Monthly Archives: ноември 2015

По-смелите твърдяха, че скрипторията обикаля из света и събира божията мъдрост

Enichar_3D_clear_fonСкрипторията беше тук вече повече от триста години, а почти никой извън манастира не знаеше за нейното съществуване. Някога из цялата българска земя е имало много скриптории, но днес бяха останали само две. Братята знаеха, че съществува само още една такава в Рилската обител.

Сградата на скрипторията не беше обикновена. Тя се извисяваше като непристъпна крепост. Прозорчетата бяха малки и тесни, толкова тесни, че през тях не можеше да се провре дори малко дете. Прозорците имаха дебели непрозрачни стъкла. Монасите смятаха, че стъклата нарочно са такива, за да не може ни най-малко да се надзърта при книжовниците, но Инокентий знаеше, че те са специална изработка. Те наистина бяха дебели, здрави и непрозрачни, но стъклото беше така изработено и огънато, че пречупваше светлината и слънчевите лъчи, така че да може цялото помещение вътре да се осветява от равномерна матова светлина. Дори най-слабата светлинка отвън, дори в мрачен ден, правеше така, че вътре да е светло. Ако стъклото не беше специално, вътре щеше да е постоянен мрак. А всеки преписвач и рисувач (рисувач – художник, илюстратор) знаеше колко важна за работата му е светлината. Освен това, благодарение на това специално остъкляване, работещите в скрипторията можеха да пишат и рисуват от най-ранна утрин до последните лъчи на залязващото слънце, защото в скрипторията имаше една забрана, която беше най-висша от всички – вътре беше забранено внасянето на огън, независимо свещ, факел или въглен. Защото няма по-голяма опасност за книгите от огъня. На монасите беше забранено да внасят дори огниво и чакмак.

Въпреки че не се отопляваше по никакъв начин, скрипторията беше така построена и с толкова дебели стени, че през зимата вътре беше поносимо студено, а през лятото – прохладно. Това беше нужно, за да могат книжовниците да работят спокойно, но и за да се съхранят книгите по-добре.

Инокентий още от малък разбра, че в скрипторията книгите са много по-важни от хората и са на почит, а той и останалите монаси само им служат и ги обслужват. Той знаеше, че книгите са в центъра, скрипторията е създадена, за да ги пази и съхранява. Те трябва да пребъдат и са вечни, а хората са тленни и постоянно се сменят. Така че никой човек и никое поколение нямаше право да променя, наранява или унищожава книгите. Монасите книжници бяха слуги на Знанието и Мъдростта.

За да се запазят книгите, скрипторията имаше и други странности. Тя бе изградена изцяло от камък и метал и никъде за нейното построяване не бе използвано дърво или нещо, което можеше по някакъв начин да се запали или да гори. Подовете, стените и стълбите бяха каменни, а вратите, поставките за книгите и писалищата, бяха от ковано желязо. Така в скрипторията нищо, освен самите книги, не можеше да гори.

В скрипторията винаги беше много тихо. Малките прозорчета и дебелите стени и стъкла, които не можеха да се отварят, спираха не само любопитните погледи, но и всякакви външни шумове. Освен това вратите бяха винаги много добре смазани, дори подът, тъй като не беше от дъски, не проскърцваше. Монасите винаги пазеха тишина и никога не говореха на висок глас. Беше разрешено само да се шепне, но повечето предпочитаха съвсем да мълчат.

За пълен контрол скрипторията имаше единствен вход и изход, който беше затворен с масивна метална врата. Тя беше направена толкова ниска, че всеки, който искаше да влезе и не беше дете, трябваше да се наведе съвсем ниско. Инокентий беше сигурен, че това съвсем не бе случайно. Освен че се затрудняваше по този начин влизането и то не можеше да остане незабелязано, така и всеки човек, който искаше да влезе вътре, беше принуден да се поклони пред познанието и мъдростта. Беше виждал какво страдание представляваше влизането за по-възрастните и болни братя и осъзнаваше колко голям е стремежът към знанието и с каква сила то привлича хората.

