, що съм преживял?
– Какво си преживял?! – не издържа и възкликна Марин.
– Много, но то не е за разправяне.
– Кажи! Кажи! – настояваше Марин.
– Като ти го кажа то вече няма да е същото, няма да е нищо.
– Кажи! – Марин искаше да си говорят, за да мине по-бързо нощта и да не чувства студа, а Яне явно искаше да спи.
– То звучи глупаво да ти го разкажа. Най-голямото ми изпитание беше това, че стоях затворен в една килия. Тогава, когато бях на заточение.
– Не знаех, че си бил на заточение!?
– Бях, но виж как звучи? Не е нещо особено. Също така съм стоял затворен в един сандък.
Наистина, нещата не звучаха кой знае колко страшни, затова Марин реши да попита:
– В какъв сандък беше затворен?
– Най-обикновен сандък, но това беше в пустинята.
– В пустинята? – повтори изумен Марин. – И колко дни продължи това?
– Доколкото знам три или четири. Не знам добре, защото не можех да видя добре навън. През деня беше много топло, а през нощта – студено.
– И после какво стана?
– После ме ухапа скорпион.
Колкото повече разпитваше, толкова по-изумен оставаше Марин.
– Ухапа те скорпион?! – повтори той като на себе си.
– Да, оказа се, че в сандъка, заедно с мен, е имало и скорпион.
– Ти си най-издръжливият човек, когото съм виждал! – с възхищение каза Марин. Той се учудваше, защото всяка история, която Яне разказваше, имаше неочакван край.
– Издръжлив съм, защото така са ме учили! Още баба ми и майка ми ни учеха на това. Бях още дете, когато те ми повтаряха да стискам зъби и да издържам. Това е човешкият живот – мъка и стискане на зъби. Това е моето най-силно оръжие. Само така можеш да оцеляваш и да побеждаваш. Когато другите не издържат и са готови да се предадат, ти трябва да устискаш! Когато другите смятат, че това е невъзможно, ти да стиснеш зъби и да го направиш! Това е животът! Това е разликата между мен и останалите хора.“
Токораз Исто 