С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива

„Двамата римляни препускаха към него. Те бяха оставили място между себе си, точно колкото той с неговия Вилам да премине от там. Изглеждаше така сякаш ще го атакуват от двете страни едновременно. Това нито за миг не го смути. Атила виждаше късите, широки и здрави остриета на техните паранзониуми. Плоските им остриета за миг отразиха залязващото слънце и го заслепиха. Атила не се страхуваше. Отдавна бе забравил лошите предзнаменования от сутринта. Битката бе като горещата вода на терма. Той се потапяше в нея, отдаваше й се. Тя бе като мехлем за душата му. Атила беше сигурен, че мечът му ще пресече едновременно двете вражески остриета, пък били те и на паранзониуми. Той знаеше, че всички воини наоколо следят това, което се случва между него и двамата римски генерали. За миг изпита опиянение. Беше наясно, че ако победи двамата римляни, неговите хуни ще се нахвърлят върху отстъпващите легионери, както орел над опитваща се да избяга и да се скрие змия. Ако той победи, това щеше да бъде половината победа и ясен знак за следващ разгром. Поражението на Рим щеше да бъде такова, че Западната империя щеше да рухне. Сега всичко бе в неговите ръце и в този единствен удар. Толкова силно стисна дръжката на меча, че ако не беше толкова здрава, сигурно щеше да я счупи. Това оръжие бе изковано от Бог в момента на Сътворението, преди още да ги бе имало хората, зверовете и земята, и бе дадено на хората. Само външно приличаше на всички други мечове. Атила знаеше, че моменти като този вещаеха пътя на неговата лична легенда. Това, че римските генерали Авит и Майориан го атакуваха едновременно, беше шанс, подарък от боговете. Каганът осъзнаваше, че му предстои най-голямата победа в живота му, с един удар само щеше да пресече двата паранзониума. По този начин щеше да покаже, че хунското оръжие е по-добро от измислиците на западните воини и нещастните им опити да му се противопоставят. С този удар щеше да прекърши гръбнака на римляните и да пресече всеки опит за съпротива. С един удар само щеше да реши тази битка, да покори целия западен свят. Докато препускаше, без да намали и най-малко ход, насочи Вилам между конете на Авит и Майориан. Стисна дръжката на меча и се изправи на стремената. Високото седло и стремената му даваха предимство. Отгоре виждаше волевите им лица. След миг, само след миг те щяха да са други, те щяха да се срещнат с десницата и меча на Бог…“

откъс от шести том „Атила“ от поредицата „Тангра“