Освен огънят, враг на книгите беше и влагата. Затова сградата беше така измайсторена, че температурата вътре оставаше навсякъде почти една и съща. Освен вратата, в стените имаше отвори, които караха въздуха в сградата непрекъснато да се движи и така да се поддържа сух. Все пак на монасите, работещи вътре, им беше забранено да внасят вода. Ако някой ожаднееше, искаше разрешение от презвитера и отиваше да пие вода от чешмата навън. (презвитер – в източното православие означава монах, но в манастирите, в които е имало скриптория, понякога монасите се делели на иноци – обикновени монаси и презвитери – книжници. Презвитер се наричал и техния водач или всеки човек, който имал право да пише житиеписни текстове.)

На най-горния етаж на скрипторията имаше назъбени бойници, досущ като на крепост. Монасите говореха, че ако се наложи, скрипторията може да се превърне в непристъпна крепост и че ако вратата долу се затвори, никой не може да я превземе. Тя и затова може би беше изградена толкова далеч и несвързана с другите сгради, за да не може да бъде превзета през тях и пламъците да не се пренесат към нея, ако манастирът бъде опожарен. Дори сред книжниците се говореше, че преди „Света Неделя” и Бачково тази скриптория, със същите тези камъни, е била построявана на много и най-различни места, но винаги е оцелявала, дали заради камъка и формата, или заради божията защита. По-смелите твърдяха, че скрипторията обикаля из света и събира божията мъдрост, и именно тя е Кулата вавилонска, и в нея има книги от библейски времена на всички езици, които има по света.

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива

„Двамата римляни препускаха към него. Те бяха оставили място между себе си, точно колкото той с неговия Вилам да премине от там. Изглеждаше така сякаш ще го атакуват от двете страни едновременно. Това нито за миг не го смути. Атила виждаше късите, широки и здрави остриета на техните паранзониуми. Плоските им остриета за миг отразиха залязващото слънце и го заслепиха. Атила не се страхуваше. Отдавна бе забравил лошите предзнаменования от сутринта. Битката бе като горещата вода на терма. Той се потапяше в нея, отдаваше й се. Тя бе като мехлем за душата му. Атила беше сигурен, че мечът му ще пресече едновременно двете вражески остриета, пък били те и на паранзониуми. Той знаеше, че всички воини наоколо следят това, което се случва между него и двамата римски генерали. За миг изпита опиянение. Беше наясно, че ако победи двамата римляни, неговите хуни ще се нахвърлят върху отстъпващите легионери, както орел над опитваща се да избяга и да се скрие змия. Ако той победи, това щеше да бъде половината победа и ясен знак за следващ разгром. Поражението на Рим щеше да бъде такова, че Западната империя щеше да рухне. Сега всичко бе в неговите ръце и в този единствен удар. Толкова силно стисна дръжката на меча, че ако не беше толкова здрава, сигурно щеше да я счупи. Това оръжие бе изковано от Бог в момента на Сътворението, преди още да ги бе имало хората, зверовете и земята, и бе дадено на хората. Само външно приличаше на всички други мечове. Атила знаеше, че моменти като този вещаеха пътя на неговата лична легенда. Това, че римските генерали Авит и Майориан го атакуваха едновременно, беше шанс, подарък от боговете. Каганът осъзнаваше, че му предстои най-голямата победа в живота му, с един удар само щеше да пресече двата паранзониума. По този начин щеше да покаже, че хунското оръжие е по-добро от измислиците на западните воини и нещастните им опити да му се противопоставят. С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива. С един удар само щеше да реши тази битка, да покори целия западен свят. Докато препускаше, без да намали и най-малко ход, насочи Вилам между конете на Авит и Майориан. Стисна дръжката на меча и се изправи на стремената. Високото седло и стремената му даваха предимство. Отгоре виждаше волевите им лица. След миг, само след миг те щяха да са други, те щяха да се срещнат с десницата и меча на Бог…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История

Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество

– Откъде дойде любовта Ви към дедите ни и защо решихте духовността, която извира от Вас, да я облечете точно в история?

