Monthly Archives: юли 2016

Не само хората, понякога дори природата и Вселената се изправят срещу него…

„– Всеки човек преди всичко трябва да бъде добър човек. Това е нещо, което разбрах при дългото си скитане из света. Светът е недостъпен за лошите хора. Тези, които са ограничени, не могат да го опознаят, защото всъщност не се интересуват от него. Такива хора са обърнати към себе си и се смятат за център на света. Когато не си любопитен и светът не те интересува, дори да го обиколиш, много малко неща ще видиш от него, а още по-малко ще разбереш. Лошият човек не разбира света, защото неговата злоба отблъсква хората и те се затварят. А когато не опознаеш хората, няма как да разбереш мястото, където живееш. Освен това лошите хора отиват на едно място не като приятели и гости, а като завоеватели. Където и да погледнат, те виждат само неща, които могат да присъединят, откраднат или покорят, а това им пречи да опознаят света такъв, какъвто е. Те смятат, че светът е техен, а той всъщност не е на никого.

Лошите и ограничените, както не могат да видят света, така не могат да опознаят и живота си.  И само добрият човек може да бъде жив. Останалите хора са мъртви, независимо от страх, предубеждение, лошота или мързел.

– Но, татко, това не е вярно! Великите мъже не са миролюбци, а са завоеватели!

– Ти мислиш така, защото си учен в Торе. Сега ще ти разкажа нещо, а ти опитай да схванеш разликата между хунското Торе и българското „Да”.

Между воина и боеца има разлика. Бойците са хора, които се нуждаят от непрекъснато съпоставяне, съревнование, битки и насилие. Те обаче са обречени да воюват вечно, докато някой ден не загубят. Това е неминуемо. Боецът предизвиква света и хората, те му отговарят със същото и непрекъснато воюват с него. Не само хората, понякога дори природата и Вселената се изправят срещу него. Той е обучен да воюва, но това е обречено, защото той ще загуби тази битка. Когато някой ден се обърне назад, ще разбере, че зад гърба си е оставил само насилие и печал. Той е бил обсебен от тази битка, но всъщност нищо не е постигнал.

Воинът осмисля пътя си и след като е бил боец, продължава да променя себе си. Воинът е и боец, и философ. Той е боец на духа.

Торе изгражда бойци, такива са хуните. Те са народ от бойци. Много от номадските народи са добри бойци, но не са воини.

„Да” на българите, освен бойци, изгражда и воини. Разбира се, никой не може да те направи воин. Това ти трябва сам да сториш, но „Да” ти дава този тласък да продължиш.“

откъс от поредицата „Тангра“

Advertisements

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Баръс ме учеше как да правя всяко нещо с дух…

putuvanetoБаръс ми показа няколко метода за постигане на съвършенство в техниката с меча. Единият се състоеше в това, да взема меча и да започна да изпълнявам дълго време само едно движение. Изпълнявах го стотици, хиляди пъти, без да спирам или да намалявам силата на удара. Постепенно ръката ми се уморяваше ужасно, до такава степен, че имах чувството, че при всеки следващ удар ще изпусна меча и той ще изхвърчи от ръката ми. Баръс казваше:

„Едва след като измориш тялото си докрай, можеш да почувстваш правилната техника. Физическата сила по-скоро пречи да почувстваш правилния път на меча. Когато силата ти отпадне, ръката сама започва да движи меча по най-правилния и най-лесния път. Правилната техника е заложена в твоето тяло, защото то помни целия опит на предците ни. Нашето тяло е мъдро. От теб се иска само да му осигуриш възможност да те научи на това, което е заложено в него. Повечето воини обаче разчитат на физическата си сила и сами се отдалечават от истинската бойна техника.”

Понякога, след като работех до пълно изтощение и исках да се откажа, Баръс ме караше да продължавам и едновременно с това ми говореше: “Когато удряш с меча във въздуха един час, това е издръжливост. Това показва  физическата ти форма, но ударът с меч не е само физически, той е и духовен. За да “вкараш” дух в това, с което се занимаваш, не трябва да спираш. Някои хора смятат, че духът е нещо специално, отделно от практиката. Те очакват, че той ще се появи със светлина и гръм.

Всъщност духът се изгражда в момента, в който замахнеш за поредния си удар, след като почувстваш, че не можеш повече и цялото ти тяло иска да спреш и да си починеш. Ако в този момент спреш, ти ще си постигнал границите на физическата си сила, но няма да си пребивавал в територията на духа. Дух в заниманията има само когато след удара, в който почувстваш, че не можеш повече, направиш още един и още един… Тогава практиката навлиза в сферата на духа.” Моят учител говореше така и наистина чувствах как изковавам духа си, но той не беше някаква абстракция, а част от мен, с която изпълнявах ударите и всяко упражнение. Баръс ме учеше как да правя всяко нещо с дух.“

откъс от историческия роман „Пътуването“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Този народ бе най-древният, съществувал още от зората на човечеството…

Avitohol_1_smallПрез дългата си история Народът се бе наричал с различни имена. Може би затова неговото име не се споменаваше в аналите на историците, а само тумир знаеха цялата история. Другите можеха да го проследят само като някаква смътна сянка, която се появява ту тук, ту там. Навярно затова някои наричаха българите Липсващият народ. Историята на този народ беше жива, тя не се разкриваше на тези, които бяха недостойни да я научат, на негодните, слабите, страхливите. Тази история бе на славни хора, те бяха преплели душите си в историята на народа и продължаваха да го правят в саракта. Всеки, който знаеше историята на Народа, можеше да контролира душите на българите в саракта, затова историята се предаваше като магия, като ключ към саракта, към душите на воините. Тази история беше жива, защото българите бяха вечно живи и щяха да са живи, докато го имаше светът. Те никога нямаше да загинат и докато имаше и един жив българин, който да може да прозре мисията на Народа, той щеше да съживява орендата и да дава живот в душите на хората. Този мъж трябваше да е достоен, за да може да не осакатява душите и историята на своите предци…

Тумир знаеха, че историята на българите е жива и само като такава може да бъде пренесена и разбрана от следващите поколение. Не всички от Народа бяха достойни да я разберат. Обикновените хора никога нямаше да намерят сили на вникнат в истината. Само тези, които разглеждат историята като част от себе си, които свързват историята с настоящия си живот, които осъзнават, че в момента творят същата тази история, че са отговорни пред честта на своите предци, че имат дълг, можеха да разберат историята.“

www.orendabooks.com

Вашият коментар

Filed under Книги, Токораз Исто

Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не можело да се пренесе

„Когато вече наближиха хайдушката поляна, започнаха да се движат и през деня, за да могат по-бързо да се приберат на сигурно. Веднъж, докато минаваха покрай едно село, Велко го попита:

– Знаеш ли кое е това село?

Момчето не го знаеше.

Това село се казва Ситово. То е кръстено така от баща ми Вълчан войвода, защото го е пазело и когато той се е отбивал тук с хората си, винаги са били нагостявани и сити, оттам Ситово. Тук също има съкровища, за които баща ми ми е говорил. Така, когато обрали един керван, натоварен със султанско злато към Истанбул, те избили цялата охрана. Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не можело да се пренесе. Те открили пещера, отгоре на която била изсечена квачка с дванадесет пиленца. Решили, че пещерата е удобна и нишанът също бил добър, та по-лесно да я намерят. Тръгнали да крият съкровището, но попаднали на много по-голямо. Така разбрали, че в местността има дванадесет съкровища, а „квачката” ги пази. По-късно заличили квачката с пиленцата и оттогава, според баща ми, входът на пещерата се „скрил” и никой вече не може да го открие. Самият той много пъти опитвал, но също не успял да влезе.

– Ние няма ли да опитаме, войводо?

– Не, ние ще търсим само сигурните съкровища. Трябва да съберем всичкото сигурно злато и да видим колко от Българско ще можем да купим, пък после ще видим дали ще се налага да търсим и такива съкровища, за които не сме много сигурни.

– Защо им е било нужно да заличават квачката с пиленцата?

– Защото Вълчан, винаги на входа на всяка пещера, в която укривал съкровище, поставял своя знак – вълк, защото е Вълчан. Само на една пещера, която се намира на пътя от Козбунар към Станимака и която е единствената пещера, в която е крил съкровище в равното, вълкът е изписан не върху входа, защото там много хора минават и лесно се достига до нея, а на камък хвърлен във водата в подводно езеро. Та този камък, като го преместиш, пред теб ще се отвори входът на пещерата.“

откъс от поредицата „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги

Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане…

"Хайдут"„Велко се бе отдалечил и го чакаше малко встрани. В ръката си държеше горяща борина.

– Не ти ли направи впечатление, че лагерът ни е изграден на такова неудобно място?

Яне наистина бе забелязал нещо такова, но не беше мислил много по-въпроса. Въпреки това каза:

– Да, направи ми впечатление!

– Вече си пълноправен каук, така че е време да разбереш защо точно това място сме избрали за стан на дружината – след като каза това, Велко се обърна и тръгна към една от скалите. Когато стигна до нея, Яне се учуди. Огромният мъж стоеше срещу скалата. Изведнъж той хвърли главнята нагоре. Яне инстинктивно се отдръпна, защото му се стори, че горящата главня ще отскочи от скалата и ще падне към него. Това обаче не се случи. Горящата главня явно влезе в някаква дупка в канарата и изчезна. Мина време и пред очите на момчето се разкри цяла магия – цялата скала отвътре започна да свети, а точно пред Велко се виждаше тясна цепнатина. Тя бе толкова тясна, че сигурно само слабичко дете можеше да мине през нея. Дори Яне не беше сигурен, че ще може да се провре през нея. За огромно негово учудване обаче Велко успя. Той се пъхна вътре, а Яне го последва, но много се затрудни да се провре. Не знаеше как Велко бе успял.

Картината, която се разкриваше пред очите му, го накара да спре да мисли и изтръгна стон на удивление от устата му. Намираха се в огромна пещера. Тя бе толкова висока, а навсякъде по стените имаше висулки, които правеха гледката зашеметяваща. Факлата бе попаднала в някакъв улей, който сигурно беше пълен с газ и опасваше цялата пещера. Светлината преминаваше и се отразяваше в стените, като придаваше призрачен вид на цялата пещера. Яне погледна нагоре и изпита усещането, че се намира в храм. Голям, величествен, природен храм. Това за пореден път доказваше, че природата е по-могъща от човека. Никога досега не беше виждал такъв храм, изграден от човешка ръка. Скоро погледът му се насочи към една купчина, поставена направо на земята. Това бе камара от злато, съдове и много скъпоценни камъни. Яне стоеше като зашеметен. Всичко, което досега бе виждал, бледнееше пред гледката, която се разкри пред очите му. Това бе най-голямото съкровище, което бе виждал и за което бе чувал. Сигурно султанът в своите сараи нямаше такова голямо имане.

Велко видя колко впечатлен е от съкровището Яне, усмихна се и каза:

– Виждам, че започваш да разбираш!

Яне гледаше с широко отворени очи купчината злато и скъпоценности. От пламъците, скъпоценните камъни искряха с всички цветове на дъгата и сякаш се движеха, като да бяха живи, а той не можеше да откъсне поглед от тях. Въпреки думите на Велко, той нищо не разбираше.

– Какво е това, войводо? – попита най-накрая момчето.

– Това е пещера, която лично аз открих. Когато има опасност, дружината се скрива тук и така ставаме незабележими и защитени. Години наред нашият стар войвода лагеруваше в съседните пещери, а сега открихме и тази пещера…

откъс трети том „Хайдут“, поредица „Ятаган и Меч“

Вашият коментар

Filed under История, Книги