Daily Archives: януари 13, 2016

Въпреки предчувствието за грозния край, който ме очакваше, не изпитах никакъв страх…

„Светът около мен се клатеше странно. Отворих очи, виждах каменната пътека, по която се бях движил толкова време. Освен нея виждах и стените на клисурата, изградена от отвесни каменни стени. Какво ставаше? Защо всичко се клатеше? Главата ми се движеше, като че не се държеше от врата ми. Ръцете ми бяха увиснали над главата ми. Висях върху нещо с главата надолу. Не можеше да има грешка, защото виждах ръцете си. Наоколо цареше дрезгав полумрак. Веднага си спомних всичко, което се бе случило с нас през последните дни и седмици. Слепият монах, нападението на йети, бягството през цепнатината в скалите. Какво беше това сега? Тъй като не можех да видя и разбера всичко, с ръката си опитах да опипам нещо. Напипах дълга козина. Опипах още малко от козината, като внимавах съществото, което ме носеше, да не разбере. Грешка нямаше. Това беше йети. То ме бе преметнало на рамо и сега ме носеше нанякъде. Сигурно ме бе намерило и ме беше помислило за мъртъв и сега ме отнасяше някъде, в пещера или където живееше, и щях да послужа за негова храна. Бях сигурен, че в момента, в който разбере, че все още съм жив, ще ме убие, затова реших да се преструвам на мъртъв. Не че имах някаква надежда, че ще ми се размине, но нямах избор. Продължих да вися на рамото на йети, но сега поне се оглеждах, доколкото мракът ми позволяваше. Знам ли, можеше да ми се наложи да се върна по същия път.
Скоро забелязах промяната около мен, всичко стана някак по-светло. Чудовището ме носеше на гърба си от много време. Това показваше голямата сила, която то притежаваше. Чувствах силната му остра миризма. Сега вече като стана по-светло, можех да различа светлата му козина. От това, че от много време стоях с главата надолу, започна да ми става лошо. Изведнъж това, което видях, накара дъха ми да спре. Неочаквано главата ми увисна над пропаст. Грешка нямаше, висях над висока пропаст. Инстинктивно се стегнах да не падна. Чудовището се катереше по някакви отвесни скали, а аз все така висях безпомощно преметнат през рамото му. Изпитах истински ужас. Гледах към пропастта и не можех да повярвам, че това се случваше на мен. С каква сила трябваше да разполага това същество, за да се катери по тези заледени скали с човек на рамото си?…“

откъс от поредицата „Тангра“

Вашият коментар

Filed under Книги