– Аз съм предимно разказвач и с история започнах да се занимавам случайно. Изучавах я в продължение на 20 – 30 години и осъзнах, че не е разказана добре, че е непозната, че ние сме отсъстващ народ. Разбрах, че сме народ, който смята, че знае историята си, но всъщност изучава тази, разказана от враговете му. Тя често е тенденциозна и манипулирана. Нашите владетели са представени в учебниците като двуизмерни образи, а аз се опитвам да ги опиша триизмерни, живи, да представя техните решения, драмите, които са преживели. Цялата истина за българския народ е скрита и кодирана в народното ни творчество.

– Твърдите, че много неща в историята ни имат обяснение чрез познаване мисията на родовете?

– Да, така е! Някога номадските народи са създавали империите си по еднакъв начин. Винаги владетелският род се разполага в средата. Това място при българите се нарича оба, а по-късно тюркските народи заимстват и го наричат орду или орда. Около владетелския род се разполагат останалите родове, които са били като щит за владетелския род. При българите родът Дуло е богоизбран и само той има право да ръководи. Останалите родове никога не воюват за властта, а напротив, те я пазят, докато се появи водач от Дуло. Така става с Крум, който идва от Авария с брат си, казва, че е българин от рода Дуло и останалите родове му дават властта.

Самуил например е първият представител на Вокил. Той е бил изключително коректен, заема престола чак когато всички владетели от Дуло са умрели. Именно затова мести и столицата, тъй като няма как владетел от Вокил да управлява в престолнината на Дуло.

Въстанието на Асен и Петър също е доказателство за това как Вокил винаги помагат и подкрепят Дуло, неговото начало е поставено в Странджа Сакар. В този момент те са в Търново и заявяват, че са български царе. За историците е необяснимо, но е толкова ясно. Винаги Вокил са бранителите, те подават по периферията (в случая Странджа и Родопите), а наследниците на Дуло (Асен и Петър) се появяват в обата (Търново) и поемат властта.

Имаме и владетели, които са мултиплицирали драмата си върху целия народ. Такъв е бил княз Борис I Михаил, при който неуспешните опити да води войни и мечтата да е велик владетел прерастват в първата национална катастрофа за българите. Тогава се избиват 52 български рода, които са били елитът на България.

В историята ни всичко има обяснение, но никой не я разглежда от позицията на родовете. Мисията на всеки един от тях обяснява толкова неща, за които днес ние само гадаем. Не знам как може историците да не ги виждат, да не знаят какво е оренда, какво е тумир, какво е тангризъм, какво е Българския Бог.

– Твърдите, че днес всеки може да проследи рода си до тези седем. Как става това?

– Да, всеки един от нас е тук, защото е наследник на някой от тези родове. Но не е достатъчно да е само по кръв, трябва и да е по оренда.

– А какво е оренда?

– Орендата е връзката, която е съществувала между Бог и владетелите ни, но и целия ни народ. Тя е много фина и деликатна. Изразява се в това да правиш поредица от неща, но не ти е ясно защо. В ежедневието те ти се струват хаотични, не ги осъзнаваш, но след време разбираш, че са подредени много правилно. Аз съм човек на духа и орендата и се опитвам деликатно да ходя в света на силата, защото той е храм. Просто да премина, да огледам и да опиша. Средновековните писатели са смятали, че за да опознаеш Бог, за да бъдеш близо до реалността, до тук и сега, трябва да имаш малко его и много от всичко останало. Докато пиша, аз се опитвам да дам малко от себе си и много от Бог, за да може читателите да видят много от Бог и малко от мен, да не изкривявам нещата.

– Звучи така, сякаш навлизаме в саракта…

– Да! Всеки истински българин, роден не по кръв, а по оренда, по дух, „светла глава“ се докосва до саракта. Свещената земя на българите не е строго фиксирано място, а зависи от това как го изграждаме. По-точно колобърът във всеки един от нас гради саракта, тъй като истинският българин носи колобъра в себе си.

– Доста добре описвате шаманството в „Тангра“, откъде почерпихте сведения?

– В България има родове, които са змейски. При тях жените са били вещерки – лекували са, предавали са знания, много често са били акушерки, можели са да леят куршум, да гадаят. Аз смятам, че в нашето народно творчество е запазена голяма част от българския тангризъм, но е представен кодирано. Пример е фактът, че в България има много песни, в които се разказва за медно гумно със златен стожер. Но за да разбереш защо стожерът е златен, защо тугът трябва да е златен, какво е медното гумно, трябва да имаш особени познания. Аз се опитвам да представя уникалността на народното ни творчество, да обърна внимание на знанието, което носят песните ни. Във всички тях се крие истината за начина на живот на българите. Някога се е смятало, че на седем места в България трябва да се изградят капища. Предназначението им е на духовен щит, който да пази българите. Тази идея тумир после пренасят в нашето християнството, което е продължение на езичеството без особени промени. Вече над 30 години събирам информацията за седемте гумна със златен стожер. Чрез тях могат да се разберат и идеите на Крум, както и на другите наши владетели да владеят Константинопол и да забият копието си в златната му порта. Едното гумно се смята, че е било на река Берегалница в днешна Македония, другото е било в Овча купел, днес София. Като се проследят гумната, се вижда, че вървят по периферията на държавата, не по обата. Плиска е славянското име на града, който някога се е казвал Абоба, произлизащ от оба. Интересно обаче е къде е било централното, най-главното гумно.

Смята се, че в един сандък са събрани всички регалии на българите и са изпратени в Рим, но корабът катастрофира. Днес сандъкът е намерен в град Терасчина в храма, но е не се знае къде са отишли регалиите.

– Разкажете ни малко повече за тумир и колобрите.

– Някога е имало секта, която се наричала тумир. Тези хора са знаели историята на българския народ и са я разказвали. Били са седем души и всеки един от тях е стоял по 1 година в чертозите на кана ювиги. Слушал (тумир са били слепи) е какво се случва и на големи празници седемте тумири се събирали и всеки започвал да разказва историята последователно. Така я сглобявали цялата. Тумир винаги са се движили с малко момче, което да ги води. По-късно тази секта е продължена в България до XIX век от слепите гуслари. Те са разказвали цели епоси за българската история.

Нашите тумири и колобри са разпределили мисията на българите на няколко различни народа и са ги накарали да сънуват част от сънищата ни. Днес това са украинците, руснаците, хърватите, турците или по-точно тюрките от рода Ашина (Кайъ), германците, британците, французите. Във всички ученици на династията Дуло се наблюдава стремеж към Константинопол. Изведнъж този стремеж е пренесен в рода Ашина, чиито днешни наследници са турците. Твърди се, че Тангра бил турски бог, но доколко е така? Аз проследих владетелите от рода Ашина до началото, където става ясно, че те са ученици на Дуло. Повече от ясно е, че отново имаме пренасяне на мисията на българите върху други народи. Например от рода Ашина са: Ченгизидите, Моголите, които властват в Индия, родът Огуз, всички, които управляват Златната орда, владетелите на Крим и Северното Черноморие от рода Гираи. Ашина са и владетелите на почти всички средноазиатски народи. Родът Кайъ също е Ашина.

– А защо е този стремеж към Константинопол, какво има там?

– Загадъчен е, но Крум казва, че именно там трябва да се забие седмото копие, т.е., че там трябва да бъде седмото гумно със златен стожер. Явно той е знаел къде трябва да бъдат разположени, за да стане съвършен духовният щит на българите.

– Имате категорично становище относно създаването на българската държава, бихте ли споделили?

