„Когато вече наближиха хайдушката поляна, започнаха да се движат и през деня, за да могат по-бързо да се приберат на сигурно. Веднъж, докато минаваха покрай едно село, Велко го попита:
– Знаеш ли кое е това село?
Момчето не го знаеше.
– Това село се казва Ситово. То е кръстено така от баща ми Вълчан войвода, защото го е пазело и когато той се е отбивал тук с хората си, винаги са били нагостявани и сити, оттам Ситово. Тук също има съкровища, за които баща ми ми е говорил. Така, когато обрали един керван, натоварен със султанско злато към Истанбул, те избили цялата охрана. Решили да приберат златото в някоя пещера, защото било много и не можело да се пренесе. Те открили пещера, отгоре на която била изсечена квачка с дванадесет пиленца. Решили, че пещерата е удобна и нишанът също бил добър, та по-лесно да я намерят. Тръгнали да крият съкровището, но попаднали на много по-голямо. Така разбрали, че в местността има дванадесет съкровища, а „квачката” ги пази. По-късно заличили квачката с пиленцата и оттогава, според баща ми, входът на пещерата се „скрил” и никой вече не може да го открие. Самият той много пъти опитвал, но също не успял да влезе.
– Ние няма ли да опитаме, войводо?
– Не, ние ще търсим само сигурните съкровища. Трябва да съберем всичкото сигурно злато и да видим колко от Българско ще можем да купим, пък после ще видим дали ще се налага да търсим и такива съкровища, за които не сме много сигурни.
– Защо им е било нужно да заличават квачката с пиленцата?
– Защото Вълчан, винаги на входа на всяка пещера, в която укривал съкровище, поставял своя знак – вълк, защото е Вълчан. Само на една пещера, която се намира на пътя от Козбунар към Станимака и която е единствената пещера, в която е крил съкровище в равното, вълкът е изписан не върху входа, защото там много хора минават и лесно се достига до нея, а на камък хвърлен във водата в подводно езеро. Та този камък, като го преместиш, пред теб ще се отвори входът на пещерата.“
Токораз Исто 