„Слънцето бе тръгнало към своя заник. След като купиха малко храна, Авитохол и спътниците му напуснаха крепостните стени на града и се отправиха към горичката, в която ги чакаха жените-воини. Тази нощ Авитохол се опитваше да си спомни всичко за приготвянето на българския лък. Един български лък се правеше най-малко за половин година. Това беше така, защото всяка част се изпипваше до съвършенство. Лъкът на българите беше произведение на изкуството и се правеше веднъж в живота. Понякога лъковете се предаваха на следващите поколения. Авитохол знаеше силата на българския лък. Нямаше друг лък с толкова силен удар. Сега, със знанието на опитен майстор, той учеше феите как се прави този лък. Жените разчитаха много на това оръжие и предимството, което то щеше да им даде, но Авитохол предаваше знанието не заради тях, а заради България и себе си. Феите бяха подчинени на Нимуе, а тя беше българка. Макар германки, те щяха да служат на каузата на България.
До полунощ Авитохол и всички феи бяха направили лъка и го сложиха да съхне върху догарящия огън.
– Трябва ми тетива? – каза Авитохол.
– От какво трябва да е направена? – попитаха жените.
– От степна антилопа – отвърна българинът.
– Тук няма степни антилопи, но има сърни и елени.
Жените му дадоха от своите тетива, които бяха изработени от сушени сухожилия на сърни. Така Авитохол – Синът на сърната, имаше лък с тетива от сърна.
До сутринта лъкът бе сглобен и готов да бъде използван. Разбира се, трябваха му още няколко дни, за да стане още по-здрав, но и днес тетивата можеше да бъде натегната. Авитохол обаче не направи това. Той взе лъка със себе си в разгънат вид. Освен това феите му дадоха няколко от своите дълги и изящни стрели. Авитохол избра най-силните и груби от тях. Българският лък стреляше с по-къси и дебели стрели. Той подряза десетина стрели и ги скъси.
Тази нощ българинът не спа. На сутринта вече бе въоръжен с лък. Сега оставаше само да натегне тетивата и беше готов да стреля. Лъкът бе наистина много добър. „Синът на сърната” беше сигурен, че Тангра му бе помогнал да направи това оръжие. Богът на българите бе направлявал неговата десница и го бе предпазвал от грешки…“
Токораз Исто 