Не може да се каже, че една държава съществува от момента, в който някой я е включил в някакъв договор. В 680 и 681 г. нищо особено не се е случило и тогава не е началото на българската държава, нито на българите. А истинското име на Кубрат е било Куртбат („бат“ идва от това, че е бил старши) Кюнграт (името на майка му). Той е наследник на Дуло по баща, но майка му е от рода Ашина, който тогава е Кюнграт. Във византийските източници остава под името Кубрат, тъй като е било по-лесно за произнасяне и изписване. Той не създава България, тя му е подарена от неговия чичо Сибир кан, който е брат на майка му. Това става, когато се разпада Тюркутският каганат и Сибир кан дава цялата западна част на синовете на Албури, тъй като те са нейни наследници.

– Казват, че в рода Ви е имало и еничари…

– Днес еничар се превърна в мръсна дума. Смисълът, който се влага, е на ренегат, завърнал се да мъсти, но истината е малко по-различна. Безспорно еничарите са били насилствено помохамеданчвани, но голяма част от тях, след като стават елитът на нацията, не си променят вероизповеданието. Всички те били посвещавани в една секта в исляма, която се наричала бекташи. Това бил суфи ислям, който много се различавал от сунитския ислям на останалите османци. Това означава, че тази пропаганда не е била толкова проста и елементарна, колкото някои хора днес се опитват да ни внушат. Друго нещо, което не се знае, е, че след като се пенсионират, еничарите са се връщали по родните си места. Според мен някои от тях оставали скрити християни. Голяма част от черквите в България по онова време са построени с техни пари.

– Какво е мнението Ви за робството?

– Първо искам да кажа, че в България робство в смисъла на робство не е имало. В Османската империя робите са наричани кул или кулу, но българите са били рая. Не, че е било голяма привилегия, но поне са имали определени свободи. Имало е черкви, говорело се е на роден език, запазвало се е вероизповеданието. Били са принудително помохамеданчвани някои области, издевателствало се е над нас, но сме били рая и сме воювали. Не случайно сред българите е имало толкова много хайдути. Те не са се примирявали и предавали и не са били роби. Предпочитам днес ние да живеем достойно и да се смятаме за техни наследници, отколкото да се оправдаваме с това, че предците ни са били роби.

Все пак през тези 500 години ние сме съхранили своята идентичност и сме воювали с всички сили, за да оцелеем, а в момента сме овце. Днес ние спим, не приличаме на себе си, в България се появи нова категория хора – европейци. Те не са българи, дори когато са тук, техните мисли и дух са там, те мечтаят за Американската мечта и никога няма да се върнат.

– Имате предвид борбата за идентичност, за която говорите в поредицата „Тангра“?

– Да! От няколко хиляди години насам се води битка за идентичност. Ние скочихме в Европа като голи шарани в аквариум с акули – абсолютно неподготвени, наивни. Единствената мисия, която ни отредиха, бе на обслужващ персонал. Така от българи, от духовни същества, ни превърнаха в роби. В „Тангра“ се опитвам да обясня за тази борба за идентичност, за борбата между Ромулум и Варварикум. В момента се случва същото – западният свят, начинът му на мислене и на живот е превзел света. Американската мечта е пример за това как се воюва – като караш хората да мечтаят за твоя начин на живот. Но дали негрите там са добре, дали емигрантите са добре, няма значение. За съжаление, голяма част от българите днес са вперили взора си някъде другаде и не могат да разберат, че се мъчат да избягат, но от себе си. Не става обаче като промениш мястото, където отиваш. Да няма човек, да няма личност, да бъдем индивиди, сиви мишки, лесно маниполируеми – това е нещото, което те се опитват да ни наложат. Колкото обаче по-жестока е кризата на идентичност, толкова по-голям е шансът да се породи новото начало. И понеже сме в криза, смятам, че точно сега можем да създадем новото начало в света.

– А каква е връзката между Артур и Авитохол?

– Рицарските романи започват да се пишат X – XI век и се смяташе, че тогава е живял и Артур. Проучванията от последните 10 – 15 г. показват, че е властвал през V век в Англия. На Адриановия вал намериха камък, вкопан в земята, на който има надпис: „Тенгрийците бяха тук“. Доказва се вече, че народът на Артур не е от англичани, а от сармати – степни номадски воини. Английската история е на мнение, че Артур не е келт, че със сигурност е сармат, а на Запад сармати са наричали българите. Цялото рицарско въоръжение в Полша, Германия и във Франция е известно като „сарматско“. За хората може би тези факти ще прозвучат шокиращо, но все повече доказателства излизат в тяхна защита и именно на тях стъпвам, докато пиша поредицата „Артур“.

– В „Тангра“ давате много точно предположение къде се намира гробът на Атила…

– Гробовете на Атила и Чингис хан са най-търсените в света и все още не са открити.

Посветих много години в проучване на това къде може да е бил погребан Атила и смятам, че най-вероятно е станало на дъното на река Марош, там където се влива в река Тиса, близо до днешния град Сегет. В „Тангра“ съм описал как според мен е станало това.

– Пишете в подробности за граала – наследницата на Исус. Как се домогнахте до тази тайна?

– Още 30-ина години преди Дан Браун да напише своите книги, започнаха да излизат материали за Светата кръв христова и за Светия граал. Тогава взех участие в няколко диспута на тази тема. Днес се знае, че някои представители на рода на Меровингите носят кръвта на Исус и Мария Магдалена.

– Докосвали сте се до много ценни ръкописи, как се случи това, като не сте напускали България?

– Аз съм маниак на темата книги, особено стари, които носят оригиналната информация, и имам много такива. Събирам ръкописи и всичко ценно. Освен това работя с библиотеки от цял свят, а имам и много приятели в чужбина, които ми помагат с информация. На всички тях, а и на моите близки, съм благодарен, че ми подаряват от времето си, за да мога да следвам мисията си.

– Разкажете накратко за бойното изкуство Да Дао.

– Да Дао е наследник на древното българско бойно умение „Да“. Българите, както и номадските народи, са имали бойни изкуства на най-високо ниво. Ние сме предали знанието си на китайците, както и на почти всички западни народи. Японските бойни изкуства са изцяло производни на китайските.

Да Дао е контрапункт на всички бойни изкуства. При тях се спазва правилото, че за да победиш, трябва да имаш предварително подготвени готови решения. Затова бойците отработват удари и защити и могат да се нарекат „стратегически“. Аз обаче смятам, че всеки, който работи с готови решения, който не е адекватен по време на битката, е обречен. Боецът трябва да влиза в срещата така, че да е готов да реагира на променящата се действителност, тъй като нищо не е предварително очертано. Може всеки ден да се биеш с един и същ човек, но той всеки път е различен, защото вече е друг, нов. Затова не бива да се допуска никакво предубеждение. Да Дао (www.dadao.org) е създадено на основата на изграждане на тактически бойци, а не на стратегически. Боецът влиза в битката без готови решения, а с нужната нагласа и в момента я сътворява.

– Какво бихте казали на читателите на „Форум“, а и на всички българи?

– Надявам се, че моите книги ще помогнат на все повече българи да намерят път към себе си. Смятам, че само по този начин – като започнем промяната от себе си, можем да променим и отношението си към България и да я направим Велика.

интервю на Драгомира Георгиева за в-к „ФОРУМ“

има 1 коментар

Filed under История, Книги, Токораз Исто

Дълбочината, до която писателят достига в произведенията си, е непосилна за обяснение с прости думи…

7Стоян Цветкашки е автор на поредиците исторически романи „Тангра“ и „Ятаган и Меч“, които печата под псевдонима Токораз Исто. В превод името означава ТОзи, КОйто РАЗказва ИСТОрии, а сакралното значение е тумир.

Дълбочината, до която писателят достига в произведенията си, е непосилна за обяснение с прости думи, тъй като Токораз Исто е перото на Бог. Чрез него Великият създател е представил много малка част от Висшия промисъл. Малка, но напълно достатъчна, за да посветите времето и енергията си за нея, защото тя е сакрална.

Това, което Токораз Исто представя, е Път, но за да го поемете, е нужен кураж. Този Път е посвещение, той е духовно осъзнаване, което изисква подготовка.

Всеки, който смята себе си за поне малко одухотворен, трябва да се отдаде на романа „Тангра“. Тази книга е от онези, които не се четат с очи, а с душа. Енергията е толкова силна, че усещаш как се влива в тялото, поглъща те и те води…

Води те към дълбоко скритите кътчета на душата, задава въпроси, чиито отговори по една или друга причина избягваш… Тя те провокира, кара те да я усетиш, да я осъзнаеш, да я приемеш, да се слееш с нея, да я оставиш да те води, да й се отдадеш…

Как се представя такъв автор? Как се представя такова творчество? Те говорят сами за себе си.

Интервюто с писателя можете да прочетете тук

Благодаря на Токораз Исто, че отдаде на мен и читателите на „Форум“ частица от духовността си, макар и за кратко.

Драгомира ГЕОРГИЕВА, в-к „Форум“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Не те ли вълнува животът, не те ли омагьосва, значи вече не живееш…

putuvaneto„С колобър боила разговаряхме много. Всеки разговор с него беше крачка в моя духовен път. Той много обичаше да ме провокира. Така един ден той ме попита:

Какво според теб е най-важното нещо в живота на хората?

Замислих се какво наистина е най-важното нещо за мен. Разбира се, честта и бойното изкуство. Докато се замислих има ли нещо друго, колобър боилът отговори сам на въпроса:

– Вълнението. Не те ли вълнува животът, не те ли омагьосва, значи вече не живееш, дори да си жив. – След тези думи, той посочи неопределено наоколо. – Виж повечето младежи – те са мъртви. Могат да се събудят, но те не познават нищо друго освен съня. Има право да ги събуди само човек, който ще поеме отговорност за тях и ще им опише реалността, превръщайки се в техен учител. Все пак изборът дали да си на топло и сигурно, или да изкрещиш и да тръгнеш по студения път, трябва да бъде личен и осъзнат.

– Това ли е най-важното? Да се събудим? – попитах изненадан, защото никога не бях разглеждал живота от тази гледна точка.

Да, а след това да тръгнеш след мечтите си. Не след целите, защото целите си ги поставяме сами и само пречат да видим мечтите си. Най-важното за един човек е да мечтае. Едва тогава той започва да се различава от животните и става Човек.

(…)

Друг път попитах колобър боила: „Може ли чрез Тангра да разбера бъдещето?“

Защо ти е да знаеш бъдещето? Тангра разкрива на всеки воин какво е бъдещето на душата. Защо би те интересувало какво ще се случи в този земен живот? Ти трябва да си готов да посрещнеш всички трудности като предизвикателства и изпитания, изпратени от Тангра. Как без препятствия можеш да изградиш и калиш душата си на воин? Какво би представлявал животът ни без трудности? Какъв ще е смисълът от него, ако знаеш какво ще се случи? Никой нормален човек не би искал да знае съдбата си. Повечето хора очакват, че ще чуят добри неща. Но ако научиш, че всичко, което правиш, е безсмислено, какво ще правиш тогава? Как ще живееш? Откъде ще намериш сили, за да продължиш? Това ще означава животът ти да остане без най-ценното си очарование – изненадата. Затова Тангра е велик, защото никога не би ни казал бъдещето. Той знае, че ние като воини никога не бихме се унизили до такава степен, че да го питаме за бъдещето. Само слаби, несигурни и несериозни хора биха искали да научат бъдещето. Те си играят на мистика, защото им е скучно да живеят и така си губят времето. Съобразявайки се с предсказанията, те ги сбъдват и унищожават смисъла от тях…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги