„– Ирис! Ирис ли се казваш, моето момиче? – тихо попита лежащият, като бавно възвръщаше спомените си.
След това двамата започнаха да си говорят. Детето му разказваше за своите си детски неща и той му беше благодарен, защото имаше чувството, че тънкото му гласче го връща обратно към живота. Слушаше го и въобще не му досаждаше. Изведнъж то замлъкна и се обърна към вратата. След малко пред очите му се появи красива жена. На главата си тя имаше бяла кърпа, украсена с шарени шевици на цветя и тук-там просветваха мъниста, които създаваха впечатление, че цветята са живи и се движат. При най-малкото движение, дори и в тъмната стая, те загадъчно просветваха и сякаш по листата и цветчетата имаше роса, която блестеше някак загадъчно.
Жената беше много красива. Когато се приближи към него, той успя за пореден път да се убеди колко е хубава. Сигурно на света нямаше по-красива жена. Беше виждал много ханъми и всякакви гювендии, но повече красота, събрана в една жена, не беше виждал. Косата й, макар и скрита под кисирията, беше къдрава, руса и си личеше, че ако е пусната, ще направи лицето на жената още по-красиво.
Тя се приближаваше бавно към него, а момиченцето се притисна към нея. Детето приличаше на малко птиче, намерило подслон под крилото на майка си. Така майка и дъщеря се приближиха до лежащия мъж. Никога не беше виждал по-мила гледка. Тя му напомни по нещо на иконата „Богородица с младенеца”. Двете фигури бяха като слети и от тях се излъчваше любов и привързаност. Велко ги наблюдаваше като в религиозен екстаз. Но когато жената се приближи още повече, той разбра, че такава икона никога не може да има. Устните на жената бяха сочни и червени. Те приличаха на вкусен, сочен плод, на разпукан нар, от който всеки мъж би искал да вкуси. Бяха толкова красиви и така очертани, че беше трудно на човек да откъсне поглед от тях. Очите й бяха сини като небето, сини и ясни като заран, миг преди слънцето да изгрее. Но най-красивото нещо от лицето на младата жена бяха веждите. Тъмни и тънки, те като гайтани (гайтан – украса на дрехи, ширит) минаваха от едната страна на лицето до другата и още повече подчертаваха красотата на сините й очи. Те бяха извити и приличаха на кобилици (кобилица – криво дърво за носена на вода, на двете рамена се закачват менците с вода) и като че ли даваха завършен вид на тази чудна хубост.
Сега разбра защо се беше сетил за икона. Красотата, която тази жена притежаваше, беше повече от човешка. Тя съдържаше в себе си нещо божествено. Жената пристъпваше леко и грациозно. В движенията й имаше нещо деликатно, смирено и красиво, нещо което караше мъжете да искат да я подчинят, да я покорят. Но тя не беше диво животно, което да побегне, а питомна кошута, която търси защита и подслон под силното мъжко рамо. Фигурата на жената излъчваше загадъчност. Мракът също вършеше своето като придаваше прозрачен, восъчен цвят на лицето й, отнемайки цветовете му. Все пак такава икона не можеше да има. Толкова много любов и страст се излъчваха от тази жена. Толкова много похот и грях будеше в мъжките сърца.“
Токораз Исто 