Monthly Archives: март 2016

Всеки стар и опитен кафеджия си имаше мурафет, за да направи напитката по-ароматна

3910„Ибрахим отпи от кафето. Божествената, ароматна, гореща течност се разля из тялото му. Той почувства как тя го изпълва с аромат и живот. За да успокои Хасан и да отклони безпокойството му, той каза:

– Страхотно кафе си направил, чорбаджи!

Хасан чу похвалата и се усмихна. Рефик също отпи от черната ароматна напитка. Явно и на него му хареса, защото след това дълго изпъшка, изразявайки удоволствието, което кафето му носи. Този звук като че ли зарадва Хасан ага повече от похвалата на Ибрахим. Това беше кафе, много фино стрито в дървено хаванче или железен кутел. При това най-важното нещо беше кафето да се блъска много в уреда, докато не се превърне във фин прах. Това означаваше, че кафето по-добре ще се смеси с врящата вода и изцяло ще предаде аромата си в напитката. Тайната на доброто кафе, което Хасан ага правеше, беше в това, че той отначало начукваше кафето във висок тесен кутел, с железния млат го удряше в продължение на дни. След това пресипваше счуканото фино кафе и в малко, но много тежко хаванче, го стриваше, докато не стане на пудра, на най-фин прашец.

Още от млад Хасан имаше този недъг – беше с гърчаво и гърбаво тяло. Баща му беше притеснен, защото с този недъг едва ли щеше да поеме някакъв занаят и да работи тежък физически труд. Затова още от дете го бе пратил като помощник в едно кафене. Там той помагал на един също като него гърбав арменец. Може би поради недъга, а и защото цял живот беше останал сам и нямаше жена и деца, Хасан чувствал стария арменец като свой втори баща. Като пораснал, от чирак той станал калфа. Учел се как да разговаря и да изслушва хората и как да прави кафе, все по-хубаво и по-хубаво кафе. Когато скътал достатъчно пари, вече на преклонна възраст Хасан купил това малко кафене и продължил да прави кафе. Клиентелата на стареца не беше голяма, но затова пък вярна и сигурна. Всички мъже, живеещи на уличката, обожаваха ароматното кафе, което Хасан ага правеше. В късните следобедни часове те се събираха в малкото задимено помещение, отпиваха от божествената напитка и правеха сладък мохабет. Всеки разказваше какво му се е случило през деня и се възползваше да се види с приятелите си. „То, ако привечер не отидем в кафенето на Хасан ага, да пийнем по едно кайве и да си поговорим, за какво ще сме работили и сме се бъхтили през целия ден? Ако не се видим с приятелите в кафенето, денят ни ще бъде само работа, а вечер – със семейството” – казваха мъжете, живеещи на уличката. Повечето мъже смятаха посещението в кафенето за задължително. Те приемаха Хасан ага, с неговото прегърбено тяло, мръсната бяла престилка и кафенето му като емблема на улицата. Без кафенето, уличката би станала безлична и обикновена. Те всички бяха спокойни, защото знаеха, че където и да отидат, каквото и да правят през деня, там някъде Хасан ага и неговото кафе ги чакат.

Мъжете редовно посещаваха кафенето, но само привечер. Тъй като уличката беше глуха и почти никой чужд, случаен човек не я посещаваше, почти през цялото време кафенето беше празно. Това помагаше кафето на Хасан ага да бъде толкова хубаво. Ако кафенето му беше на чаршията (търговската улица) и в него постоянно имаше посетители, старецът не би имал време да приготвя всяко кафе с толкова голямо усърдие. Бързите кафета стават по-груби, безвкусни, вътре има бучки, които се усещат и дразнят устата. И въпреки че се стрива фино, кафето не бива да се щади. То трябва да бъде силно и да остава като утайка на дъното на чашата.

Всеки стар и опитен кафеджия си имаше мурафет, за да направи напитката по-ароматна. Някои прибавяха канела, други – шафран, ръж или леблебия, за да я направят по-гъста. Имаше такива, които прибавяха дори горещо гъсто вино или ром. Хасан ага не уважаваше примесите, нито млякото, нито маслото. „Кафето трябва да е чисто!” – казваше кафеджията. Неговата тайната беше в дългото и фино стриване, любовта и лекото препичане, преди да бъде сварено, за да пусне повече и по-добре аромата си. Другата тайна беше захарта. През годините той се бе научил да познава хората и знаеше, че всеки човек си има вътрешен шекер. А някои хора имат толкова много горчилка, че е трудно с шекер да я смекчиш. С окото на опитен кафеджия, той определяше всеки човек колко вътрешен шекер има и от колко шекер в кафето има нужда, за да се почувства щастлив. Така захарта бе следващата тайна, за да стане кафето магия, колкото по-кафява беше тя, толкова по-добре. Той леко я препичаше и така тя придаваше допълнителен аромат на кафето.

Ибрахим отпи още една глътка и напитката като че ли му нашепна цялата тази история…“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Аз, Пресиан, воин от най-славният род от седемте богоизбрани…

putuvanetoАз, Пресиан, воин от рода Дуло. Най-славният род от седемте богоизбрани. Роден в година 6245 (736 по Христос). Като почувствах, че привършват дните ми, съдени ми да бъда на тази земя, и като завърших пътуването си, се оттеглих в една пещера в Мадара, където се отдадох на съзерцание и аскеза. Именно тук реших да опиша живота си и всичко, което ми се случи през него.

Пиша тези редове с думите на предците си, но с буквите на византийците, защото бог Тангра ни е дал знаци, с които да отбелязваме духовните неща, но не и да разказваме какво ни се е случило през деня. Знаците на Тангра са божествени, а гръцките знаци са за всичко. С тях можеш да запишеш и най-възвишените думи, но можеш и да ги изцапаш  и в най-мерзки слова. Тъй като моят живот не бе само духовен, а имаше и много болка, тъга и ежедневие, затова реших, че гръцките букви повече ще подхождат за него.

Не знам дали двадесет и четири букви ще стигнат, за да опиша целия си живот и дали ще са ми достатъчни, да предам всичките си чувства и премеждия, които преживях, защото душата на воин е широка като степта, а гръцките букви са направени да се пишат в сгради и ограждат като със зид душата на воина…“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Тези три цвята са краските на българите

6„Авитохол бе потънал в някакво странно състояние. Изведнъж с възторг се отдели от саракта, в който бе потънал. Какво бе най-важното нещо, до което бе достигнал: че всеки българин трябва да съчетае в себе си три души и да следва Пътя на воина (багатура), Пътя на монаха (колобъра), Пътя на човека или на знаещия (тумира) и тогава в него ще се появи орендата, божественото прозрение; то ще бъде спуснато от Небето към него, това е Пътят на владетеля (кана).

Така всеки, по всяко време, можеше да стане българин. Българин е не толкова категория на човек, принадлежащ към народа на българите, колкото състояние на духа и Силата (орендата). Не по кръвта и наследството се определя дали си част от този народ. Изведнъж Авитохол разбра, че неправилно нарича хората българи и това поражда объркване и неяснота, защото всеки роден българин можеше да претендира, че е „просветен човек”, без да е такъв.

В следващия момент той отвори очи и видя знака, който бе нарисувал върху медния си щит. Знакът бе напълно симетричен. Авитохол мислеше дали ще има някакво значение за българина по кой от пътищата ще поеме? Той бе тръгнал като воин, а може би като шаман бе поел по Пътя на колобъра. Сега не можеше да определи по кой път точно бе тръгнал. Скоро разбра, че всъщност можеш да изминеш тези пътища само едновременно. В света имаше много воини, но много малко от тях можеха да са едновременно знаещи и да живеят живот на обикновени хора, да превърнат живота си в Път, трудно им беше да бъдат и примирени. Изведнъж Авитохол разбра, че Пътят на българина се изминава отвън едновременно от всяка същност – като воин, духовник, знаещ и владетел, и се върви навътре към сакралното, към кръста в центъра; в същото време се изминава отвътре – от центъра, навън. Това олицетворяваше едновременния, двоен път – на себепознанието и самоусъвършенстването.

Авитохол се изненада колко много знания всъщност бяха вплетени в тангристкия кръст. Този знак продължаваше да разкрива тайните си пред него. Колкото повече го гледаше, толкова повече разбираше, но не само неща свързани със самия знак, а духовността на човека и това, което трябваше да представлява българинът.

Мъжът свали своя щит. От одеве се взираше като омагьосан в него. Ирник искаше да види какво толкова гледаше баща му. Той бе видял нарисувания от него знак, но му се струваше, че има и още нещо.

Конската опашка при българите, поставена върху копие, е нашето знаме, тя е нашият флаг – каза Авитохол. – Както християните вървят с хоругвите пред войската си, така ние носим туга. Тугът е гръбнакът на народа ни, нашата ос, по която се спуска и издига орендата, тя е оста на Вселената.

В арийските народи всяко съсловие се отбелязва с различен цвят. Свещените български цветове са три. Червеният цвят е цветът на воините. Той е като цвета на кръвта. Зеленият цвят е на тумир, а белият – на колобрите. Тези три цвята са краските на българите. Воините са основата, те трябва да бъдат поставени най-отдолу. После са тумир, които са връзката между воините и народа, и духовниците – колобри. Най-отгоре с глави в Богa-Небе са колобрите. Ако някой ден България има знаме, то трябва да бъде съставено от тези три цвята и да бъдат наредени в тази последователност: бяло, зелено, червено. Така се разделя и човешкото тяло. Отдолу е червеният цвят, символизиращ енергията, по средата е неутралният – зеленият, а най-отгоре е главата, чистотата и белият цвят, цветът на орендата…

откъс от многотомната история „Тангра“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

За българите кръвта е свещена, защото съдържа оренда…

images_martenici_dravche„Битките бяха завършили, а дори не се бе проляла кръв. Нещо му подсказваше как трябва да постъпи. В този момент българинът се изправи и направи жест. Воините замълчаха.
Тези битки бяха жертвоприношение към Тангра. Бог обаче не пожела да се пролее кръв. Все пак трябва да дадем кръв като жертвоприношение на нашия бог – като каза това, Авитохол отскубна една нишка от бялата си риза. Той бе облякъл ризата си, но не бе сложил ризницата, защото не искаше да му тежи. Скоро щяха да запалят огньове и да се подготвят за вечеря. Сега той закачи колана си и всичко по него. Авитохол знаеше, че за българите кръвта е свещена, защото съдържаше оренда, затова внимаваха да не се смеси със земята. Ритуалното убийство на владетел при българите бе доброволен акт. Когато канът усетеше, че силите му и орендата го напускат, той повикваше своите тиуни. Двама от тях минаваха зад гърба му. В ръцете си те държаха копринено въже, с което задушаваха владетеля, докато той не умре. От устата му потичаше тънка струйка кръв, а мъжете внимаваха тя да не покапе върху нечистата земя. Авитохол знаеше всичко това и сега завърза бялото кончè на лявата си китка. Тангра трябваше да получи кръв, за да не поиска повече кръв в предстоящите битки. Авитохол хвана меча с дясната си ръка. Знаеше, че при разрязване на вените на китката кръвта блика и не спира, докато човекът не започне да губи сили и накрая рухне от изтощение. Затова бе стегнал конеца, за да спре кръвта. Авитохол направи лек разрез, за да не покапе кръвта по земята. Тънка струйка кръв тръгна надолу към дланта му. Изведнъж тя докосна връвта, „целуна” я и се изви като змия. Нишката явно бе съставена от две преплетени кончèта, защото кръвта като по канал тръгна по едното и го обагри в червено. Тя се изви на спирала, другата спирала остана бяла. Авитохол наблюдаваше като омагьосан всичко това. Не беше очаквал, че кръвта ще попие само в едното кончè. Когато стигна до края на нишката, тя спря, защото той бе стегнал китката си и започна да се съсирва. Докато правеше всичко това, устните му мълвяха свещена клетва итзиги тагрок към Тангра.
Ооо, Тангра, заклевам се от този ден да създам Велика България! Приеми в дар кръвта и живота ми! Аз ще създам в себе си Велика България, ще събудя всичките си същности на българин, ще бъда тумир, багатур, колобър и кан в едно, ти ми помогни да открия българи като мен, за да възродим отново България! Ако е богоугодно делото ми, ако това е мисията, за която цял живот ме готвиш, ме подкрепи!
Ирник гледаше баща си.
– Татко, защо правиш това? – попита той.
Това е нашето жертвоприношение към Тангра, нашата свещена клетва! Няма по-голяма жертва от собствената ни кръв! Нека през годината за нас и воините ни няма големи жертви!
Ирник поиска да направи същото. Скоро и от неговата ръка бликна кръв, която оцвети връвта, която Авитохол завърза за китката му. Мъжът наблюдаваше внимателно случващото се със сина му. И при него всичко протече по същия начин. Кръвта се докосна до нишката и се изви като змия около дърво. Докато младото момче порязваше вената си, старият воин не се стърпя и прошепна: „По-леко! Внимателно!“…“ – откъс от многотомната история „Тангра“

На всички българи, Честита Нова 7525 Българска Година!

В многотомната история „Тангра“ са описани ритуалните битки, които българите всяка година са провеждали. Със своите книги писателят Токораз Исто опитва да възроди българския дух и традиции.

 

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто