Всеки стар и опитен кафеджия си имаше мурафет, за да направи напитката по-ароматна

3910„Ибрахим отпи от кафето. Божествената, ароматна, гореща течност се разля из тялото му. Той почувства как тя го изпълва с аромат и живот. За да успокои Хасан и да отклони безпокойството му, той каза:

– Страхотно кафе си направил, чорбаджи!

Хасан чу похвалата и се усмихна. Рефик също отпи от черната ароматна напитка. Явно и на него му хареса, защото след това дълго изпъшка, изразявайки удоволствието, което кафето му носи. Този звук като че ли зарадва Хасан ага повече от похвалата на Ибрахим. Това беше кафе, много фино стрито в дървено хаванче или железен кутел. При това най-важното нещо беше кафето да се блъска много в уреда, докато не се превърне във фин прах. Това означаваше, че кафето по-добре ще се смеси с врящата вода и изцяло ще предаде аромата си в напитката. Тайната на доброто кафе, което Хасан ага правеше, беше в това, че той отначало начукваше кафето във висок тесен кутел, с железния млат го удряше в продължение на дни. След това пресипваше счуканото фино кафе и в малко, но много тежко хаванче, го стриваше, докато не стане на пудра, на най-фин прашец.

Още от млад Хасан имаше този недъг – беше с гърчаво и гърбаво тяло. Баща му беше притеснен, защото с този недъг едва ли щеше да поеме някакъв занаят и да работи тежък физически труд. Затова още от дете го бе пратил като помощник в едно кафене. Там той помагал на един също като него гърбав арменец. Може би поради недъга, а и защото цял живот беше останал сам и нямаше жена и деца, Хасан чувствал стария арменец като свой втори баща. Като пораснал, от чирак той станал калфа. Учел се как да разговаря и да изслушва хората и как да прави кафе, все по-хубаво и по-хубаво кафе. Когато скътал достатъчно пари, вече на преклонна възраст Хасан купил това малко кафене и продължил да прави кафе. Клиентелата на стареца не беше голяма, но затова пък вярна и сигурна. Всички мъже, живеещи на уличката, обожаваха ароматното кафе, което Хасан ага правеше. В късните следобедни часове те се събираха в малкото задимено помещение, отпиваха от божествената напитка и правеха сладък мохабет. Всеки разказваше какво му се е случило през деня и се възползваше да се види с приятелите си. „То, ако привечер не отидем в кафенето на Хасан ага, да пийнем по едно кайве и да си поговорим, за какво ще сме работили и сме се бъхтили през целия ден? Ако не се видим с приятелите в кафенето, денят ни ще бъде само работа, а вечер – със семейството” – казваха мъжете, живеещи на уличката. Повечето мъже смятаха посещението в кафенето за задължително. Те приемаха Хасан ага, с неговото прегърбено тяло, мръсната бяла престилка и кафенето му като емблема на улицата. Без кафенето, уличката би станала безлична и обикновена. Те всички бяха спокойни, защото знаеха, че където и да отидат, каквото и да правят през деня, там някъде Хасан ага и неговото кафе ги чакат.

Мъжете редовно посещаваха кафенето, но само привечер. Тъй като уличката беше глуха и почти никой чужд, случаен човек не я посещаваше, почти през цялото време кафенето беше празно. Това помагаше кафето на Хасан ага да бъде толкова хубаво. Ако кафенето му беше на чаршията (търговската улица) и в него постоянно имаше посетители, старецът не би имал време да приготвя всяко кафе с толкова голямо усърдие. Бързите кафета стават по-груби, безвкусни, вътре има бучки, които се усещат и дразнят устата. И въпреки че се стрива фино, кафето не бива да се щади. То трябва да бъде силно и да остава като утайка на дъното на чашата.

Всеки стар и опитен кафеджия си имаше мурафет, за да направи напитката по-ароматна. Някои прибавяха канела, други – шафран, ръж или леблебия, за да я направят по-гъста. Имаше такива, които прибавяха дори горещо гъсто вино или ром. Хасан ага не уважаваше примесите, нито млякото, нито маслото. „Кафето трябва да е чисто!” – казваше кафеджията. Неговата тайната беше в дългото и фино стриване, любовта и лекото препичане, преди да бъде сварено, за да пусне повече и по-добре аромата си. Другата тайна беше захарта. През годините той се бе научил да познава хората и знаеше, че всеки човек си има вътрешен шекер. А някои хора имат толкова много горчилка, че е трудно с шекер да я смекчиш. С окото на опитен кафеджия, той определяше всеки човек колко вътрешен шекер има и от колко шекер в кафето има нужда, за да се почувства щастлив. Така захарта бе следващата тайна, за да стане кафето магия, колкото по-кафява беше тя, толкова по-добре. Той леко я препичаше и така тя придаваше допълнителен аромат на кафето.

Ибрахим отпи още една глътка и напитката като че ли му нашепна цялата тази история…“

откъс от петологията „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s