Monthly Archives: февруари 2016

Като омагьосани, мъжете следяха полета й…

„Мъжът също се чувстваше щастлив. След целия ден, сега и нощта се оформяше да бъде магическа. Тримата можеха да останат будни цяла нощ. Утре керванът щеше да почива, така че мъжете щяха да имат възможност да се наспят и да починат. Те знаеха това, затова сега бяха толкова спокойни и с очите си сякаш отпиваха от заобикалящата ги омая. В този момент една пеперуда с красиви бели крилца запърха около тях. Тя беше толкова красива и ефирна. Летеше в непредвидима траектория. Мъжете като омагьосани следяха полета й. Тя беше като разтварящ се призрак в сгъстяващия се мрак. Мъжът изпита чувството, че ако изпусне полета на ефирното създание, нещо ще се промени и нещата вече няма да са същите. После той заговори, но гласът му звучеше глухо и сякаш отекваше в главата му. Той почти не чуваше какво говори.

Не сме ли и ние хората като тази пеперуда? – другарите му сериозно и съсредоточено го слушаха и само поклащаха глави. – Дали летящата пеперуда си спомня, че до вчера се е мъчила да се измъкне от какавидата, която е била неин затвор? Помни ли тя как се е гърчила и борила за свобода? Дали трансформацията е била болезнена за нея? Вчера тази пеперуда е била грозна. Днес тя е летящо същество. Но помни ли това? Помни ли, че преди това е била най-обикновена гъсеница, космата и знаеща само да яде и да оцелява? Като гъсеница тя е служила само за едно нещо – за храна. Тогава единственият начин да полети е бил като се окаже в корема на някоя птица. Не сме ли ние като тази гъсеница? Чрез силата на нашия Път можем да преживеем тази божествена метаморфоза и от гъсеници да се превърнем в светещи същества. Ако изпитваме страдание, това означава, че имаме шанс вече да сме какавида. Птиците, които се хранят с нас, са демоните и ангелите. Друг би казал, че това са враговете на нашия Път – нашите недостатъци.“

откъс от първи том „Еничар“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

„Тангра“, освен исторически роман, е и Книга на Пътя

1967977981_n– Г-н Токораз Исто, сагата „Тангра” е най-голямата книга, която съм виждал, може ли да ми кажете колко години я писахте?

– Писах тази история точно пет години и двадесет и седем дни. Тя отне пет години от живота ми. Пет години живях с героите, страдах с тях, биех се, оцелявах, слушах и изричах мислите им, вървях рамо до рамо с тях в изтощителни бойни походи и пътешествия. Пет години страдах с българите, борих се за всеки един от тях, самоотвержено се раздавах, за да създадем отново България, да възродим нашия народ. Това се случваше не само в книгата, но и в настоящето. Днешна България е смъртно ранена и скоро няма да я има, тя се намира в ситуацията, описана в книгата. Докато пишех за онази България и тогавашните българи, възраждах не само тях, но и днешна България. Пишейки, водех своята борба. Аз бях Авитохол, воювах, създавах и възраждах България, освен воин и багатур, бях и тумир и записвах историята на българите.

„Тангра” е най-голямата сага и роман, издаван досега в света, тя трябва да се разглежда заедно с поредицата „Артур“, която е неотменна част от нея. Освен това е най-голямата книга за българската история, най-голямата книга за Атила.

– Все пак от колко книги се състои поредицата? Защо я написахте толкова дълга?

Поредицата „Тангра“ се състои от 13 тома и повече от 8 000 страници. Българският народ е древен и велик и историята ни може да бъде описана достойно само в едно толкова значимо съчинение. Много пъти са ме питали защо книгите ми са толкова големи, не можах ли да опиша всичко това в една книга или в по-малко страници.

Поредицата е толкова дълга, защото разказаната в нея история е значима и важна, това е историята на целия ни народ. Героите, описани в нея, са велики хора и личности, не е редно да бъдат окастрени и описани в някакво книжле. Те имат нужда да живеят, да се разгърнат, да дишат волно. Ако сте чели „Тангра“, знаете, че няма как всичко описано в нея да бъде сбутано в една книга, претупано или осакатено. Ако се направи това, книгата няма да бъде същата, историята ще е различна, аз няма да съм Токораз Исто, а и едва ли ще има хора, които ще я прочетат.

Аз пиша за хората, които обичат да четат много и имат концентрация и търпение да го правят. Обичам истинските, големите, значимите истории. За съжаление днес големите хора, а и учениците не четат достатъчно. Дори в училище все по-малко четат оригиналните романи, които изучават, и все повече четат съкратените, преразказани и адаптирани книги (учебни помагала). Когато ги попитам как може да четат тези „парцали“, те ми отговарят, че нямат време за истинските книги. Да, но преразказаният роман е претоплена и развалена манджа, той е нищо. Това е все едно вместо филм да гледаш снимки. Тези съкратени романи са мъртви, те нямат душа. Това е надгробният камък на романа. И добре, като нямат време да четат, с какво запълват толкова ценното си спестено време? Осмислят ли го повече от четенето на един добър роман, на една стойностна книга? Аз не знам нещо по-стойностно, с което можеш да замениш четенето. Не! Те просто го разпиляват. Пестят от четене, за да прахосат времето си за глупости.

Повечето млади хора въобще не четат, дори когато са задължени, а какво остава да имат изграден навик да четат за удоволствие в свободното си време.

„Тангра”, освен исторически роман, е и Книга на Пътя, а както всеки Път, така и духовният се нуждае от време, за да бъдат изминати определени стъпки. В книгата описах стъпките, които един човек изминава, за да стане воин и от дете да се превърне в просветен човек.

Книгите, които пиша, са толкова дълги, защото днес „матрицата” и ежедневието са много агресивни, те ни преследват навсякъде, владеят улицата, влизат в нашия дом, остават ни без лично пространство, нахлуват в главите ни, обсебват мислите ни. Със своите книги се опитвам да дам възможност на всеки читател, поне докато чете, да си отвоюва лична територия. Опитвам се да осигуря повече време и по-широка територия за всеки читател, решил да остане насаме с мислите си, да отдели време за себе си, за себепознанието си. Голямата, задълбочена книга осигурява повече такова време, от което всеки човек на Пътя се нуждае.“

из интервю с писателя Токораз Исто

Книгите на Токораз Исто можете да поръчате с отстъпка от нашия сайт: www.orendabooks.com

има 1 коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Очите й бяха сини и ясни като заран, миг преди слънцето да изгрее…

„– Ирис! Ирис ли се казваш, моето момиче? – тихо попита лежащият, като бавно възвръщаше спомените си.

След това двамата започнаха да си говорят. Детето му разказваше за своите си детски неща и той му беше благодарен, защото имаше чувството, че тънкото му гласче го връща обратно към живота. Слушаше го и въобще не му досаждаше. Изведнъж то замлъкна и се обърна към вратата. След малко пред очите му се появи красива жена. На главата си тя имаше бяла кърпа, украсена с шарени шевици на цветя и тук-там просветваха мъниста, които създаваха впечатление, че цветята са живи и се движат. При най-малкото движение, дори и в тъмната стая, те загадъчно просветваха и сякаш по листата и цветчетата имаше роса, която блестеше някак загадъчно.

Жената беше много красива. Когато се приближи към него, той успя за пореден път да се убеди колко е хубава. Сигурно на света нямаше по-красива жена. Беше виждал много ханъми и всякакви гювендии, но повече красота, събрана в една жена, не беше виждал. Косата й, макар и скрита под кисирията, беше къдрава, руса и си личеше, че ако е пусната, ще направи лицето на жената още по-красиво.

Тя се приближаваше бавно към него, а момиченцето се притисна към нея. Детето приличаше на малко птиче, намерило подслон под крилото на майка си. Така майка и дъщеря се приближиха до лежащия мъж. Никога не беше виждал по-мила гледка. Тя му напомни по нещо на иконата „Богородица с младенеца”. Двете фигури бяха като слети и от тях се излъчваше любов и привързаност. Велко ги наблюдаваше като в религиозен екстаз. Но когато жената се приближи още повече, той разбра, че такава икона никога не може да има. Устните на жената бяха сочни и червени. Те приличаха на вкусен, сочен плод, на разпукан нар, от който всеки мъж би искал да вкуси. Бяха толкова красиви и така очертани, че беше трудно на човек да откъсне поглед от тях. Очите й бяха сини като небето, сини и ясни като заран, миг преди слънцето да изгрее. Но най-красивото нещо от лицето на младата жена бяха веждите. Тъмни и тънки, те като гайтани (гайтан – украса на дрехи, ширит) минаваха от едната страна на лицето до другата и още повече подчертаваха красотата на сините й очи. Те бяха извити и приличаха на кобилици (кобилица – криво дърво за носена на вода, на двете рамена се закачват менците с вода) и като че ли даваха завършен вид на тази чудна хубост.

Сега разбра защо се беше сетил за икона. Красотата, която тази жена притежаваше, беше повече от човешка. Тя съдържаше в себе си нещо божествено. Жената пристъпваше леко и грациозно. В движенията й имаше нещо деликатно, смирено и красиво, нещо което караше мъжете да искат да я подчинят, да я покорят. Но тя не беше диво животно, което да побегне, а питомна кошута, която търси защита и подслон под силното мъжко рамо. Фигурата на жената излъчваше загадъчност. Мракът също вършеше своето като придаваше прозрачен, восъчен цвят на лицето й, отнемайки цветовете му. Все пак такава икона не можеше да има. Толкова много любов и страст се излъчваха от тази жена. Толкова много похот и грях будеше в мъжките сърца.“

откъс от първи том „Еничар“

Вашият коментар

Filed under Книги