Monthly Archives: април 2016

Какво са ни дали номадските племена и защо били смятани за най-добрите воини в света?

vuorujenie„– Учителю, може ли да ни разкажете повече за степните народи? – помоли Ибрахим.

Мавляна реши, че това ще е добре и продължи:

– Ще ви разкажа за тези народи, но само за това какъв е бил приносът им към военното дело.

Ето например, скитите измислили стремената, които били кожени. За помощ на своите жени те привързвали кожени върви отдолу с клуп, в който стъпвали с меките си кожени обувки, докато яздели. По-късно започнали да ги ползват и по време на битка. Въпреки това те не могли да се изправят на гърба на коня, стъпвайки на стремената, и така да нанесат силен сечащ удар с оръжието си. Затова, макар и да воювали на гърба на коня си, скитите не били много ефективни в битка. Скитският меч – акинак, бил дълъг два лакътя. Той бил много удобен в битка с пехотинци и в близък бой, но почти безполезен при конна битка. Освен с акинак, скитите били въоръжени и с двойноизвит лък. Това било най-страховитото оръжие в древността. С него се стреляло по-лесно от гърба на кон. Правел се от сухожилия, кости и дърво. Направата му обикновено отнемала няколко месеца. По-късно започнали да го наричат български, но българският лък бил по-къс от скитския. Българите стреляли с по-къси стрели. Те били по-дебели и здрави. С тях се стреляло по-бързо и не се налагало дълго да се разпъват тетивата, което правело конника много нестабилен. Друго оръжие на скитите били малките метални брадви.

Сарматите измислили железните стремена, на които можели да стъпят много по-здраво. Те първи започнали да се изправят, докато яздели и така да секат. Заменили скитския акинак с по-дълъг и по-тежък меч, заточен от двете страни. С него можели да секат от гърба на коня. Те измислили повод на коня, който при битка да може да се пуска и така ръцете им да са свободни, за да секат с две ръце. При сарматите се появило дълго бойно копие с тежко острие. Това копие им позволило при вихрена атака напред да нанесат удар във врага с цялата маса на коня и ездача. Стремената използвали да затъкват краката си и да поемат силата на удара. За да понесат конете такъв тежък удар, сарматите започнали да ги защитават, отначало с плетени ризници, а после и с по-тежки брони. Те поставили началото на западноевропейското рицарство. Една част от сарматите се заселили в Полша и отначало поляците, а по-късно балтите и немците приели тяхната тежковъоръжена конница. Не случайно рицарското въоръжение през цялото Средновековие се наричало „сарматско въоръжение”. Продължение на сарматската традиция са: рицарската броня, рицарският меч, рицарското копие, рицарският шлем и щит. Атакуващата във вихрена атака сарматска тежка конница, цялата лъщяща с бронята и оръжието си, представлявала страховита гледка, която впечатлявала хронистите и хората, които наблюдавали отстрани. А тези, които имали нещастието да видят тази гледка срещу себе си, изтръпвали в очакване на челния сблъсък.

Мавляна замълча, за да остави време на еничарите да си представят гледката на сарматската конница и да й се насладят. После продължи:

Това тежко въоръжение на конницата променило тактиката и стратегията на сарматите и за дълъг период ги направило непобедими. Така се затвърдило тяхното владичество в степите и то продължило до появяването на аланите, които създали технология за закаляване на стоманата. Това позволило на аланите да създадат по-тънко, по-дълго, по-леко и по-здраво острие от останалите народи. Техните остриета с лекота изпреварвали и пречупвали дългите сарматски двуостри мечове.

Железните сарматски стремена повлекли след себе си ред други изобретения. Аланите сменили несигурното кожено сарматско седло с високо удобно дървено седло. То било обвито с кожа, вече много по-здраво закрепено с широки ремъци. Сбруята била направена така, че седлото по никакъв начин не можело да падне или да се откачи. Тя позволявала на аланите да висят настрани и с едната ръка да управляват коня, а с другата да държат аланското оръжие и да се дуелират. Лекотата на аланския меч им позволявала да се бият с една ръка. Аланите поставили твърди подметки на обувките си, което им помогнало да са много по-стабилни на седлото, опирайки се на стремената. Те измислили „малко” откритие, което им дало голямо предимство, а именно тока на обувките.

Еничарите очакваха да чуят нещо друго, например оръжие. Никой не очакваше, че токът на обувките може да бъде предимство в битка. Мавляна усети объркването им и каза:

– Да, да, именно токът на обувката. Той не е измислен, за да изглежда човек по-висок, а е бил нужен на конниците, за да се изправят по-сигурно на стремената, без опасност да се изплъзнат от тях.

След аланите от изток дошли хуните. Тяхната сила се крепяла на развитието на всички изобретения. Хуните донесли в Европа и направили познати за света две много важни открития, а именно ризата и панталоните. Техните саби били модифицирана версия на аланските мечове, но сабята била още по-дълга и с по-широко острие, за да се върти по-лесно. Тя била крива, за да позволява на острието да посече противника, без да се вклини в него. Защото правите остриета се задържали в противника и при продължаването на движението на коня нерядко се стигало до падане от седлото.

Когато хуните нахлули в Европа, какво заварили там – Западната римска империя и Византия, които били наследници на античните бойни умения. Тяхната конна войска била на много ниско ниво. Конникът в Римската империя застилал на гърба на коня си килим. Така той се друсал на гърба му и нито можел да го управлява добре, нито имал стремена, за да се изправи и да сече. Освен това конниците били въоръжени с разновидност на късия римски меч – гладиус. Като капак на всичко и римляните, и византийците били облечени с туники и поли. Представете си колко неудобно било да се язди кон с туника. Тя непрекъснато се закачала в клоните, а в битката можело да те обесят на размъкнатата ти дреха.

Освен ризата и панталона, хуните донесли в Европа и маслото. Преди това то не било познато на европейците и те използвали само зехтин.

Така хуните се срещали с римляните и византийците. Елитните хунски воини, яздещи превъзходни коне, седящи на високо дървено седло със стремена, с обувки с токове, облечени с удобните за яздене дрехи – панталон и риза, и въртящи сабя. Римляните и византийците се друсали като чували с картофи, въоръжени с късите си пехотински мечове. Естествено, че хуните побеждавали не само защото били по-добри воини, а защото технологията и опитът на номадските племена, които били смятани за най-добрите воини в света, им осигурявали това предимство.

След хуните и Атила се появили аварите, а после българите и всеки народ усъвършенствал въоръжението. Българите се раждали по конете. За да е по-удобен за ползване от конник, българите започнали да скъсяват скитските лъкове и ги правели по-дебели и здрави. Стрелите ставали все по-къси и дебели. С тях се стреляло по-бързо. За да стрелят по-бързо и в залп, българите въвели свирещите, направляващи стрели. Те имали саби и мечове, а конете, с които участвали в битка, били държани свободни и диви. Българите изработили различни тактики. Те измислили „чувала” – обграждане на вражеските войски и пълното им унищожаване. Кръстосаният огън също бил тяхно изобретение. Българите били народът, който пръв създал държава в Европа, изградена на основата на източната цивилизация, която съществува и до днес.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История

Птицата огъна крилете си надолу и протегна железните си нокти към заека…

20140630_1_2_sait„Ибрахим все още стоеше и му се струваше, че само той чува този глас. В този момент обаче мъжът, който стоеше до него, го побутна напред. И така Ибрахим вече се изравни и застина редом до повелителя на правоверните. Намираше се на една ръка разстояние от Ахмед III, владетелят на най-голямата държава в света и в същото време най-голям противник на еничарите и еничарския корпус капъ кулу. Чувството, да стои до такъв човек, беше разтърсващо. Султан Ахмед III – наследник на най-могъщата и стара династия в света, тази на Османите, и до него Петко – бедното българче от рода на Боляровите. Така двамата стояха и гледаха в една посока. Турнаджиите бяха привързали една тънка кожена лентичка, която висеше от единия крак на сокола и така птицата не можеше да отлети. Освен това тя имаше и качулка на главата. Изведнъж една от птиците разпери силните си криле, направи два-три резки маха, като че ли да намести перата на крилете си и нададе пронизителен звук, който разтърси Ибрахим. В този момент силният мъж гледаше острия, подобен на нокът, език на птицата.

– Усещат чужд човек – просто каза султанът.

– Досега не съм виждал сокол от толкова близо, Ваше Величество.

Султанът продължи да гледа птицата все така, като омагьосан, а в погледа му имаше любов, възхищение и в известна степен страхопочитание.

Виж колко са красиви! – продължи султанът, но по-скоро говореше на себе си. – Изглеждат силни и тежки, но са стремителни и бързи. Сега ги виждаш тук, непохватни и впиващи нокти в дървото, но като литнат, веднага стават господари на небето. Това са небесните господари. Ние само си мислим, че можем да ги контролираме и владеем, всъщност те споделят с нас само земното си време, но никога небесното. Тези очи – каза султанът и махна качулката на един от соколите – сега гледат мен и теб, а след миг могат да ни наблюдават от небето. Виж колко бърз и свободен е соколът! Сега все още е тук, защото го задържам, но ако го бях пуснал, вече щеше да е далеч от тук. Вече щеше да лети сред облаците.

Откакто й бяха махнали качулката, птицата рязко извърташе глава, очите й – жълти, с големи зеници, като че ли не оглеждаха, а пронизваха хората и предметите. Птицата имаше някакво надменно, намръщено изражение и на Ибрахим му се струваше, че тя гледа така само него, защото е недоволна, че редом до султана стои някакъв най-обикновен еничар.

Виж каква сила! – каза султанът, като посегна и леко удари кръглите изпъкнали гърди на сокола. Птицата се държеше така все едно не забеляза движението на господаря си. Тя се извърна подобно на човек, сякаш искаше да покаже, че го търпи, но все пак той да знае, че й досажда. – Виж колко е съвършена! – султанът явно не забелязваше пренебрежителното и надменно изражение и поведение на птицата. – Като изсечена от дърво е, виж, не трепва! Гледай! – каза султанът и посочи към поляната.

Ибрахим погледна към поляната и видя един заек, който подскачаше, без да подозира опасността. Султанът отвърза сокола и го пое с дясната си ръка. После започна да му говори нещо и като че ли му показваше заека. Изведнъж султанът извика и махна с ръка. Соколът грозно изкрещя, разпери криле и величествено се спусна по извивките на падината. Заекът подскочи и се опита да се скрие. Птицата огъна крилете си надолу и протегна железните си нокти към заека. Последва удар, заекът се превъртя, но птицата, разперила криле, за миг го скри от очите на султана, Ибрахим и останалите зрители. Всъщност с крилете си соколът спираше заекът да не избяга. Когато прибра криле, соколът беше впил дълбоко ноктите си и мачкаше заека, сякаш го месеше. Клетото животно беше като хипнотизирано. То не мръдваше, може би очакваше, като стои неподвижно, соколът да загуби интерес и да го пусне. Това обаче не се случи и когато след малко, с тежко махане на крилете, излетя, вдигна и заека…“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

4 Коментари

Filed under История, Книги

Елитните и специални лалета се купуваха и струваха колкото злато със същото тегло

„През лятото на 1718 година Топкапъ сарай се превърна в огромна цветна градина. Във всички алеи бяха засети грудки от лалета, които сега разцъфтяваха. Ако някога лалетата бяха само червени, сега те грееха с всички цветове на дъгата и разнасяха финия си божествен аромат. Между висшите сановници и техните специални градинари се водеше надпревара, по-скоро нещо като война. Всички се стремяха към създаване на все по-шарени и по-красиви цветове на лалетата. Всичко това се пазеше в строга тайна. Всеки се опитваше да изненада и да изпревари останалите, за да се подмаже на султана.

Отстрани на Ибрахим всичко това приличаше на детска игра. Все едно сановниците от свитата на султана се бяха вдетинили и си играеха на някакви смешни игри. Като еничар, здраво стъпил на земята, виждаше как живота в сарая нямаше никаква връзка с реалния живот. Той предусещаше беда. Обикновено, когато управляващият елит се отдели от народа и започне да води живот в охолство и разкош, се губи връзката между главата и тялото и държавата е в опасност. Ибрахим виждаше как главата на Империята беше в облаците и предчувстваше бъдещи беди.

Безумството на турските сановници стигна до там, че те започнаха да внасят луковици на лалета от най-странната държава в Европа. Тя се намираше някъде далеч на север. Мълвата говореше, че тази земя е отвоювана от океана и се намира на по-ниско ниво от морето. За да не залее водата земята на този странен народ, цялата държава беше оградена с високи земни насипи. Тази страна се наричаше „Ниската земя” (Нидерландия) или Холандия. Там целият народ отглеждаше лалета. Те толкова харесали красивите цветя, които сами внесли от Истанбул през 1562 година и толкова много се бяха прославили с тях по света, че бяха започнали да наричат Холандия „Страната на лалетата”.

Днес османските градинари купуваха луковици от Холандия. Елитните и специални лалета се купуваха и струваха колкото злато със същото тегло…

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги