„Само за миг вдигна глава, за да разбере какво става и накъде тича, и видя чудна картина. От пътя пред него „изплува” конник. Той яздеше огромен кон. В първия момент Яне помисли, че е човек от неговите преследвачи и потрепери, защото това означаваше, че след миг смъртта ще го споходи. Изправи се още повече. Ако това беше пехливанин, той беше загубен. Но човекът върху гърба на коня, макар и само силует, не приличаше на пехливан. Той беше нисък, дребен и прегърбен. Беше толкова гърбав, че в мрака на Яне му беше трудно да определи кое е гърбицата и кое главата на мъжа. Изведнъж се случи нещо странно. Мъжът идваше от пътя към Боляровия хан и все пак беше на фона на по-светлото небе. Така Яне видя странната метаморфоза, която яздещият претърпя. Той като че ли се разлисти, като младо зелено листо. Както беше гърбав, изведнъж мъжът започна да се изправя и пораства. Той растеше все повече и повече. Ставаше по-голям и по-голям, като че ли досега е бил наведен. Мъжът се променяше и променяше. Той приличаше на пеперуда, на която й порастват криле и от какавида се трансформира в друго същество. Яне беше слушал приказки за това как хора се превръщат във върколаци и се вцепени. Нима ставаше свидетел на нещо подобно?! Досега беше смятал, че това са само приказки. Толкова голям бе ужасът, който го обзе, че не можеше да помръдне. Скоро силуетът се оформи като на съвсем нормален човек, но с огромно тяло. Той бе голям като Голиат, като някой архангел същи. Мъжът беше по-едър от пехливаните. Дали не беше самият Кая? Яне се сви. Зад гърба му пехливаните бяха застинали. Те също бяха видели чудната картина, която се бе разкрила пред очите му. Всички бяха сигурни, че това бе някакво митично същество и че присъстват на някакъв свръхестествен, мистичен акт. Човекът върху гърба на коня, ако въобще беше човек, се втурна към Яне. Момчето падна на земята и изпусна ханджара. Оръжието се изтърколи и изчезна в мрака. Не искаше конят на мъжа да го стъпче. Макар и паднал, успя да види как само с едно движение на лявата си ръка мъжът архангел успя да свали от седлото един от пехливаните. Не само го свали, но и го изхвърли назад. Каква сила имаше този мъж! Какво тайно оръжие! След малко, по същия начин, друг пехливан се оказа на земята. Мъжът не беше Кая, това беше сигурно. Той се беше появил, за да ги защити. Сега вече Яне имаше време да помисли за дядо си. Той се огледа. Нощта се бе изпълнила с викове и стонове на ранени и умиращи. Трябваше да бяга! Колкото се може по-скоро трябваше да напусне това място! Дядо му сигурно беше направил същото и то отдавна. Яне мислено благодари на спасителя си и побягна. Тичаше към мрачния силует на Родопа планина. Беше изминал няколко крачки, когато пред него се изправи силует на конник. Момчето се закова на място. Отзад се носеха виковете и стоновете на ранените. Той направи крачка напред. Конникът го бе забелязал и сега се приближаваше към него…“
Последни коментари
Токораз Исто 