Един от мъжете се отдалечи, засили се достатъчно и с пъргав скок прелетя над огъня…

„Еньовден беше в средата на лятото, затова му казваха още „Среди лете”. Тогава черквата отбелязваше рождението на Св. Йоан Кръстител. Хората обаче вярваха, че на Еньовден лятото започва да свършва и идва зимата. „Свети Еньо започва да си кърпи кожуха и отива да донесе зима” – така казваха хората. Смяташе се, че на сутринта на Еньовден слънцето се изкъпва в реките и изворите и поема обратния си път към зимата. Кукувицата – предвестница на пролетта, кука само до Еньовден.

Още по късни нощи Василка разбуди момичетата, събуди и Яне.

– Ставай, ти си болнав! Ако си решил да ходиш в Едирне, ще ти трябва много сила!

Без да говорят, всички станаха и тръгнаха към някаква поляна, която се намираше на един хълм извън селото. Макар да изглеждаше нисък, изкачването на хълма много го затрудни. Той вървеше из високите росни треви, а навущата му се напояваха все повече и повече с роса, ставаха все по-тежки и той все по-трудно ги вдигаше. На връх хълма като че ли се бе събрало цялото село. Всички обаче изглеждаха някак призрачни – повече сенки, отколкото хора. бяха накичени с букети и с венци на главите си.

По някое време Василка и Ирис се отделиха и тръгнаха на някъде, без да го предупредят. Яне хвана Божура за ръка и я поведе към останалите хора от селото. Приближиха се до голяма група момци и моми, които, като омагьосани, гледаха в една точка. На тръгване той бе посегнал към силяха, но Василка го беше спряла. Сега за пръв път от толкова много време беше без оръжие в себе си. Двамата с Божура погледнаха натам, накъдето гледаха останалите. И изведнъж малката ръчичка силно го стисна. Яне също стисна ръчичката на Божура. Двамата, като омагьосани, гледаха величествената гледка, която се разкриваше пред очите им. Отначало златна, силно светеща точка, се появи точно там, между земята и небето. Само за миг точката бе толкова силна, че на Яне му се стори, че ще го изпепели или поне ще изгори очите му. В тази точка бе събрана силата и мощта на цялото слънце. Този точица бе толкова силна, че само за миг промени всичко наоколо. Изведнъж небето стана бакърено. То като че ли грейна и смеси тъмносиньото на нощното небе със светлината и с розовото, като се получи най-красивото светлосиньо. Вече беше сутрин и денят бе настъпил като изстрел. Всички цветове преливаха и искряха. Между медния диск, който все повече се показваше, и тях се бе образувала огнена пътека, която тръгваше от слънцето и достигаше до самите крака на хората. Възторжен възглас се изтръгна от устите на всички мъже и жени. Само за миг те станаха едно цяло с небето, земята и слънцето.

Изведнъж всички хора се обърнаха и по сенките си започнаха да гадаят каква ще бъде годината, кой ще се ожени и за кого. Долу, под хълма, течеше някаква река. Момите съблякоха дрехите си и останаха само с дълги, почти до петите им, бели сукмани. Божура дръпна ръката си и отиде при останалите моми. Те се затичаха и започнаха да се къпят и плискат във водите на реката. Мъжете запалиха огън навръх хълма. Дръвчетата предварително бяха натрупани. На Яне му се искаше да продължи да гледа чудната гледка, която представляваха къпещите се, пръскащи се с вода, играещи и пеещи момичета и млади жени. Пръските на реката скриваха тази вълшебна гледка. Той искаше да види дали Божура е там. Искаше да види и Ирис, но мъжете и момците го грабнаха и всички се наредиха покрай огъня. Отдолу се чуваха песните и смехът на жените, а тук, на самия връх, разгорелият се огън, с връх остър като кама, се забиваше в искрящото, все повече и повече, небе. Яне гледаше като омагьосан. Отначало беше по-тъмно и огънят се открояваше, но с всеки миг слънцето се показваше все повече и огънят малко по-малко избледняваше. Но въпреки това топлината ставаше все по-силна и по-силна.

Пламъците бяха високи, колкото втория и дори третия кат на къща. И в този момент един от мъжете се отдалечи, засили се достатъчно и с пъргав скок прелетя над огъня. Все пак пламъците бяха много високи и в един момент той целият изчезна в тях. Когато излезе, всички мъже завикаха от възхищение. Момците, един по един, започнаха да прескачат огъня. Най-накрая дойде ред и на Яне. Всички го побутваха, но той все още не се чувстваше готов. Раната все още го болеше, а и навущата му тежаха от попилата в тях роса.

Огънят беше като стена пред очите му. Яне се засили и скочи. Винаги се бе отличавал с голям отскок, но сега изведнъж не можа да подскочи, раната го заболя, а краката му бяха толкова тежки, че вместо да прескочи, той се озова в средата на пламъците. Всичко около него бе като стена, висока огнена стена. Въглените запариха на краката му. Яне се опита да ги вдигне, но не успя. Някаква голяма умора го бе обзела. Беше попаднал в средата на огъня! Трябваше да направи нещо, но сам не знаеше какво. „Може да изгоря!” – тази мисъл веднага се появи, но чудно защо, въобще не го уплаши. Той все така стоеше, оглеждаше се и му се струваше, че може да остане така колкото си иска и нищо няма да му стане. Изведнъж, през огнената стена, Яне видя лицата на мъжете. По тях се четеше страх. Мъжете гледаха ужасени, но не знаеха какво да правят. Никой не смееше да влезе в огъня, а и той, след падането на Яне в него, беше лумнал още по-силен и висок. Всички виждаха как мъжът стои вътре и бяха сигурни, че той вече гори. Никой не можеше да разбере какво става. Той стоеше спокойно и като че ли не можеше да разбере какво се случва. Повечето от мъжете се взираха и опитваха да видят кой е този безумец. Никой не го познаваше. Чуждоземец ли беше, или… змей?! Мъжете не знаеха какво да правят, затова се развикаха. Никой не посмя да влезе в огъня, но искаха поне да „събудят” мъжа, стоящ в него. Старите жени, които не бяха с младите на реката, дочуха тревожните гласове на мъжете и се втурнаха да видят какво става. Яне продължаваше да стои в огъня и спокойно да се оглежда. У него все още нямаше никакъв страх. Той по-скоро беше учуден. Чувстваше топлината, но тя като че ли се хлъзгаше по тялото му и не го пареше, нито го изгаряше, а само приятно го затопляше. Сети се за чудовището тритон, което можело да живее в огъня или за саламандъра – някакво животинче, което можело да преминава през огън. Какъв беше той – тритон или саламандър? Стоеше и мислеше, като че ли не той се намираше в огъня. Чувстваше как в този момент се докосва до някаква древна легенда и дори участва в нея. Може би не беше змей, защото не успя да прескочи огъня?

Изведнъж почувства силен тласък откъм гърба си. Яне пристъпи напред и мина през огъня, а натискът в гърба му продължаваше. Учудено погледна назад и я видя. Василка, като продължаваше да го бута, излезе от огъня. Мъжете бяха изумени. Такова нещо никой от тях не беше виждал. Старата жена го буташе и му викаше:

– Тичай и се потопи в реката!…“

откъс от трети том „Хайдут“ на поредицата „Ятаган и Меч“

Конникът го бе забелязал и сега се приближаваше към него…

„Само за миг вдигна глава, за да разбере какво става и накъде тича, и видя чудна картина. От пътя пред него „изплува” конник. Той яздеше огромен кон. В първия момент Яне помисли, че е човек от неговите преследвачи и потрепери, защото това означаваше, че след миг смъртта ще го споходи. Изправи се още повече. Ако това беше пехливанин, той беше загубен. Но човекът върху гърба на коня, макар и само силует, не приличаше на пехливан. Той беше нисък, дребен и прегърбен. Беше толкова гърбав, че в мрака на Яне му беше трудно да определи кое е гърбицата и кое главата на мъжа. Изведнъж се случи нещо странно. Мъжът идваше от пътя към Боляровия хан и все пак беше на фона на по-светлото небе. Така Яне видя странната метаморфоза, която яздещият претърпя. Той като че ли се разлисти, като младо зелено листо. Както беше гърбав, изведнъж мъжът започна да се изправя и пораства. Той растеше все повече и повече. Ставаше по-голям и по-голям, като че ли досега е бил наведен. Мъжът се променяше и променяше. Той приличаше на пеперуда, на която й порастват криле и от какавида се трансформира в друго същество. Яне беше слушал приказки за това как хора се превръщат във върколаци и се вцепени. Нима ставаше свидетел на нещо подобно?! Досега беше смятал, че това са само приказки. Толкова голям бе ужасът, който го обзе, че не можеше да помръдне. Скоро силуетът се оформи като на съвсем нормален човек, но с огромно тяло. Той бе голям като Голиат, като някой архангел същи. Мъжът беше по-едър от пехливаните. Дали не беше самият Кая? Яне се сви. Зад гърба му пехливаните бяха застинали. Те също бяха видели чудната картина, която се бе разкрила пред очите му. Всички бяха сигурни, че това бе някакво митично същество и че присъстват на някакъв свръхестествен, мистичен акт. Човекът върху гърба на коня, ако въобще беше човек, се втурна към Яне. Момчето падна на земята и изпусна ханджара. Оръжието се изтърколи и изчезна в мрака. Не искаше конят на мъжа да го стъпче. Макар и паднал, успя да види как само с едно движение на лявата си ръка мъжът архангел успя да свали от седлото един от пехливаните. Не само го свали, но и го изхвърли назад. Каква сила имаше този мъж! Какво тайно оръжие! След малко, по същия начин, друг пехливан се оказа на земята. Мъжът не беше Кая, това беше сигурно. Той се беше появил, за да ги защити. Сега вече Яне имаше време да помисли за дядо си. Той се огледа. Нощта се бе изпълнила с викове и стонове на ранени и умиращи. Трябваше да бяга! Колкото се може по-скоро трябваше да напусне това място! Дядо му сигурно беше направил същото и то отдавна. Яне мислено благодари на спасителя си и побягна. Тичаше към мрачния силует на Родопа планина. Беше изминал няколко крачки, когато пред него се изправи силует на конник. Момчето се закова на място. Отзад се носеха виковете и стоновете на ранените. Той направи крачка напред. Конникът го бе забелязал и сега се приближаваше към него…“

откъс от петлогията „Ятаган и Меч“, автор Токораз Исто

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин

„По време на бойното си обучение разбрах някои бойни закони, върху които е изградена нашата държава. Тъй като ние бяхме наследници на номади, не земята, а именно тези закони бяха духовната територия, върху която беше изградена България. Но тези закони не бяха валидни само за българите, а и за всички воини, защото това са закони за всички, които живеят от и за меча и които умират от меч.

Дългът и честта са качествата, с които живее българският воин, а както разбрах – и воините на останалите народи, но при нас те означаваха следното: дългът е това, което всеки българин трябва да направи за своя народ, близките си и Тангра. Това е задължението ни към нашите предци – хората, които са ни дали живот, възпитание и опита си. Дългът е това, което обединява българските воини и ни превръща в най-силната армия.

Честта е личната изява на всеки отделен воин. Тя е нещо лично и свещено за всеки един от нас. Ние я градим през целия си живот чрез подготовката, битките и поведението си.

Тези две качества бяха най-важните за българските воини. Те се явяват основен наш закон и пример за поведение. За българските воини няма по-свещени качества от тях. Те са нашият боен и морален закон. Ние можем да живеем без всичко друго, но не и без тези две качества.“

откъс от историческия роман „Пътуването“, автор Токораз Исто

Ще оцелеем не защото сме силни и не чрез силата си…

„Като дете много обичах да ходя в една широка долина, която се простираше зад юртата на дядо ми. Там гледах как в различните сезони различни билки и цветя провеждаха своите битки. Напролет поникваха ситни бели цветчета, които властваха над долината твърде кратко, за няколко дни само. Отначало те бяха като сняг, после засипваха долината, а накрая като преспи оставаха само в слънчевите й части. Цветчетата бяха искрящи, толкова бели и нежни. После се появяваха жълти цветя, цветовете им бяха силни и издръжливи. Те се разпростираха над долината като велика армия, която превзема всичко по пътя си. Не, те не превземаха, а се държаха така все едно тази територия е тяхна. После някаква лилава „армия” се появяваше изпод земята и се опитваше да измести жълтите цветчета. Създаваше огромна територия като петно върху жълтия цвят. Битката продължаваше и през нощите, защото всяка сутрин границата между двата цвята се променяше и ту този или онзи цвят вземаше надмощие. Всеки ден наблюдавах това, което се случваше пред очите ми. Дядо ми заставаше до мен и ми разказваше за билките и болестите, аз обаче прехласнат наблюдавах битката между двете армии – жълтата и лилавата. Това бяха минзухарите. Лилавата армия като болест създаваше малки петна върху жълтата снага. След няколко дни отнякъде се появяваше синя армия, тя много приличаше на лилавата, но цветовете й бяха още по-големи. Докато един ден цялата долина не бе превзета от червения цвят на мака. Той беше висок, с крехко стебълце, но цветовете му се извисяваха над сините, жълтите и лилавите „воини”. За една вечер той разцъфваше и застилаше долината с кървава пелена. Нежните цветчета на маковете се вееха и ми приличаха на туг. Дори при най-лек повей на вятъра, червеният килим оживяваше. Той беше като червена китайска коприна. Всичко бе толкова красиво, нежно и ефирно. Животът в долината можеше да се оприличи на битка, но в същото време бе толкова крехък и красив. Всеки път, когато наблюдавах маковете, изпадах във възхищение, защото си представях, че маковете са копията с конски опашки на нашите туглу.

Още тогава разбрах, че дори когато воюват и се движат, цветята го правят в границата на някаква територия. Долината бе тяхната Велика степ.

След маковете, долината биваше превземана от лалетата. Когато те се изтегляха, се виждаше, че от минзухарите бяха останали само грозни останки, които с нищо не напомняха, че тези цветя някога бяха властвали над долината.

Аз наблюдавах всичко това внимателно и със страст. Първият път бях като поразен и разказах за това на багатур-багаина. Той се замисли и каза, че и с народите, населяващи Великата степ, се случва същото. Всеки народ властва над степта и смята, че е по-силен от нея, че е вечен. Степта обаче е мъдра. Тя не вярва на никого от народите. Тя помни много като тях. Степта е древна и само се усмихва на техните детски викове, предизвикателства и претенции. И никога никой не бива да мисли, че е единствен, най-силен и вечен. Никой не е вечен. Вечна е степта, а степта е Тангра.

– Днес ние сме най-силните – ми беше казал учителят тогава, – но не бива да забравяме, че това е временно. Ще оцелеем не защото сме силни и не чрез силата си. Не може да бъдем по-силни от живота, кръговрата и времето. В степта оцелява този, който е мъдър. Ние сме силни, но мъдри ли сме? Ако сме мъдри, ще бъдем като степта, ще бъдем близо до Тангра и тогава ще ни има винаги. Мъдрият не иска да бъде най-силен. Мъдрият няма нужда да властва, той не се интересува от борби и битки. Мъдрият е като долината, за която ми разказа. Всички останали са армиите от цветя, които са привидно силни, но с времето силата им изтлява.“

откъс от първи том „Тохол“, поредица „Тангра“

Тя разбра, че именно душата подтиква хората да се занимават с изкуство…

„Евдокия често се усамотяваше на различни места в двореца. Там тя търсеше покой и място за уединение. Императрицата обичаше спокойствието и красотата. Тя опитваше да се обгражда с неща, които са красиви, избираше места, които са уникални. Изключително красива, нежна и чувствителна жена беше тази, която някога се наричаше Атинаида. Сега тя се бе върнала в спомените си във времената, в които беше езическа жрица. Тогава баща й Леонтий се опитваше да я научи как да гледа на света и да разбира връзките между отделните части в него. Той беше софист и философ, тя обаче беше жена. Атинаида не беше като Хипатия, тя имаше женска природа и от малка се научи да се възползва от предимствата, които тя й дава. Въпреки че беше обучавана като философ, тя възприемаше живота като поетеса, с нежна и чувствителна душа. Тя смяташе, че от самия човек зависи дали ще живее в ад и ще превърне живота си в нещо неприятно и отблъсващо, или ще блаженства сред красотата в рая. Атинаида имаше усет към баланса в душата си, тя преследваше симетрията и хармонията навсякъде. Тази жена бе една от малкото, които можеха да си позволят да обърнат внимание на душата си и атинянката се възползваше от това. Тя обаче не беше като Пулхерия и останалите християнски монахини, които разбираха грижата за душата си само с това да се молят и да се отдават на Исус Христос. Не! Евдокия също беше християнка, но знаеше, че християнството обещава грижа за душата в отвъдното. Елия не можеше да чака и да се довери на отвъдното, тя също се молеше за душата си, но само за да се презастрахова. Всъщност нейната идея бе да живее, като се грижи за нуждите на душата си. Да направи така, че да задоволява всички пориви на безсмъртната си душа. Не поривите на тленното и тялото, а на душата. С годините Атинаида бе изминала едно пътешествие в себе си. Тя разбра, че именно душата подтиква хората да се занимават с изкуство, поезия, да четат пречистващи и извисяващи текстове, да слушат музика, да рисуват или гледат красиви творения, да ваят, да се наслаждават на великолепни скулптури или строежи. Това бе чистата душа. Можеше по този начин да се грижиш и за тялото си, като го правиш красиво. Затова Елия се грижеше за сградите на двореца, за украсата. Тя дори помагаше на архитектите при изграждането на новите сгради на Втория Рим. Разбирането й за красота отначало бе затворено само в двореца, но с времето то се разпростря над целия Константинопол. Евдокия знаеше, че дори храната може да се приготвя вкусно и в нея да се влага красота и отношение и не е важно да се натъпчеш, а да заситиш и душата си, дори чрез блюдата. Човек трябваше да се обгражда с красота, да твори с нагласата във всяко нещо да вплита красотата, изяществото, личното отношение. Тя се опитваше да внуши на хората около себе си, че такъв е правилният начин на живот и мислене…“

откъс от многотомната българска история „Тангра“